Пол Зюсман
Скритият оазис (11)

9.

Кайро

Флин се събуди почти по обед — на канапето, с дрехите, с пръскаща се от болка глава и уста, пресъхнала и като че ли натъпкана с тебешир. За миг ужасен си помисли, че е пропуснал сутрешните си лекции, после си спомни, че е вторник, а във вторниците лекциите му почваха чак рано следобед. Промърмори „слава богу“, отпусна се върху възглавниците, опъна крака и разтри слепоочията си.

Известно време гледаше слънчевите петна по тавана и си мислеше за събитията от вчера. После се изправи и се заклатушка към банята. Пусна душа и старите тръби заръмжаха и затропаха. Накрая водата дойде. Флин остана под студения душ петнайсет минути. Умът му започна бавно да се прояснява. Излезе от банята и си направи кафе — гъсто и черно египетско кафе, остро и резливо като лимонов сок. Замъкна се до хола и вдигна щорите. Пред него се откриха хаотично застроените сгради, ориентирани на изток, към едва видимите стени на Мукатам. Отдясно куполът на джамията Мохамед Али просветваше в убито сребърно под обедното слънце. Десетки минарета стърчаха над покривите като игли през груба тъкан, от високоговорителите им се носеше виещият глас на градския мюезин, който призоваваше правоверните за обедна молитва.

Флин живееше тук от десет години — бе наел апартамента от старо египетско семейство, притежател на няколко сгради наоколо още от края на XIX век. Погледната отвън, постройката не беше нищо особено. Величествената някога колониална фасада — богато украсени балкони, дървени корнизи и первази с пищна резба, портал от ковано желязо — сега беше напукана, остаряла и оцапана в кафяво от смога. Вътрешната колонада също не беше в най-блестящия си вид, стените бяха нашарени с графити и се белеха.

Жилището му обаче беше на удобно за него място — само през няколко пресечки от Американския университет, където преподаваше. А и наемът беше приличен дори според кайроските стандарти — важно съображение при положение, че той беше назначен само на половин място. Сградата наистина беше позападнала, но неговият апартамент, на най-горния етаж, беше оазис на спокойствие и светлина с високите си тавани и изгледа от прозорците на изток и на юг. Той наистина се чувстваше напълно удобно в пустинята, където прекарваше по четири месеца всяка година, но доколкото можеше да бъде щастлив и в града, мястото беше това. Дори и със спотайващия се на партера нацупен мръсник Таиб.

Изпи кафето, сипа си още, върна се при прозореца и се загледа към безразборно скупчените покриви. Повечето, както и улиците под тях, бяха осеяни с купчини смет, като че ли столичният град беше поставен в сандвич от тънки слоеве боклук. Опита се без успех да открие „Св. Симон Кожухаря“ и останалите коптски черкви, врязани в скалите над квартала Забалийн, после сведе поглед към улицата точно под себе си — стъклата от бутилката уиски лъщяха в праха и една котка любопитно ги душеше. Не беше сигурен дали да изпитва отвращение към себе си заради така рязкото си връщане към пиенето, или облекчение, че някак си бе успял да спре. По малко и от двете сигурно.

— Благодаря ти, Алекс — измърмори виновно. Знаеше, че ако не беше снимката й, щеше да продължи да пие, и сега също. — Как ли бих се оправил без тебе?

Погледа още малко през прозореца, а кафето продължаваше работата на студения душ — прочистваше и подреждаше ума му. Флин занесе чашата в кухнята, облече се и отиде в кабинета си в другия край на апартамента.

Където и да живееше — в Кеймбридж, в Лондон, в Багдад и тук, в Кайро — Флин винаги подреждаше работното си място по един и същ начин. Бюрото стоеше до самата врата, обърнато към стаята и прозореца. До него имаше полици за папки, а покрай стените — рафтове за книги, фотьойл, настолна лампа и преносим CD плеър в ъгъла, часовник на стената. Всичко беше наредено точно както баща му — също виден египтолог — подреждаше своето работно място, от саксиите на полиците за папки до килима на пода. Флин много пъти се беше питал как ли би изглеждало това сходство в очите на някой психоаналитик. Навярно по същия начин както и поетият бащин път в египтологията — някаква вътрешна нужда да подражава, да достави радост, да бъде обичан. Обичайните психологически глупости. Гледаше да не мисли за това. Баща му си беше отишъл преди много години, пък и Флин беше дотолкова свикнал с тази подредба на мебелите, че просто нямаше защо да мисли за тях. Какъвто и емоционален подтекст да се криеше в това.

