Оливър Боудън
Прозрение (91)

91

Следващият ден беше мек и свеж. Останаха да обядват във Флоренция, а сега София бе решила да направи още няколко покупки, преди да се приберат у дома. Ецио, който вървеше по улицата на няколко крачки зад съпругата и децата си, ненадейно се преви и се закашля. Подпря се на съседната стена.

След миг София се озова до него.

— Трябваше да останеш вкъщи.

Той й се усмихна.

— Аз съм вкъщи.

— Седни тук — показа му тя пейка наблизо. — Почакай ни. Ще се върнем след минута-две.

Той кимна и я проследи с поглед как се връща при децата и тримата продължават надолу по улицата. Настани се удобно и зачака болката да стихне.

Наблюдаваше минувачите, сновящи напред-назад, заети с ежедневните си задачи. Чувстваше се добре и съзерцанието му беше приятно. Вдъхваше миризмите на пазара. Слушаше виковете на търговците.

— Тук ми харесва — каза си. Беше у дома. Най-сетне у дома.

От мислите му го откъсна недоволният глас на млад италианец, който седна на пейката до него. Младежът очевидно говореше на себе си. Не погледна Ецио.

— Al diavolo^[1]! Мразя този проклет град. Де да бях в Рим! Чух, че жените там са… ммм… като зряло грозде на лозницата. Не са като тукашните. Firenze^[2]!

Той се изплю на земята.

Ецио го погледна.

— Не мисля, че ти пречи Флоренция — отбеляза той, подразнен от думите на младежа.

— Моля?

Ецио понечи да отговори, но болката го прониза отново. Той се сгърчи и се задъха. Младежът се обърна към него.

— Дръж се, старче!

Улови китката му, докато той се опитваше да си поеме дъх. Ецио погледна пръстите, стиснали ръката му, и си помисли, че са необичайно силни. Лицето на мъжа му се стори странно познато. Ала сигурно си въобразяваше. Поклати глава да си проясни ума.

Младежът го погледна изпитателно и се усмихна. Ецио също го измери с очи.

— Трябва да си отдъхнеш — каза младежът.

Стана и се отдалечи. Ецио кимна със закъснение и го проследи с поглед. После се облегна назад, търсейки София в оредялата тълпа. Видя я как купува зеленчуци от една сергия. До нея стояха Флавия и Марчело, подкачаха се, играеха си).

Той затвори очи и пое дълбоко дъх. Гърдите му се успокоиха. Младежът беше прав. Трябваше да си отдъхне…

София подреждаше зеленчуците в кошницата, когато нещо студено пропълзя в сърцето й. Тя вдигна очи и погледна към пейката, където седеше Ецио. Позата му й се стори странна. Объркана, отказваща да признае страха си, тя закри уста с длан и забърза към него, оставяйки децата да си играят край сергията.

Когато наближи, забави крачка. Най-сетне седна до него, улови го за ръката и се наведе напред, притиснала чело в косата му.

Неколцина минувачи погледнаха към тях, после още един-двама ги стрелнаха загрижено с очи, но иначе животът по улицата продължаваше да тече.