Пол Зюсман
Скритият оазис (26)

24.

Като се подхилваше доволно — мръсното му кафяво наметало вече бе издуто на чатала — Махмуд Гаруб вървеше през маслиновата горичка към къщата на доктор Алекс с дървената стълба на рамо. Беше тъмно, но още нямаше луна; горичката беше загърната в мастилен плащ от сенки и чернота. Залитна няколко пъти, защото краката му се хлъзгаха по килима опадали листа, застлал земята, а стълбата се блъскаше в дърветата. Шумът не го притесняваше. Беше видял как американката пое по пътя към Дакла и знаеше, че разполага с достатъчно време да си намери подходящо място, преди да се е върнала, така че вървеше, без да се тревожи от нищо. Говореше си сам, а от време на време и си припяваше:

„О, хубава женица с твърдите гърди на младостта,

ела, разтвори крака, за да вкуся прасковата ти!“

Стигна къщата на Алекс, заобиколи я, мина между два олеандрови храста, опря стълбата на стената и се качи на плоския покрив. В далечината от едната страна светеха пръснатите лампи на Дакла, а от другата се простираше вълнообразната сивота на пустинята. Отпи от шишенцето, което си носеше, после отиде до малкия покривен прозорец над банята и клекна до него. Сърбежът в чатала нарасна едновременно с възбудата му.

Беше наблюдавал сестрата на тази жена няколко пъти, дори след като се разболя и погрозня. Собствената му съпруга беше дебела и грозна, приличаше повече на биволица, отколкото на жена. Абсолютно всичко беше по-добро от нея — дори сакатата, която трябваше да сяда на специален стол, за да се изкъпе. Когато Алекс умря, той се натъжи, че вече няма да има това удоволствие. Но сега бе дошла сестра й — млада, руса и подходяща. А също така и разпусната, като всички жени от Запада. Махмуд Гаруб едва се сдържаше. Щеше да дойде и по-рано, но жена му беше станала подозрителна, така че той успя да се измъкне едва тази вечер, когато тя отиде на гости. Отпи още една глътка и се взря през прозорчето. Сега долу беше съвсем тъмно, но като се светнеше, щеше да вижда всичко — душа, клозетната чиния; всяко движение, всяка телесна форма: негово лично шоу. Започна отново да си припява и да се търка по чатала.

„Легни, сладка моя, затвори очи,

нека вляза в тебе дълбоко-дълбоко…“

Изведнъж спря, надигна глава и се заслуша. Какво беше това? Шумът нарасна — нещо като съскащо бучене. Вертолет. И ако се съдеше по звука, летеше право насам. Той се изправи и изведнъж се притесни — можеше да е полицията. Как щеше да обясни защо се е качил на чужд покрив: и на властите, и — още по-тревожно — на жена си? Ерекцията му спадна, той забрави за банята и забърза по покрива към стълбата. Заслиза, обзет от желание да се махне час по-скоро. Но още на третото стъпало вятърът от перките го връхлетя, наметалото му заплющя, очите му се напълниха с прах и пясък. Последва ослепителният блясък на прожекторите и вертолетът увисна точно до Махмуд. Той се вкопчи в стълбата, стенеше от ужас и крещеше, че просто е дошъл да измете покрива. Вятърът го откъсна от стълбата, той полетя с писък надолу и се стовари в храстите. Вертолетът висеше над него като някакво чудовищно водно конче, а той се гърчеше на земята, без да спира да обяснява, че само е мел покрива, че там имало листа, много листа, цели купчини…

 

 

С магазина „Кодак“ не стана нищо, но четиридесетте минути път до Дакла дадоха възможност на Фрея да се пораздвижи и да посъбере мислите си.

