Оливър Боудън
Прозрение (83)

83

Превратности в политиката бяха изпратили за кратко Макиавели в затвора, но след рухването на реакционния режим той бе поел отново юздите на живота си във Флоренция и често посещаваше Вила Аудиторе. Ецио го очакваше с нетърпение, макар да не понасяше язвителните му забележки относно несполучливите си опити да пише мемоари, Реколтата през 1518 година не беше добра, а той се разболя от някаква инфекция на белите дробове, която се проточи, без да й обръща внимание, през цялата зима.

Една ранна привечер в началото на пролетта Ецио седеше сам пред камината в дневната. Чаша от собственото му червено вино стоеше до него. Държеше перото и за кой ли път се опитваше да подхване върху празния лист Шестнайсета глава. Откри обаче, че спомените са далеч по-безинтересни от действителността, и не след дълго — както обикновено — побутна пергамента нетърпеливо настрани. Протегна ръка към виното, но го разтърси пристъп на болезнена кашлица и чашата падна с трясък, разливайки виното върху плота от маслиново дърво на писалището, но не се счупи. Той стана да я улови, когато се затъркаля към ръба на масата, и я вдигна. София влезе, привлечена от шума.

— Добре ли си, amore^[1]?

— Няма нищо. Съжалявам за бъркотията. Дай ми кърпа.

— Забрави кърпата. Трябва да си починеш.

Ецио се подпря на стола, а София го побутна нежно да седне. После вдигна бутилката без етикет с малка салфетка, увита около гърлото й, и той гузно попита:

— Пристигна ли Николо?

— Зад мен е — отвърна тя и добави сухо: — Ще ти донеса друга бутилка. Виждам, че тази е почти празна.

— Писателите се нуждаят от гориво.

Макиавели беше влязъл в стаята без церемонии, както се полага на стар приятел и чест гост. Той взе кърпата от София.

— Дай на мен.

Избърса чашата и плота на писалището.

Ецио го наблюдаваше с кисело изражение.

— Поканих те пийнем по чаша, не да чистиш след мен.

Макиавели доизчисти невъзмутимо, преди да отговори с усмивка:

— Мога да върша и двете. Спретната стая и чаша хубаво вино са всичко, от което се нуждае един мъж, за да е доволен.

Ецио се засмя подигравателно.

— Глупости! Звучиш като герой от собствените си пиеси!

— Не си ги гледал — поклати глава София.

Той се смути.

— Е, представям си ги…

— Нима? Защо тогава не впрегнеш въображението си на работа? Защо не се поизпотиш да напишеш нещо? — посочи Макиавели захвърления ръкопис.

— Вече го обсъдихме, Николо. Не съм писател. Аз съм баща и производител на вино. Това ми стига.

— Вярвам ти.

София беше донесла нова бутилка червено вино. Остави я до тях заедно с две чисти чаши, чисти салфетки и кошничка pandiramerino^[2].

— Ще ви оставя да разисквате литературата — каза им. — Ще помогна на Андреа да приспи децата и ще се заема с моите писания.

— Какво пишеш? — попита Макиавели.

— Няма значение — отвърна тя. — Ще почакам само да чуя харесва ли ти виното. Той все се жалва, че не е добро. Но пресушава бутилка след бутилка.

— Тя ще напише последната страница, преди ти да започнеш — каза Макиавели.

— Все едно — отвърна Ецио. — Опитай виното. По-миналогодишната реколта. Провал!

— Щом те интересува мнението ми, ще го чуеш.

Той отпи глътка, задържа я в устата си да усети вкуса и преглътна.

— Превъзходно е — усмихна се. — Отново санджовезе, нали? Или греша?

По лицето на София се изписа широка усмивка и тя потупа Ецио по рамото.

— Виждаш ли? — каза му.

— Смес от няколко сорта — отвърна доволно Ецио. — Но предимно доброто ми старо санджовезе. Не го смятах за чак толкова лошо. Лозята ми са първокласни.

— Разбира се — отпи още една дълга глътка Макиавели.

Ецио се усмихна, но София забеляза как ръката му се вдигна неволно към гърдите и ги разтърка.

— Хайде! — каза той. — Още не се е мръкнало съвсем. Ела да ти покажа…

Излязоха навън и тръгнаха по алеята, отвеждаща към лозята.

— Требиано за бялото — обясни Ецио, сочейки ред лозници. — Трябва да го опиташ на вечеря. Ще има tonno al cartoccio^[3]. Специалитетът на Серена.

— Харесва ми как готви рибата тон — каза Макиавели. Озърна се. — Добре се справяш, Ецио. Леонардо щеше Да се гордее с теб, ако вадеше градината ти.

— Само защото използвам инструментите, които ми подари — засмя се Ецио. — Ще ми завиди. Продавам два пъти повече вино, отколкото винарната му в Порта Верчинела. Не биваше да изпраща онзи мошеник Сал ай от Амбоаз да стопанисва лозята му.

Ецио млъкна и след миг попита:

— Какво имаш предвид? Какво означава „щеше“ да се гордее?

Макиавели ги погледна сериозно.

— Получих писмо. До двама ни е всъщност, но пощата стига до Фиезоле след цяла вечност. Виж, Ецио, той не е добре. Иска да ни види.

Ецио изопна рамене.

— Кога тръгваме? — попита.

В края на април пристигнаха в Кло Люс — имението край замъка в Амбоаз, което крал Франсоа беше предоставил на Леонардо като част от привилегиите му на дворцов художник. Лоара течеше бавно, бреговете край кафявите й води бяха осеяни с дървета с напъпили листа.

