Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (15)

15.

Сам направи бърз оглед на фризера, шкафовете и хладилника. Хладилникът беше почти празен, но все пак той откри вътре половин хляб и няколко яйца. После изрови пакет замразени соеви наденички от фризера, както и буркан с фъстъчено масло от един шкаф.

Нютън седеше нащрек в средата на кухнята и наблюдаваше всяка стъпка от приготвянето на закуската с неотклонно внимание. Сам му хвърли половин филия хляб, намазана с фъстъчено масло. Нютън я улови с уста още във въздуха и я погълна за секунди.

Аби най-после се появи от спалнята. Сам тъкмо натискаше бутона на микровълновата фурна, за да изпече бледосивите наденички. Той погледна часовника.

— Все още имаме няколко минути, преди да пристигне брат ти — каза той.

— Доведеният ми брат — поправи го тя, после влезе в кухнята и взе каната с кафе. — Радвам се, че имам малко време, защото се нуждая от още една чаша кафе, преди да ми се наложи да говоря с него. Не мога да си представя какво ще иска. Трябва да се е случило нещо много лошо. Може би някой се е разболял и е в болница. Но в такъв случай сигурно щеше да ми се обади по телефона.

Аби взе чашата си, заобиколи плота и седна на едно от високите столчета. Беше облечена с тесен кафяв панталон и кехлибарен пуловер, почти същия цвят като косата й. Очите й бяха разтревожени и помръкнали.

Микровълновата печка звънна. Сам отвори вратичката и извади фалшивите наденички.

— Сигурна ли си, че нямаш представа защо доведеният ти брат е дошъл днес?

— Никаква. — Тя видя как Сам разпредели наденичките в две чинии, в които вече имаше бъркани яйца и препечени филийки с фъстъчено масло. — Това изглежда вкусно. Май съм гладна.

Той остави чиниите на плота и го заобиколи, за да седне до Аби. Погледна с недоверие соевите наденички и си напомни да не бъде предубеден.

— Да разбирам, че си вегетарианка?

— Не напълно. — Тя отхапа от филийката си. — Ям риба.

Сам взе вилицата си.

— Кога последно си се виждала с Доусън?

— Преди два-три месеца. Той има къща на „Куин Ан“. Срещнахме се случайно в един ресторант тук, в Белтаун. Аз бях с Гуен и Ник. Доусън вечеряше с годеницата си. Казахме си здрасти. Запознахме, който, с когото не се познаваше и толкова.

— Значи си говорела съвсем сериозно, когато каза, че не сте близки?

Аби сви рамене.

— Нямаме нищо общо. Не сме кръвни роднини. Бях на дванайсет или тринайсет, когато отидох да живея с баща си и новото му семейство. Наложи се, защото майка ми почина. Татко нямаше избор, трябваше да ме вземе при себе си. Двамата с Доусън веднага развихме неприязън един към друг. Не харесвах майка му Даяна, която се опитваше да ми бъде майка. Доусън не харесваше баща ми, който се опитваше да му бъде баща. Нещата се усложниха още повече, когато близначките се родиха по-късно същата година.

— Добре, мисля, че картинката ми стана ясна.

— А освен това го имаше и проблема с наследството. Бабата на Доусън не одобряваше, че дъщеря й се е омъжила за баща ми. Тя беше настояла за предбрачно споразумение и подчерта съвсем ясно, че аз не съм част от семейството, що се отнася до парите на Стрикланд. Не че някога ми е пукало за финансовата страна на ситуацията с новото семейство. Бях още дете, но вече знаех, че парите се наследяват от кръвните роднини. Този факт не беше проблем за мен. Обаче малката лекция, която Оринда ми изнесе, когато навърших тринайсет, беше напълно излишна.

Сам примигна.

— Тя ти е разяснила въпроса с наследството, докато си била още дете?

— Финансовите въпроси не ме интересуваха. Както ти казах, вече ми беше ясно как стоят нещата. Но бабата на Доусън е доста страховита дама. Изплаши ме до смърт, това беше сигурно. Като обръщам поглед назад сега, си давам сметка, че може би и тя е била изплашена от мен. Всъщност всички те са били.

— Заради таланта ти?