Магазинът беше отворен, ярко осветените му витрини се виждаха от цял километър. Климатизираният интериор — мраморен под, мебели с хромирани орнаменти и поставени в рамки снимки на захилени брачни двойки и дебелички бебета — й вдъхна доверие, както и това, че младата жена зад щанда говореше добър английски. Но по-нататък всичко тръгна зле. Устройствата за проявяване в дъното на магазина не работеха — явно никога не бяха работили. Колкото до „Бързото изработване на фотоснимки“, обещано на рекламата отвън, „бързо“ бе употребено в местното си значение — около седмица. Като се бореше с отчаянието си, Фрея поговори малко с жената, позволи й да докосне русите й коси, опита се да й обясни защо на двайсет и шест години още няма съпруг и накрая си тръгна. За малко се поколеба дали да не потърси превоз до Мут и да се опита да прояви лентите там, но после реши, че вече е много късно, че лентите не са толкова важни, и тръгна обратно към къщата на Алекс.

Небето бе осеяно със звезди. Единствените звуци бяха собствените й стъпки и далечен магарешки рев. Беше излязъл слаб ветрец и надмогваше последните остатъци дневна жега; луната постепенно се издигаше зад гърба й и меката й светлина придаваше на пустинята кафеникав цвят. Фрея имаше чувството, че е част от някаква старинна фотография. Самотата я отпускаше и колкото повече вървеше, толкова повече се успокояваше. Като се върнеше, щеше да похапне, може би да послуша малко музика, да се наспи, а на сутринта да продължи напред. Нещата винаги стават по-ясни в началото на деня.

Стигна височината, от която Захир й беше показал къщата на Алекс. Миниатюрният оазис се мержелееше под нея — тъмен продълговат овал, отпечатан върху иначе безличния пейзаж. Тя се спусна по склона, мина през външните насаждения на оазиса и навлезе сред дърветата. Гъстата растителност я притискаше от двете страни, спираше и малкото светлина и я потапяше в почти непрогледен мрак. Тя спря за миг, за да се ориентира, и чу далечен виещ, насечен звук. Усилваше се. Вертолет. Идваше все по-близко и звукът ставаше все по-отчетлив. Въздухът туптеше от ударите на витлата, клоните около нея започнаха да се люлеят и да свистят, когато машината прелетя ниско над дърветата вдясно от Фрея — очертанията й се мярнаха през балдахина на листата.

Фрея застина и зачака звукът да се отдалечи. Вместо това той си остана постоянен и силата му нито се усилваше, нито намаляваше, като че ли вертолетът висеше на едно и също място. След няколко секунди някъде към къщата на Алекс изригна ярко сияние. Лъчи светлина пронизаха растителността около Фрея и на места тя стана яркозелена, а на останалите — още по-тъмна. В същия миг до нея стигна нещо като писък, едва доловим зад силния тътен на моторите. Повече по инстинкт, отколкото съзнателно, тя отстъпи от пътя и се шмугна в някаква пътечка. Навлезе сред дърветата, като си наложи да пренебрегне предупреждението на Захир за змиите; чу как двигателите постепенно намаляват оборотите и затихват. Светлината изчезна. Вертолетът сигурно беше кацнал. До слуха й стигнаха приглушени гласове, още един писък, после глухият трясък на строшено стъкло.

Отново стана тъмно, направо черно. Фрея стоеше неподвижна, сърцето й биеше като лудо, опитваше се да проумее какво става. Изминаха още трийсет секунди. Когато листата и клоните около нея дойдоха в нещо като мътен фокус, тя отново тръгна, бавно, като се опитваше да не вдига шум, по пътечката, която се виеше между дърветата, мина през нещо като тръстиков храсталак и стигна до някаква поляна.

Луната вече се бе изкачила и светлината й къпеше всичко в убит сребрист цвят. Фрея спря, за да се ориентира, после пресече поляната и тръгна по друга пътека. Спря в тъмна маслинова горичка, от която се виждаха очертанията на къщата. Лампите бяха запалени, чуваха се гласове.

