Оливър Боудън
Прозрение (71)

71

Намираха се недалеч от града, когато Ецио видя, както се надяваше, колесницата на Ахмед да лети по пътя пред тях.

— Него ли преследваш? — попита задъхано София.

Ецио се наведе напред, стиснал юздите.

— Да. Настигаме ги! Дръж се!

Ахмед също ги беше забелязал. Надвеси се през прозореца и извика:

— Дойде да ме изпратиш, нали?

Двамата мъже върху външните задни седалки на колесницата се бяха извърнали назад. Опитваха се да запазят равновесие, прицелвайки се с арбалетите си в Ецио и София.

— Убийте ги! — нареди им Ахмед. — Веднага!

Но Ецио пришпори конете напред и скоро се изравни с колесницата на Ахмед. В отговор колесничарят на Ахмед свърна към тях и ги блъсна. Нито едно от превозните средства не се прекатури, но Ецио и София отскочиха рязко настрани. Тя успя да се улови за парапета до седалката, но той излетя от колесницата. В последния момент успя да сграбчи въжето за багаж, завързано за горната й част. Усети как се строполява върху пътя и как собствената му колесница го повлича зад себе си. Конете препускаха бясно, макар че София бе уловила поводите и се опитваше да обуздае впряга.

„Започва да ми става навик“, помисли си Ецио мрачно, мъчейки се да се издърпа нагоре по въжето. Колесницата обаче зави и той излетя от пътя, като едва не се блъсна в чворесто дърво край канавката. Не изпусна въжето, но осъзна, че при тази скорост не може да се набере по него. Стисна зъби, хвана го само с една ръка, а с другата бръкна в раницата и извади парашута. Силният въздушен поток го разтвори и катарамата, с която беше прикрепен към раницата, не поддаде.

Ецио усети как се издига нагоре и лети зад колесницата, която отново беше изостанала зад колесницата на Ахмед. Сега му беше по-лесно да се спусне надолу по въжето, макар да се бореше срещу силата на вятъра. Най-после, когато наближи достатъчно, той извади куката, изви ръка назад и преряза вървите на парашута. Приземи се с трясък на седалката до София.

— Господ явно те закриля — каза тя.

— Успяла си да овладееш конете. Малцина на твое място биха се справили — отвърна й задъхано Ецио. — Сигурно Господ закриля и теб. — Забеляза кръв по роклята й. — Ранена ли си?

— Драскотина. Когато се блъснах в парапета.

— Дръж се!

— Старая се!

— Искаш ли да поема юздите?

— Не смея да ги пусна.

Отново настигаха Ахмед.

— Решимостта ви щеше да е забележителна… ако не беше толкова вбесяваща! — извика им той.

Очевидно опасното надбягване не беше помрачило вежливостта му.

Препускаха към село, където беше разположен взвод османски войници, охраняващи пътя към града. Той беше блокиран, но бариерата беше вдигната.

— Спрете ги! — изрева Ахмед, когато колесницата му профуча край смаяните войници. — Опитват се да убият принца ви!

Войниците припряно заспускаха бариерата, но София продължи бясно напред. Пречупи бариерата и разпръсна войниците като пилци.

— Съжалявам! — извика тя и събори цяла редица пазарски сергии, които се редяха на главната улица.

— О! — извика тя. — Извинете!

— София, внимавай — предупреди я Ецио.

— Не искам да чувам нито дума за неумението на жените да карат — отсече тя, оголила зъби, докато каруцата им прекърши единия от двата пръта, между които беше разпънато знаме. То се свлече върху главите на вбесените селяни, стълпили се край пътя.

— Какво правиш? — попита Ецио с побеляло лице.

— Какво си мислиш, че правя? Старая се да не изоставам!

Междувременно колесничарят на Ахмед бе набрал преднина и принцът напускаше пределите на селото, насърчавайки подчинените си. Ецио погледна назад и видя, че след тях препуска отряд кавалеристи. Стрелците в колесницата на Ахмед се подготвяха да опънат отново арбалетите. Този път бяха по-точни. Една стрела облиза рамото на София.

— Ауу! — изпищя тя. — Ецио!

— Дръж се!

Той прокара пръсти по повърхностната рана, докосвайки нежната кожа. Въпреки положението, в което се намираха, почувства как по върховете на пръстите му преминават тръпки. Тръпки, които бе усещал само веднъж дотогава по време на експеримент на Леонардо, настояващ да му демонстрира последната си научна страст, наречена „електричество“.

— Драскотина е, нищо сериозно.

— Драскотините ми идват в повече! Можеха да ме убият! В какво ме забърка?