— Аз тъкмо започвах да го овладявам, когато се преместих да живея при тях. След година вече беше ясно, че съм различна. Оринда не искаше някой външен да научи, че не всички от семейството са съвършени.

— Тя не е разбирала какво става с теб?

— Не. Нито пък останалите. Всички се чувстваха нервни покрай мен. Пратиха ме при куп психолози и психотерапевти и аз направих фаталната грешка да опитвам да убедя всеки един от тях, че наистина долавям паранормална енергия в някои книги. А после станаха и онези инциденти, за които ти споменах.

— С пожарите?

— Не можеш да си представиш как реагираха вкъщи на случилото се. Сякаш това беше краят на света. После взеха решение да ме изпратят в „Самърлайт Академи“. Там се научих да минавам за нормална. Почти.

На вратата се позвъни. Нютън изръмжа тихо и погледна навъсено към входната врата. Аби въздъхна и остави чашата си.

— Това трябва да е Доусън.

Тя стана от столчето и се отправи към антрето. Нютън я последва по петите с очевидното намерение да я защитава. Може би Аби беше права, помисли си Сам, това куче май наистина имаше някакви паранормални способности.

След миг чу как входната врата се отвори. Размениха се любезни поздрави. Не непринудени като между приятели или колеги, нито сърдечни като между близки роднини. Отношенията между Аби и Доусън явно попадаха в друга категория, реши Сам, и тя не беше лесна за формулиране.

Аби се появи в дневната. Нютън продължаваше да върви по петите й.

Доусън изглеждаше точно като на корицата на книгата. Среден на ръст, с кестенява коса и надарен с черти, които в някоя друга епоха биха определили като патрициански. Той имаше стегнато тяло с хубав тен, което подсказваше за много време, прекарвано в скъпи фитнес клубове, по ски писти, голф игрища и частни яхти. Ризата и панталонът му бяха шити по поръчка. Ръчният му часовник струваше колкото европейска спортна кола. В едната си ръка Доусън носеше италианско кожено куфарче.

Но Сам се заинтригува от нервната, неспокойна енергия, която потрепваше видимо в атмосферата. Доусън беше притеснен. Беше очевидно, че не очаква с нетърпение разговора, който му предстоеше.

Сам стана от стола си и протегна ръка.

— Копърсмит.

— Стрикланд.

Доусън стисна ръката му за момент и се намръщи леко.

— Името ми звучи познато. Да имате връзка с корпорация „Копърсмит“?

— Известна.

— Приятно ми е. — Доусън отправи една ослепителна усмивка към Аби. — Не знаех, че излизаш с някого.

— Откъде да знаеш? — усмихна му се любезно Аби. — Как би могъл? Не сме се виждали от два-три месеца. Как върви годежът ти? Определихте ли дата за сватбата?

— Следващия месец. — Доусън се престори на изненадан. — Не получи ли поканата?

— Не.

— Трябва да е някакво недоразумение. Карла се занимава с тези неща. Ще се погрижа да получиш покана за сватбата.

— Не се тревожи — каза Аби. — И без това мисля, че на тази дата ще бъда извън града.

Доусън се намръщи.

— Откъде знаеш, че няма да те има, след като не знаеш датата?

— Просто предположение. Искаш ли кафе?

— Да, благодаря. Пих едно лате в кафенето, но още малко кофеин няма да ми дойде зле. — Доусън остави куфарчето и седна на високото столче до плота, което Аби беше освободила. — Е, вие двамата откога сте заедно?

— Не отдавна — отвърна Аби, преди Сам да успее да каже нещо. Тя постави кафето пред Доусън. — Какво е толкова важно, че те е накарало да дойдеш толкова рано сутринта?

Усмивката на Доусън изчезна. Той придоби сериозно и важно изражение.

— Извинявай, ако съм се появил в неподходящ момент — каза той. — Дойдох лично, защото не обичам да обсъждам такива неща по телефона.

— Започваш да ме плашиш — призна Аби.

Но тя изглеждаше подразнена и може би леко разтревожена, помисли си Сам, не изплашена.

— Спокойно — усмихна й се Доусън. — Искам да те наема за една работа.

Аби се напрегна.

— За какво говориш? Ти не колекционираш книги, камо ли такива, с каквито се занимавам аз.