Фрея се поколеба. Дали не беше по-добре да остане тук и да изчака натрапниците да си отидат? В този миг долетя нов писък — на мъж, немощен и ужасен. Любопитството й надделя и тя продължи напред, стъпваше внимателно, за да не шумоли в изсъхналите листа по земята, движеше се от дърво към дърво, затаила дъх. Клекна зад храстите в края на горичката. Гласовете сега бяха по-силни и по-отчетливи и тя отново се зачуди дали да не остане скрита и да наблюдава събитията от безопасно разстояние. И отново любопитството й надделя и тя се запромъква към къщата. Замръзваше на всеки няколко крачки, готова да се обърне и да побегне, ако някой се покаже. Спря зад Сяна джакаранда до верандата, надигна се на пръсти надникна през прозореца на всекидневната. Вътре имаше трима яки мъже. Трима тук — тракането на чекмеджета и шкафове от кабинета на Алекс говореше, че има още. Двама от тримата бяха еднакви — едно и също мускулесто телосложение и прилепнала рижа коса. Обсипаните им с пръстени ръце просветваха на светлината на лампата. Изглежда, говореха с някого в другия край на стаята — тя не го виждаше, беше извън полезрението й. Всяка втора дума беше „фотоапарат“ или „лента“. Един ужасен глас им отвръщаше неясно. И продължаваше все така — едни и същи думи, един и същ хленчещ отговор, докато накрая единият тръсна отегчено глава и щракна с пръсти. Последва движение и се появиха още трима — двама бяха яки като първите, а третият, когото влачеха, приличаше на дръгливо псе, нападнато от глутница вълци. Беше Махмуд Гаруб, сбръчканото старче, което я бе качило в каручката си сутринта. Фрея се притисна по-плътно до дървото и загледа с ужас какво става. Едната й ръка машинално докосна раницата, където бяха фотоапаратът и лентата.

Двамата вдигнаха наметалото на Гаруб около кръста му и се видяха мършави крака и мръсни бели долни гащи. Извиха му ръцете зад гърба, пъхнаха ги под задника му и с едно движение го вдигнаха разкрачен над пода, като че ли щеше да ражда.

— Ла! — изстена той, очите му сякаш щяха да изскочат от ужас. — Ла! Минфадлак, ла!^[1]

Двамата близнаци пристъпиха към него с безизразни лица, като че ли се занимаваха със скучна домакинска работа. Единият пъхна пръст под ластика на долните му гащи, а другият отвори сгъваем нож и опря острието в задника на Гаруб. Той изкрещя от ужас и се задърпа, но беше безпомощен. Въпросите продължиха и когато стана ясно, че желаният отговор не идва, дойде ред на ножа — с почти недоловимо движение острието разцепи сфинктера на стареца.

— Неее! — изпищя Фрея.

Моментна пауза — за секунда, не повече, сцената в стаята замръзна, — после се разнесоха викове и тропот на крака. Вратите към верандата се разтвориха с трясък и навън се изсипаха хора, блеснаха червени пламъчета, куршуми се стовариха върху джакарандата. Но Фрея вече не беше там — тичаше към маслиновата горичка, прескочи ниските храсти и хукна по неравния терен. Сърцето й блъскаше като полудяло.

Мина през горичката и се шмугна в гъстите тръстики, провря се през тях и стигна до поляната. Стрелбата вече беше спряла, но виковете продължаваха. Пет-шест различни гласа, идваха от различни места — преследвачите се бяха разпръснали, за да я хванат. Чу се заплашителният тътен на излитащия вертолет.

Пресече поляната и се спусна в дълбок напоителен ров, краката й затънаха до глезените в кал. Изкатери се по отсрещния бряг и продължи със залитане напред. Мина през горичка лимонови дръвчета, после през царевични ниви, след това навлезе в някакви безкрайни усукани шубраци — разтваряше ги с ръце, като че ли плуваше.

Изведнъж зеленината свърши. Беше стигнала края на оазиса. В пустинята се виждаше някаква постройка, може би хамбар със стени от сгурия и цимент и сламен покрив. Притича до него и бутна вратата, но беше заключена с катинар. Огледа се обезумяла, после клекна зад една стара каруца, оставена до стената. Цялата трепереше.