Влезе в стаята и както винаги спря, за да погледне поставената в рамка скица на стената зад бюрото. Семплата графична рисунка изобразяваше монументален вход или портал — две кули с формата на трапец, а между тях, на половината от височината им, правоъгълна двукрила врата. Върху кулите беше изрисуван обелиск с кръст в средата, ограден от символа седжет, йероглифа за огън. Над вратата имаше образ — птица с малък клюн и щръкнала опашка. Под графиката пишеше: „Град Зерзура е бял като гълъб, а на портите му е резбована птица. Влез, тук ще откриеш големи богатства.“

Взря се в изображението и както винаги повтори надписа наум. После отиде до фотьойла, седна, изпружи крака и пусна CD-то. Потопи се в меланхоличните тонове на Шопеновото ноктюрно.

Изпълняваше този ритуал всяка сутрин и го правеше още от университета (явно и състудентът му Ки Филби го е правил): спокоен, съзерцателен половин час в началото на деня — а сега в средата му, — когато се излягаше удобно, изключваше се от света и се съсредоточаваше върху най-важните интелектуални въпроси на момента. Понякога проблемът можеше да е абстрактен — например как да се интерпретира митичната битка между боговете Хор и Сет, — друг път по-специфичен, като някой пункт от научна статия или превод на особено объркан текст.

Най-често обаче се замисляше върху някой от аспектите на загадката около Скрития оазис. През последните десет години това занимаваше най-много съзнанието му. И това беше въпросът, за който — в светлината на последните събития — се замисли и тази сутрин.

Проблемът беше сложен, невъзможно сложен, мислеше си понякога — объркан пъзел, от който повечето елементи, изглежда, липсваха, а онези, които ги имаше, не се подреждаха в каквато и да било известна конфигурация. Шепа текстове, повечето двусмислени или непълни; няколко образеца скално изкуство, отново обект на различни интерпретации; предметите от Зерзура и разбира се, папирусът Имти-Хентика. Твърде малко материал — общо взето, египтологичният еквивалент на опитите да се разгадае нацисткият код Енигма.

Затвори очи, остави музиката на Шопен да го обгърне и ума си да се рее и може би за десетхиляден път се върна към откъслечните данни, като че ли бродеше сред древни руини. Напразно си припомняше различните имена, давани на оазиса — Скрития оазис, Оазиса на птиците, Свещената долина, Долината на Бенбен, Оазиса в края на света, Оазиса на мечтите. Надяваше се, че докато ги повтаря, ще може да попадне на някоя пренебрегвана досега нишка. Беше сигурен, че Ирет нет Хепри, или Окото на Хепри, е нещо повече от метафоричен израз от типа, който древните египтяни толкова обичат, че указва нещо конкретно, нещо буквално. Но и да беше така, той още не знаеше какво е то… а и днес не се доближаваше до значението.

Отминаха трийсет минути, после още трийсет — Устата на Озирис, Проклятията на Собек и Апеп: какво ли означаваха те, по дяволите… умът му започна да се замъглява. Той отвори очи, за миг погледът му покръжи из стаята, после се спря върху рисунката над бюрото. Град Зерзура е бял като гълъб, а на портите му е резбована птица. „Влез, тук ще откриеш големи богатства.“ Изправи се, отиде до стената, откачи картината и пак седна на фотьойла. Нагласи я върху коленете си и я загледа.

Беше титулна страница — по-скоро копие от титулна страница с английски превод на оригиналния арабски текст — на глава от Китаб ал-Кануз, Книга за скритите бисери, средновековен наръчник за иманяря към египетските забележителности, и истински, и измислени. Специално тази глава бе посветена на легендарния изгубен оазис Зерзура — като се изключи едно доста кратко и неясно съобщение в ръкопис от XIII век, най-ранната бележка за обекта.

Макар да нямаше някаква стойност сам по себе си, отпечатъкът беше едно от най-ценените притежания на Флин, дар от големия изследовател на пустинята Ралф Алджър Багнолд, с когото се беше запознал малко преди смъртта му през 1990 г. Навремето, докато пишеше доктората си (за устройството на заселническите селища около Гилф Кебир през палеолита), Флин беше изучавал сериозно работите му и взаимното им преклонение пред Сахара начаса бе привлякло двамата един към друг, така че дълги следобеди обсъждаха пустинята, Гилфа и особено проблема със Зерзура — тези вълшебни разговори повече от всичко събудиха интереса на Флин към темата.

