Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (34)

34.

Ледените иглички се забиха в тила на Сам, когато двамата слязоха от асансьора пред апартамента на Аби малко по-късно.

— Дай ми ключа си — каза той тихо.

— Нещо не е наред, нали? — прошепна тя.

— Да.

Аби погледна затворената врата на апартамента си, сякаш очакваше вътре да се е спотаила кобра.

— Не съм сигурна, че това е добра идея.

Той взе ключа от ръката й.

— Стой тук.

— Сам?

— Не мисля, че вътре има някой сега. Който е влизал, си е тръгнал отдавна.

Той извади пистолета изпод сакото си, просто за всеки случай, и отвори вратата.

Сенки и тревожна енергия се изсипаха пред Сам, но той не долови вибрациите, които подсказваха присъствието на човек, криещ се в апартамента.

— Този, който е бил тук, си е тръгнал — повтори Сам.

— Ралф, портиерът, може би.

— Не мисля.

Той влезе в малкото коридорче и зави зад ъгъла. Светлините на града осветяваха хаотичната сцена в дневната.

Нямаше нищо професионално в претърсването, малкият апартамент беше разпердушинен от човек, изпаднал в ярост.

Книгите бяха съборени от рафтовете на пода. Възглавниците на канапето и креслото бяха разрязани с нож. Чекмеджетата на бюрото бяха изсипани на купчини.

Сам набързо провери банята и спалнята. И двете стаи изглеждаха като поразени от торнадо.

Той се отправи към дневната, чудейки се как да съобщи лошата новина на Аби. Приглушеният плач откъм коридора му подсказа, че тя вече е видяла опустошението.

Той зави зад ъгъла и я видя. Аби стоеше в антрето и се взираше шокирана и невярваща в разбитата си дневна. Сам изправи една лампа и я включи.

— Защо някой би направил подобно нещо? — Тя стискаше ръцете си в юмруци. — Това беше моят дом.

На Сам не му убягна използването на минало време, но реши да не го коментира.

— Въпросът е какво е търсил? — каза той внимателно.

— Очевидно е търсил проклетия лабораторен дневник или нещо, което да му подскаже къде може да го намери. — Аби мина бавно през разхвърляните вещи и надникна в спалнята. — Мили боже, ровил е дори в чекмеджето с бельото ми. Как е посмял?

— Можем да се обадим на полицията — каза Сам. — Но се съмнявам, че ще има полза. За тях това ще бъде просто влизане с взлом, което ще разследват без особен ентусиазъм. А може дори да откажат разследване, защото се съмнявам нещо да липсва.

— Защото това, което е търсил, не е било тук. Прав си. Ченгетата ще го определят като вандализъм. Ще ме попитат дали познавам някого, който има причина да ми е ядосан. Как ще им обясня, че някакъв луд с паранормални способности да убива търси един четирийсетгодишен лабораторен дневник, който е криптиран с паранормален код? Ще ме помислят за луда. После ще разберат, че съм учила в „Самърлайт“, и ще се убедят, че не съм с всичкия си.

Сам отиде до плъзгащата се врата и я огледа.

— Все още е заключена отвътре. Значи е влязъл през входната врата. Това означава, че тази сграда определено се нуждае от по-добра охранителна система.

— Не мога да го понеса — каза Аби с разтреперен глас.

Сам бързо се обърна и отиде при нея.

— Кое не можеш да понесеш?

— Фактът, че е бил тук, в дома ми. — Аби стисна ръцете си в юмруци. — Никога вече няма да мога да заспя тук. Ще обявя апартамента за продажба още утре. — Тя се огледа. — Не, чакай, първо ще извикам фирма за професионално почистване. Ще им кажа да съберат всичко и да го дадат за благотворителност.

— Хей, хей, спокойно. — Сам я придърпа в прегръдката си и опита да измисли как да я успокои. — Всичко ще се оправи. Негодникът е разпорил няколко възглавници и е обърнал всичко наопаки, но не е нанесъл сериозни поражения.

— Той е пипал нещата ми. — Аби беше адски напрегната. Сякаш не усещаше ръцете му, които я прегръщаха. — Бил е в спалнята ми. В банята ми. В кухнята ми.

— Знам. Той ще си плати за това, обещавам ти.

— Не ми пука за парите.

Сам примигна.

— Нямах предвид парите. Имах предвид, че ще го накажа за това, което ти е причинил.

Аби си пое дълбоко дъх и изпъна рамене.

— Добре тогава. Благодаря ти. — Тя се освободи от ръцете му и се отправи към вратата. — Да се махаме оттук.

— Не искаш ли да си вземеш малко чисти дрехи?

— Не. — Тя не погледна назад. — Няма да мога да нося нищо, което е било тук. Няма да мога да използвам съдовете и приборите, нито чаршафите и хавлиите. Той е омърсил всичко.

Аби вече беше навън и натискаше бутона на асансьора. Сам изгаси лампата. Остана неподвижен за момент, оглеждайки хаоса.

— Който и да си ти, току-що си купи еднопосочен билет към нищото — каза той на сенките. — Не е трябвало да докосваш нещата й.