Вертолетът кръжеше над дърветата, прожекторите му разрязваха сенките долу. Бученето на двигателя заглушаваше всички останали звуци, но от време на време на Фрея й се струваше, че чува викове, а веднъж безспорно долови трясъка на изстрел.

— Те са убили Алекс — промърмори тя. Онова, на което бе станала свидетел, не оставяше никакво съмнение за участта на сестра й. — Убили са Алекс, а сега ще убият и мене. И на всичко отгоре нямам представа защо.

Изтри потта от челото си и за пореден път се прокле, че беше оставила мобилния си телефон в къщата; опитваше се да измисли какво да предприеме. Възможно беше безредиците да са привлекли вниманието в Дакла и от там да изпратят хора, но не можеше да разчита на това. Не можеше и да си играе на котка и мишка с нападателите — оазисът беше твърде малък и нямаше особено много места, където да се скрие. А и не го познаваше. Дори в мрака и въпреки цялата гъста растителност накрая щяха да я открият, особено с помощта на кръжащия вертолет.

„Трябва да се добера до Дакла — помисли тя, все още дишаше задъхано. — Трябва да се махна от оазиса и да пресека пустинята до Дакла.“

Как да го направи обаче? С вертолета отгоре и с осветяващата всичко луна щяха да я забележат в мига, в който излезеше на открито.

Тя се огледа, за да се ориентира. Изглежда, се намираше в най-южния край на оазиса. Вляво от нея, на изток, на около пет километра, се намираше Дакла. Разпръснатите й светлинки проблясваха на фона на мрачната стена на Гебел Каср.

Явно трябваше да тръгне натам, защото това беше най-краткият път към свободата. Теренът беше абсолютно открит — само равен чакъл или съвсем ниски пясъчни могилки. Нямаше никакво убежище, нито едно място, където да се скрие от прожектора на вертолета. Щяха да я видят веднага, да я заковат като заек, засечен от фаровете на кола.

Нещата не изглеждаха по-окуражаващи и на юг, макар там теренът да беше по-разнообразен и начупен — пустинята се издигаше във високи дюни, имаше и скали и храсти. Пак беше открито, но все пак даваше възможност ако не за пълно прикритие, поне за частичен заслон. Би могла да измине няколко километра на юг, да се отдалечи достатъчно от оазиса и чак тогава да завие на изток към Дакла — тогава, надяваше се, щеше да е извън обсега на преследвачите си.

Реши, че това е най-добрият избор. Единственият избор. Проблемът беше, че между изоставения хамбар, където се криеше, и първото възможно прикритие — участък с висока пустинна трева — имаше двеста метра гладък пясък. Ако тръгнеше да ги пресича, щеше да се окаже ужасно уязвима, като самотна фигура на ледена пързалка.

Да, ако преминеше тия двеста метра, щеше да има възможност сред скалите. Загубена беше, ако я видеха от въздуха или от земята на откритото.

Тупкането от вертолета изведнъж се усили и той дойде почти над главата й. Прожекторът му шареше напред-назад, вятърът от витлата огъваше дърветата. Фрея се вмъкна по корем под каруцата и зарови лице в пясъка. През пролуките в дъските нахлуваха лъчи светлина. Вертолетът се повъртя над нея още миг, после се насочи на север, към другия край на обработваемата земя. Звукът от двигателите позаглъхна, после отново се засили — хеликоптерът пак се насочи към нея. Изглежда, това беше моделът, към който се придържаше летецът — летеше от единия до другия край на оазиса, като че ли правеше дължини в басейн; търсеше я трийсет секунди в едната посока и трийсет в обратната. Можеше да се надява да прекоси равния пясък само ако синхронизира бягането си с този модел, като започне в мига, когато вертолетът обърне посоката си над нея, и го завърши, преди да се е върнал и тя да се окаже пред погледа на летеца.