— Сега ще ти обясня. — Доусън отново беше станал сериозен. — Намирам се по средата на много сложни преговори с един потенциален инвеститор. Той е много важен за мен и фирмата ми. Както можеш да се досетиш, имам конкуренти, които биха искали да привлекат инвеститора на своя страна. Оказа се, че този човек си пада по стари книги.

— По дяволите — каза тихо Аби.

Аби погледна Сам. Той знаеше какво си мисли тя, защото той си мислеше същото. Съвпадението не е случайно.

Без да забележи нищо, Доусън продължи да обяснява:

— Беше ми заявено, че мога да увелича многократно шансовете за сделката, ако осигуря една книга, за която се говорело, че всеки момент ще се появи на пазара за паранормална литература. Това е по твоята част, Аби.

Сам усети как по тила му пробягват ледени тръпки. Той застана нащрек, с напълно отворени сетива. Знаеше, че и с Аби се случва същото.

— Коя е тази стара книга? — попита тя с равен тон.

— Аз не бих я определил като антикварна ценност — отвърна Доусън. — Само на около четирийсет години е. Чакай, записал съм си подробностите. — Той стана от стола си и вдигна куфарчето върху плота. Отвори го и извади лист хартия. — Да видим. Някакъв лабораторен дневник, в който са записвани на ръка описания на експерименти с различни руди и кристали, извлечени от някаква мина на югозапад. Точното местоположение на мината не е известно. Човекът, който е водел дневника, очевидно е вярвал, че кристалите притежават паранормална сила. — Доусън направи гримаса. — С други думи, това е дневникът на някакъв луд учен.

Аби вдигна очи към тавана.

— Защо аз?

Доусън прибра листа в куфарчето си.

— Защото ти си единственият експерт по редки книги, свързани с окултното, когото познавам. Естествено беше да дойда при теб.

— Струва ми се, че човекът, с когото водиш преговорите, знае, че имаш връзка с пазара на паранормални книги — вметна Сам.

— Разбира се — кимна Доусън. — Сигурно точно затова съм бил поканен на масата за преговори. В моя свят е прието да се използват всички възможни пътища.

— Значи си решил да ме използваш? — попита Аби.

Доусън имаше благоприличието да се изчерви.

— Извинявай, това не прозвуча добре. Не опитвам да се възползвам от теб, Аби. Ще ти платя за отделеното време. Всъщност ще ти дам много щедър бонус, ако можеш да ми осигуриш книгата, преди конкурентите ми да се докопат до нея.

— Имаш ли представа още колко хора издирват тази книга? — попита Сам.

— Не — отвърна Доусън. — Но съм склонен да предположа, че поне още двама от другите кандидати за сделката са наели свои собствени експерти. Какво ще кажеш, Аби? Става въпрос за много пари и значителна част от тях ще бъдат твои, ако ми намериш книгата. Имам краен срок между другото. Трябва да се сдобия с нея възможно най-скоро.

Аби поклати глава.

— Съжалявам. Разбирам, че сделката е важна за теб, но ти не знаеш почти нищо за моя свят. Някои книги са опасни. Някои колекционери са безмилостни. Твоят инвеститор може да е на страната на лошите.

— Лошите в моя свят се интересуват от парите. Те разработват финансови пирамиди. Не се занимават със сложни схеми само за да се сдобият с някакъв стар лабораторен дневник.

— Фактът, че твоят инвеститор знае достатъчно за теб, за да разбере, че си свързан с мен, не е добър знак — каза тя. — Това означава, че той е наясно, че не може да се обърне директно към мен, защото няма кой да ми го препоръча за клиент.

— Трябва някой да ти го препоръча за клиент, за да му намериш някаква стара книга? — попита Доусън с недоумение.

— Да — кимна Аби. — Така работя.

— Това е лудост.

Аби не каза нищо. Тя просто го погледна. Но изведнъж атмосферата се изпълни с енергия. Сам чу тихо ръмжене и погледна през плота. Нютън стоеше изправен, неподвижен и съсредоточен. Цялото му внимание беше насочено към Доусън.

Доусън се изчерви.

