Оливър Боудън
Прозрение (8)

8

Часът удари.

Раздялата беше трудна, но мисията му го зовеше да продължава. Времето в Акра посвети на отдих и възстановяване. Налагаше се да прояви търпение, докато раната му зарасне, защото знаеше, че няма да постигне целта, ако не е в изрядна форма. А срещата с Ал Скараб, която щеше да е гибелна при друго стечение на обстоятелствата, му показа, че ако съществуват ангели пазители, те бдят над него.

Огромният пират, когото победи в битката за „Анаан“, се оказа не само закрилник на живота му. В Акра Ал Скараб имаше роднини и те приеха Ецио като спасител и съратник на братовчед им. Ал Скараб не спомена нито дума за поражението, претърпяно на палубата на „Анаан“, и забрани на Ецио да разказва за него, заплашвайки го с жестоко отмъщение. Бягството от Ларнака обаче се превърна в история с епични мащаби.

— Бяха петдесет… — подхващаше Ал Скараб и броят на злите венециански нападатели, които трябваше да надвият, се увеличи десетократно при десетото повтаряне на разказа.

Със зяпнали уста и ококорени очи братовчедите го слушаха като омагьосани и нито веднъж не обориха противоречията в сюжета. Поне не вмъква морско чудовище, мислеше си насмешливо Ецио.

Едно нещо обаче не беше плод на въображението — предупрежденията, които роднините на Ал Скараб му отправяха за опасностите, дебнещи го по-нататък по пътя. Опитаха се с всички сили да го убедят да вземе въоръжен ескорт, но Ецио упорито отклоняваше предложенията им. Щеше да язди сам. Не биваше да излага и други на опасностите, срещу които знаеше, че ще се изправи.

Скоро след като пристигна в Акра, Ецио се възползва от възможността да напише отдавна закъсняло писмо на сестра си. Подбра думите внимателно с пълното съзнание, че вероятно разговаря с нея за последен път.

Акра

XX ноември MDX

Моя най-скъпа сестро Клаудия,

От седмица съм в Акра невредим и в приповдигнато настроение, но готов за най-лошото. Мъжете и жените, които ми предоставиха подслон и храна тук, ме предупредиха, че по пътищата към Масяф безчинстват наемници и бандити, пришълци по тези земи. Страхувам се да си представя какво означава това.

Когато напуснах Рим преди десет месеца, го направих с една-едничка цел — да открия това, за което на баща ни не му остана време. В писмото, за което знаеш, написано в годината преди раждането ми, той споменава библиотека, скрита под бившата крепост на Алтаир. Светилище, пълно с безценна мъдрост.

Ала какво ще намеря там? Кой ще ме посрещне? Рояк разбунени тамплиери, както се опасявам? Или нищо, освен свистенето на студения и самотен вятър? От три столетия Масяф не е приютявал асасини. Дали ни помни? Все още ли сме добре дошли?

Изтощен съм от тази битка, Клаудия… Не защото тялото ми е изморено, а защото борбата сякаш води само в една посока… към хаоса. Днес въпросите ми са повече от отговорите. Затова стигнах толкова далеч — за да достигна прозрение. Да открия мъдростта, завещана от Великия ментор, за да разбера по-добре целта на нашата борба и мястото ми в нея.

Ако нещо се случи с мен, скъпа Клаудия… ако уменията ми ме подведат или стремленията ми ме отклонят от правия път, не търси отмъщение или възмездие в моя памет, а продължавай да търсиш истината, от която всички ще извлекат полза. Моята история е като на хиляди други и светът няма да страда, ако свърши без време.

Твой брат, Ецио Аудиторе да Фиренце

Ал Скараб, зает с подготовката на собствените си нови начинания, се бе погрижил да осигури на Ецио най-добрите лекари, най-добрите шивачи, най-добрите готвачи и най-добрите жени, с които Алфа разполагаше. Загладиха и наточиха остриетата му, цялата му екипировка беше основно почистена, поправена и обновена.

Когато денят на сбогуването наближи, мамелюкът му доведе два расови коня.

— Подарък от чичо ми. Той ги развъжда, но в моя занаят не вършат работа.

Жилави, дребни арабски жребци с меки кожени юзди и изящно изработени удобни седла. Ецио продължаваше да отказва ескорт, но прие провизии за из пътя, който щеше да го отведе навътре в сушата, през земите на някогашното Йерусалимско царство на кръстоносците.

Часът на раздялата настъпи. Започваше последният етап от дългото пътешествие и дали завършекът му щеше да е успешен или не, Ецио нямаше как да предвиди. Но той мислеше само за неизбежния път, а не за крайната цел.

— Нека твоят Бог те закриля, Ецио.

— Bara Allah feeq, приятелю, Бог да те благослови — отвърна Ецио и стисна огромната длан на пирата.

— Ще се срещнем отново.

— Да.

И двамата се питаха мълком дали казват истината, но думите ги успокоиха. Нямаше значение. Те се погледнаха в очите и разбраха, че са част от едно братство — всеки по свой начин.

Ецио възседна по-едрия от двата жребеца — ръждивокафявия — и дръпна юздите.

Без да поглежда назад, препусна на север и напусна града.