Минаха през портите на имението и препуснаха по алеята, обрамчена в кипариси, в чийто край ги очакваше икономът. Оставиха конете на коняря и последваха иконома в къщата. В просторна проветрива стая с отворени прозорци с изглед към задната градина Леонардо беше полегнал в шезлонг. Носеше халат от жълт брокат и бе покрит до кръста с меча кожа. Дългата бяла коса и бялата му брада бяха пооредели и темето му бе оплешивяло, но очите му все още сияеха ярко и той се поизправи да ги поздрави.

— Скъпи мои приятели, толкова се радвам, че дойдохте! Етиен! Донеси ни вино и сладкиши!

— Не бива да ядете сладко. Камо ли да пиете вино.

— Чакай малко, кой ти плаща? Няма значение. Не отговаряй. Същият, който плаща на мен, знам! Просто направи каквото ти казвам.

Икономът се поклони и излезе. Върна се бързо с поднос, който постави церемониално върху близката полирана масичка, и отново се оттегли. Пред прага се поклони пак и каза на гостите на Леонардо:

— Извинете ни за безпорядъка. Така се чувстваме по-уютно.

Макиавели и Ецио се спогледаха усмихнато. Полираната масичка и блестящият поднос бяха остров сред разбунено море от хаос. Привичките на Леонардо не се бяха променили.

— Как вървят нещата, стари приятелю? — попита Ецио и седна до твореца.

— Не мога да се оплача, но усещам, че трябва да продължа напред — отвърна Леонардо, стараейки се гласът му да прозвучи по-сигурно.

— Какво имаш предвид? — Попита Ецио, загрижен, че приятелят му използва някакъв евфемизъм.

— Не говоря за смъртта — отсече раздразнително Леонардо.

— Говоря за Англия. Новият им крал е много заинтересуван да обнови флотата си. Искам да отида там и да му продам подводницата си. Венецианците така и не ми платиха, както знаете.

— Те не я построиха.

— Това няма значение.

— Нямаш ли достатъчно проекти тук, които да ангажират ума ти? — попита Макиавели.

Леонардо го изгледа ядосано.

— Нима някакъв механичен лъв може да ангажира ума ми! — възкликна той. — Това беше последната поръчка на любезния ми господар. Как ти се струва — механичен лъв, който ходи и реве и за финал гърдите му се отварят и разкриват кошница с лилии!

Той изсумтя.

— Не е толкова зле само по себе си, но да възлага такава играчка на мен! На мен! Изобретателя на летящи машини и танкове!

— И парашути — добави тихо Ецио.

— Послужи ли ти?

— Много добре.

— Браво!

Леонардо махна с ръка към подноса.

— Почерпете се. Аз ще се въздържа.

Той сниши глас:

— Етиен е прав — напоследък стомахът ми успява да смели само топло мляко.

Тя замълчаха. Макиавели наруши мълчанието:

— Рисуваш ли още?

Леонардо се натъжи.

— Иска ми се… Но някак си съм изгубил порива. Вече не съумявам да довърша нищо. В завещанието си оставих на Сал ай „Джокондата“. Ще му помогне на старини. Мисля, че Франсоа ще пожелае да я купи. Но да знаете, че аз самият не бих дал и два гроша за нея. Не е най-добрата ми творба. Предпочитам картината, в която изобразих милия Сал ай като Йоан Кръстител…

Гласът му секна и той се втренчи някъде, незнайно накъде.

— Скъпото ми момче… Толкова жалко, че трябваше да се разделим. Липсва ми. Но тук се чувстваше зле. По-добре да се грижи за лозята.

— Аз самият отглеждам лозя — вметна Ецио.

— Знам! Браво! По-разумно занимание на тази възраст, отколкото да търчиш напред-назад и да режеш тамплиерски глави.

Леонардо замълча. След малко добави:

— Боя се, че винаги ще ги има, каквото и да направим. Навярно е по-добре да приемем неизбежното.

— В никакъв случай! — възкликна Ецио.

— Понякога нямаме избор — отвърна тъжно Леонардо.

Отново се възцари мълчание. Наруши го Макиавели:

— Какви са тези приказки за завещания, Леонардо?

Художникът го погледна.

— О, Николо, какъв е смисълът да се преструваме? Умирам… Затова ви помолих да дойдете. Тримата преживяхме толкова много. Исках да се сбогуваме.

— Нали спомена, че планираш да посетиш крал Хенри в Англия?

— Той е арогантно хлапе и много бих желал да се запознаем — отвърна Леонардо. — Но няма. Тази стая е последното място, което ще видя. И дърветата отвън. Пълни с птици, особено сега, през пролетта.

Той се отпусна мълчаливо в шезлонга и не помръдна много дълго. Двамата приятели се спогледаха разтревожено. Но накрая Леонардо се раздвижи:

— Задрямах ли? — попита. — Не бива. Нямам време за сън. Скоро ще спя достатъчно.

После пак притихна. Отново се унесе.

— Ще дойдем утре — каза тихо Ецио.

С Макиавели станаха и тръгнаха към вратата.

— Елате пак утре! — спря ги гласът на Леонардо. — Ще поговорим още.

Те се обърнаха към него и той се надигна, подпрян на лакът. Мечата кожа се свлече от коленете му и Макиавели се върна да я намести.

— Благодаря, Николо.

Леонардо ги погледна:

— Ще ви издам една тайна. През целия си живот, докато се учех да живея, всъщност съм се учил просто как да умра.

Бяха при него след седмица, когато пое последния си дъх призори на втори май. Вече не ги познаваше. Беше си отишъл.

— Носят се слухове — каза Макиавели, докато яздеха тъжно към дома, — де крал Франсоа държал главата му в скута си в предсмъртния му час.

— Някои хора, дори кралете, са готови на всичко, за да спечелят популярност — възмути се Ецио.