Започна да пресмята. Трийсет секунди, за да пробяга двеста метра. На писта това нямаше да е проблем — беше се състезавала за училищния отбор и покриваше това разстояние за по-малко от двайсет и пет. Но тук теренът беше пясъчен, при това беше нощ. Би смогнала едва-едва, с голямо усилие. А и хората на земята… Ами ако някой от тях я забележеше? Ами ако вече наблюдаваха пустинята? Прехапа устни. Дали рискът не бе прекалено голям? Но те в края на краищата не бяха толкова много. Пък и беше тъмно, с доста висока растителност на места — можеше да им се изплъзне, да е на крачка пред тях.

Чу вик и се взря напрегнато в мрака. Бе дошъл отнякъде зад нея, отвъд оплетената дива растителност, през която се беше промъкнала преди малко. Значи все още бяха далече, макар и не чак толкова. Чу и друг вик, после още един. Бяха трима и всички идваха към нея, щяха да се срещнат тук. Можеше да се скрие от един, дори от двама, но трима… Взе решение. Щеше да бяга. Дано да не беше прекалено късно.

С тракане и рев вертолетът отново се изви над нея, прожекторът проправяше ослепително ярки пътеки около и по хамбара. При предишния курс машината бе обърнала почти веднага. Този път обаче вбесяващо увисна на място. Фрея си запуши ушите, каруцата над нея се тресеше, все едно друсана от невидими ръце. Въздушната струя от витлата повдигна част от сламения покрив и го запрати в нощта. Това продължи още и още, а с всяка секунда тримата преследвачи се приближаваха все повече, което намаляваше възможността й да се спаси. Тя почти се отчая и се примири, че ще я сгащят като мишка в капан, но изведнъж ревът над нея намаля и въздухът наоколо утихна — вертолетът най-накрая обърна и полетя към отсрещния край на оазиса.

Фрея моментално скочи. Почти не си даваше сметка какво прави, тласкаше я елементарното, подхранвано от адреналина чувство за самосъхранение. Спринтира покрай хамбара и към пустинята. Нямаме представа къде са преследвачите й, просто се молеше все още да си проправят път през храсталаците. Другата страна на хамбара и плътните шубраци да не им позволяват да я видят. Пясъкът беше равен и стегнат, твърд почти като писта от сгурия, така че тя с лекота взе първите сто и петдесет метра към участъка с високата трева отпред.

И тъкмо започна да си мисли, че ще се справи, когато краката й започнаха да затъват. Пясъкът стана рохкав, засмукваше обувките й и я забавяше. Всяка крачка ставаше все по-трудна. Дробовете й пареха като огън.

Като малки с Алекс си бяха измислили една игра — да тропат по вратите на хората, а после да бягат, при което всяка крачка се превръщаше в мъчително очакване сърдитите стопани да се развикат след тях. Подобно чувство, само че увеличено хиляда пъти, Фрея изпитваше и сега — напрегната, отчаяна надежда, че няма да я заловят, съчетана с гадното предчувствие, че почти сигурно ще се провали.

Тичаше все по-бавно и по-бавно. Злокобното тупкане на двигателите оставаше едно и също — машината кръжеше над оттатъшния край на оазиса. После обърна и полетя към нея и шумът постепенно нарасна. Фрея усещаше, че времето й свършва, че ще я видят, че това не може да се избегне, понеже е право в зрителното поле на екипажа. Напъна всички сили, издраска през последните десет метра и с плонж се хвърли във високата трева. Търкулна се в някаква яма, преметна се и спря сред порой от пясък.

Известно време остана легнала по гръб, задъхана и разтреперана, очакваше всеки момент вертолетът да я облее със светлина. Наоколо обаче оставаше тъмно. Тя се обърна по корем, изпълзя по насипа и внимателно надникна през гъстата трева. На двеста метра от нея вертолетът се полюляваше точно над старата стопанска постройка. Под него, огрени от прожектора, трима души с костюми размахваха оръжията си, сякаш съобщаваха „няма я“. След още малко ръкомахане вертолетът се насочи обратно към оазиса, а тримата се шмугнаха в храсталака.

Беше успяла.