Взря се в текста и се усмихна. Дори сега — след две десетилетия — все още усещаше вълнението, което бе почувствал при разговорите с великия изследовател.

За Багнолд въпросът беше ясен. Зерзура беше само легенда, а описанията в Книгата на съкровищата (Китаб ал-Кануз) за купищата злато и скъпоценности навсякъде, за заспалите в замъка цар и царица — вълшебна приказка, която не биваше да се възприема по-буквално от историите за Хензел и Гретел и Джак и бобеното зърно.

В по-голямата си част книгата безспорно беше чиста измислица, изпълнена със сензационни описания за скрити богатства. И все пак колкото повече Флин проучваше въпроса, толкова повече се убеждаваше, че когато човек премахне очевидните украшения, Зерзура от Китаб ал-Кануз е всъщност действително място. Не само това, но — както бе подчертал и в лекцията си снощи — за древните египтяни тя е била тъждествена със Скрития оазис.

Самото име му даде едно ново указание. Зерзура идва от арабското зарзар, птиче, явен отзвук на древните вариации върху уехат сещат: уехат апеду, Оазис на птиците.

Образът на портала също предизвикваше интерес — почти съвършено копие на внушителния храмов пилон от Старото царство. Обелискът и символите седжет също говореха за връзка с Древния Египет, както и птицата върху рамката на вратата — явен израз на почит към свещената птица Бену.

Е, доказателствата бяха доста насилени, така че когато Флин ги обсъди с Багнолд, възрастният изследовател ги прие доста скептично. „Сходството на имената почти сигурно е съвпадение, разсъждаваше Багнолд — в имената на всички оазиси има птици, — а старинната архитектура и символите най-вероятно се дължат на това, че авторът на Китаб просто е преписал неща, видени в храмовете в долината на Нил, които той навярно е познавал добре.

И разбира се, оставаше явният проблем как — дори Зерзура да е съществувал и да е едно и също със Скрития оазис — авторът на Китаб се е добрал до тия данни. Та нали оазисът би трябвало да е скрит?“

Любопитно, но самият Багнолд беше дал нещо като отговор. Отдавна се говорело, сподели той с Флин, че някои пустинни племена знаят къде се намира Зерзура. Имало бедуини, които се били натъквали на мястото случайно, но пазели в тайна местонахождението му. Самият той мислел всичко това за празни измислици, но ако Флин търсел някакво обяснение, това, според Багнолд, било най-правдоподобното: самият автор на Китаб бил чувал от втора, трета и четвърта ръка разказа на бедуин, който действително е бил там.

— Това е забележителен разказ — беше продължил Багнолд. — Трябва обаче много да внимаваш. Не са един и двама хората, които са загубили разсъдъка си покрай търсенето на Зерзура. Не преставай да се интересуваш от легендата. Но не я оставяй да се превърне в мания.

И Флин не го беше направил. Поне в началото. Беше продължил да проучва въпроса, да изравя всички налични данни, но това си остана повече хоби, занимателна странична работа покрай основните му интереси. А когато завърши доктората си, египтологията, Зерзура и Скритият оазис останаха доста встрани от интересите му.

Чак когато целият му живот се обърка и той се върна в Египет и започна да работи по Пясъчния огън, отново се заинтересува от загадката и прегледа всички материали пак. Едва тогава въпросът наистина го облада, превърна се в идея фикс, в нещо, граничещо с мания.

Сигурен беше, че е истински, чувстваше го. Въпреки съветите на Багнолд и стотици други запознати с проблема уехат сещат, или както и да се наричаше, беше там, в Гилф Кебир. А той не можеше да го намери. По дяволите, не можеше да го намери! Колкото и усилия да полагаше.

Загледа се в копието пред себе си, намръщи се и стисна зъби. После вдигна глава към стенния часовник.

— Майната му! — изруга и скочи на крака. Оставаха само петнайсет минути до началото на лекцията му за напреднали по йероглифика. Сложи рисунката на мястото й, затвори лаптопа и побягна навън. Толкова бързаше, че не забеляза човека пред витрината на съседната закусвалня. Възпълен мъж, който бършеше лицето си с носна кърпичка и отпиваше от кутия кола-кола.