— Не исках да те засегна по никакъв начин. Просто така е изразът. Хайде, Аби, това е някакъв стар лабораторен дневник. Знам, че е ценен за този конкретен колекционер, но все пак не говорим за незаконна търговия с наркотици или оръжия. Хората не убиват заради някаква четирийсетгодишна тетрадка.

— Всъщност го правят от време на време — каза Аби. — И точно затова се опитвам да стоя само в безопасната част на пазара.

На лицето на Доусън се изписа възмущение и недоумение.

— Очакваш да повярвам, че тази книга е чак толкова ценна?

— Не знам — каза тя. — Но знам, че е свързана с паранормалното и колекционерите на пазара често са ексцентрични и непредсказуеми.

— Аби, това е по твоята част. Ти откриваш странни книги за странни хора, които вярват в паранормалното, нали така?

Тя се усмихна леко.

— Нещо такова. Хубаво е да знам, че цениш така високо професионализма ми.

Доусън направи гримаса.

— Хайде, знам, че си ми обидена заради миналото. Но да погледнем фактите, ти имаше доста сериозни проблеми в юношеството си. Помниш ли, когато се върна вкъщи с онази стара книга, която беше намерила на гаражна разпродажба? Същата нощ предизвика пожар във ваната.

Раменете на Аби се напрегнаха.

— Това беше инцидент, за който нямах вина. Но никой не ми повярва.

— Защото изплаши всички и задейства противопожарната аларма — настоя Доусън. — Озовахме се в къща, пълна с пожарникари и вода до коленете във всички стаи. Мама беше бясна. Почувства се толкова унизена пред съседите. Тогава баба настоя да бъдеш изпратена на лечение.

— Много добре знам какво е мнението на баба ти за мен.

— Все пак това не беше единственият инцидент. Поведението ти беше изключително странно. Мама имаше пълно основание да се тревожи за близначките.

— Не, нямаше. Никога не бих наранила никого.

— Ами онзи случай, когато изчезна и те нямаше цели два дни? Мама и татко се побъркаха от тревога. Полицаите отказаха да те търсят, казаха, че сигурно си избягала. После ни се обадиха от полицията, че са те намерили в близост до пожар, избухнал в някаква книжарница. Собственикът на книжарницата беше ранен и настанен в болница. Единствената причина да не те пратят в затвор за малолетни беше, защото нашите наеха добър адвокат, който уреди обвиненията срещу теб да отпаднат.

— Имам новина за теб, Доусън — каза Аби. — В „Самърлайт Академи“ беше съвсем малко по-приятно от затвора за малолетни. Вратите и прозорците бяха заключени. Ходех на принудителна терапия. Имаше психолози, които подлагаха мен и приятелите ми на безкрайни тестове, отново и отново.

— А какво трябваше да направи семейството? Не можеха да рискуват да те оставят вкъщи. Психолозите ни казаха, че ти си убедена, че имаш паранормални способности.

Усмивката на Аби стана студена и мрачна.

— Наистина вярвам в това. Точно затова съм в състояние да те предупредя, че лабораторният дневник е опасен.

— Това е просто някаква книга, по дяволите! — Доусън заговори по-остро. — Трябва да я открия, не се шегувам.

— Давам си сметка, че тази сделка е много важна за фирмата ти, но има още куп милионери, които би могъл да привлечеш като инвеститори — обясни Аби с по-мек тон. — Този го остави. Намери си друг.

— По дяволите, това е бизнес. Не те моля за услуга. Казах ти, ще ти платя подобаващо.

— Благодаря, но не мога да поема тази работа.

— Правиш го заради миналото, нали? — Лицето на Доусън почервеня от гняв и отчаяние. — Заради факта, че баща ти се ожени за майка ми заради парите й и откри прекалено късно, че баба ми ги е прибрала в попечителския фонд.

— Ако искаш ми вярвай, но това няма нищо общо с миналото.

— Всичко е заради миналото и парите. Баба веднага разбра що за човек е баща ти, но мама не я послуша.

Нютън беше престанал да ръмжи. Повече от всякога приличаше на умалена версия на бездомно куче. Изглеждаше забележително опасен. У всяко куче дреме по един вълк, помисли си Сам. Хората, които забравяха това, понякога се сдобиваха с отпечатъци от кучешки зъби някъде по тялото.

