Оливър Боудън
Прозрение (90)

90

Събудиха се дълго преди денят да започне. Утрото беше студено. Водниста слънчева светлина си проправяше път през мъглата.

Шао Джън стоеше на пътя, метнала раницата си на гръб. Вперила поглед в далечината, готова да тръгне. Изглеждаше потънала в мисли и се обърна едва когато Ецио приближи откъм къщата. Той все още дишаше тежко и мъчително.

Застана до нея.

— Чака те дълъг път до дома, нали?

— Но по пътя ще видя много интересни неща. Благодаря, менторе.

Тя се поклони леко.

Той носеше нещо. Малка древна кутия. Подаде й я.

— Вземи. Някой ден може да ти потрябва.

Джън пое кутията и я огледа от всички страни. Понечи да я отвори, но Ецио я спря.

— Не — каза той. — Само ако изгубиш пътя.

Тя я прибра. Ецио присви очи и погледна към шосето. Видя знамена на приближаващи войници.

— Трябва да вървиш — каза.

Джън проследи погледа му, кимна и пое към лозята от другата страна на пътя. Той я видя да изкачва бързо съседното възвишение.

Не след дълго войниците наближиха в галоп и Ецио ги поздрави. Когато погледна отново към възвишението, Джън беше изчезнала.

 

 

Няколко седмици по-късно, след гроздобера и след като отпразнуваха деветия рожден ден на Марчело, Ецио отново бе в кабинета си и се мъчеше да пише. Този път напредваше по-бързо. Взря се в последната празна страница върху писалището. Потопи перото и съсредоточено написа няколко думи. Прочете ги и се усмихна. Остави перото и режеща болка прониза гърдите му.

Някой похлопа на вратата.

— Да? — каза той, опитвайки се да се съвземе.

Прибра падналото перо в мастилницата.

София влезе в стаята.

— Ще заведа децата във Фиезоле. Ще се върнем след залез-слънце.

— Добре.

— Утре е пазарен ден. Ще дойдеш ли с нас?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Ще се справя.

Тя затвори вратата. Ецио постоя замислен и после, доволен, започна да събира листовете върху писалището, подреди ги на спретната купчина и ги завърза с панделка.