— Няма нищо — каза Аби на Нютън. Тя се наведе и го докосна леко с ръката си. — Всичко е наред.

Нютън не отклони вниманието си от Доусън.

— Каквото и да се е случило в миналото, вече не е важно — каза Аби. — Всички продължиха напред, включително и аз. Сега сме перфектното смесено семейство, забрави ли?

— Глупости!

Устните й се извиха леко.

— Така е, но семейството си е семейство.

— Това не е смешно — каза Доусън ядосано. — Мразиш ме още от самото начало, защото баба се погрижи двамата с баща ти да не получите и цент от парите й.

— Явно няма полза да ти обяснявам, че никога не съм се интересувала от парите ви — каза Аби.

— Ако има едно нещо, което съм научил, то е, че всички се интересуват от парите — натърти Доусън с горчивина. — А точно сега позволяваш на миналото да ни попречи да изкараме адски много пари. Да ти дам ли един съвет като брат? Порасни и го преодолей най-после.

— Повтарям, това няма нищо общо с миналото. — Аби скръсти ръце пред гърдите си. — Въпросът е, че не искам да се замесваш в нещо, от което нямаш никаква представа.

— Ясно ми е, че не знам нищо за редките книги — каза Доусън отчаяно. — Затова съм тук. Това, което знам, е, че този инвеститор ми трябва и ти си единствената, която може да ми го осигури. — Той стисна едната си ръка в юмрук. — Кажи си цената, по дяволите.

— Не.

Челюстта на Доусън се напрегна видимо.

— Знаеш, нали?

— Какво да знам? — попита Аби.

— Знаеш, че фирмата ми има проблеми.

Тя се намръщи.

— Изобщо не подозирах.

— Понесох сериозен удар преди няколко месеца, когато един от най-големите ми проекти, който изглеждаше абсолютно сигурен, се провали. Оказа се финансова пирамида и аз изгорях. Клиентите ми още не знаят за загубите. Мога да жонглирам с числата няколко месеца, докато се възстановя. Но единственият начин да се измъкна от дупката е, като осигуря нов капитал. Трябва да сключа сделката с този инвеститор. Ако не го направя, с мен е свършено.

— Това е ужасно — прошепна Аби, шокирана.

— Съдебните процеси срещу мен ще бъдат най-малкият проблем. Ти мислиш, че някои от твоите клиенти са опасни? Аз имам няколко, които ще отидат при федералните. Мога да се озова в затвора.

— Съжалявам — каза Аби с изненадващо мек тон. — Но ти ще изплуваш отново. Инвестициите са силата ти.

— Аби, аз съм на ръба на фалита и вероятно ще бъда осъден и пратен в затвора. Трябва да сключа тази сделка.

— Съжалявам — повтори Аби. — Но не мога да ти помогна.

— Защо не?

Сам взе кафето си.

— Например, защото вече е обещала на друг клиент да му намери тази книга.

Доусън се извърна рязко.

— На теб ли?

— На мен — потвърди Сам.

Доусън веднага се окопити.

— Ще купя книгата от теб. Просто назови цената.

— Още не притежавам книгата — каза Сам. — Ако и когато се сдобия с нея, няма да я продавам.

Сам се обърна отново към Аби.

— Това е твоята представа за отмъщение, нали?

— Не. Кълна се, че не.

— Надявам се да му се насладиш. — Доусън затвори куфарчето си, грабна го и се отправи към коридора.

Вратата се затръшна след него.

— Извинявай — каза Аби.

Тя изтича от кухнята и се скри в спалнята. Нютън побърза след нея.

Сам стана и ги последва, чудейки се какво да каже или направи. Беше ясно, че Аби е свикнала да се оправя с проблемите си сама или с помощта на най-близките си приятели. Но само той беше тук днес.

Влезе в спалнята. Аби седеше на ръба на леглото, стиснала една носна кърпичка. Не плачеше. Беше поставила едната си длан върху Нютън, който бе подпрял предните си лапи на леглото до нея.

— Моля те, остави ме — каза тя подчертано любезно. — Ще се оправя.

Сам отиде до леглото. Издърпа я на крака и я прегърна.

— Сега сме отбор — каза той. — Това означава, че не можеш да се отървеш от мен.

Тя притисна лице в рамото му и заплака.