— Не мога да ти обясня сега.

— Типично! Винаги си намираш извинения.

Ецио се обърна назад и огледа кавалеристите, препускащи зад тях.

— Накарай ги да се махнат! — примоли му се София.

Той извади пистолета, провери дали е зареден и се прицели внимателно в ездача най-отпред, мъчейки се да запази равновесие в подскачащата, тресяща се колесница. Сега или никога! Пое дълбоко дъх и стреля.

Мъжът разпери ръце и изгуби контрол над коня, който се изпречи на пътя на другите войници. Настана огромна бъркотия. Няколко жребци се сблъскаха и събориха ездачите си. Налитащите отзад не успяха да завият и се озоваха сред водовъртежа от крещящи мъже, цвилещи коне и прахоляк. Това сложи край на преследването.

— Радвам се, че най-после свърши нещо — констатира София, докато се отдалечаваха от хаоса зад гърбовете си.

Ецио погледна напред и забеляза, че пътят се вие през тясна урва между две високи била, които се издигаха като стена от двете и страни. Колесницата на Ахмед едва се промуши през теснината. Тяхната кола обаче беше по-широка.

— Няма да успеем! — ахна Ецио.

— Дръж се! — извика му София и шибна конете.

Тя влетяха в дерето с главоломна скорост. Голите скали минаха на сантиметри от рамото на Ецио.

След миг се озоваха от другата страна.

— Леле! — възкликна той.

София му се усмихна тържествуващо.

Бяха приближили и чуваха как Ахмед ругае стрелците си, които успяха да заредят отново арбалетите, но стрелите се забиха далеч от целта.

— Непохватни деца! — викаше Ахмед. — Какво ви става? Кой ви е учил да стреляте?

След дерето пътят зави на запад и скоро вдясно от тях, на север, заблестяха водите на Черно море.

— Вземете се в ръце или се хвърляйте в морето! — заплашваше Ахмед.

— О, не! — възкликна Ецио, вперил поглед напред.

— Какво? — попита София. После видя какво бе забелязал той, и на свой ред простена: — О, не!

Още едно село. А отвъд него — османски стражеви пост. Нова бариера на пътя.

— Мисля, че управляваш много добре конете — каза Ецио и зареди пистолета си, трудна задача в подскачащата колесница. — Повечето хора на твое място досега да са ги изпуснали. Не е зле… за венецианка.

— Трябва да видиш как карам гондола — каза София.

— Е, време е да ги настигнем — заяви Ецио.

— Само гледай!

Беше пазарен ден, но множеството се раздели като Червено море пред Мойсей при вида на препускащите впрягове.

— Съжалявам! — извика София, когато сергия с риба рухна под колелата и.

После дойде ред на сергия с грънци. Парчета глина се разлетяха навсякъде и въздухът се нажежи от ругатните и проклятията на търговеца.

След секунда живо пиле се приземи в скута на Ецио.

— Купихме ли го? — попита той.

— Обслужват клиентите в движение.

— Какво?

— Няма значение.

Пилето се отскубна от ръцете на Ецио, клъвна го за назидание и полуотлетя, полупадна на земята.

— Гледай! Напред! — извика Ецио.

Стражите бяха пропуснали Ахмед, но бяха успели да спуснат бариерата зад него и го очакваха, насочили копия към конете на София. Неприятни изражения на предвкусван триумф озаряваха злостните им мургави лица.

— Какъв абсурд! — възкликна София.

— Какво има?

— Виж — вдигнали са бариерата по средата на пътя, но от двете страни земята е равна. За глупци ли ни вземат?

— Вероятно те са глупци — отвърна развеселено Ецио.

После се наложи да се улови здраво за седалката, защото София дръпна силно лявата юзда и накара конете да завият остро и да заобиколят в галоп блокадата. После ги насочи рязко надясно и ги върна на пътя на трийсетина метра след войниците, някои от които ги замериха безпомощно с копията си.

— Да виждаш кавалерия? — попита София.

— Този път не.

— Добре.

Тя шибна конете и каруцата им пак започна да скъсява разстоянието между тях и Ахмед.

Напред обаче имаше още едно малко село.

— Не отново! — възкликна София.

— Опитай се да го настигнеш! — посъветва я Ецио.

Тя пришпори конете, но когато навлязоха в селцето, колесничарят на Ахмед хитро забави ход. Войниците на задната седалка бяха сменили арбалетите със зловещи алебарди с къси дръжки. Брадвичките на върха им проблясваха на слънцето. София се помъчи да забави ход, но колата им се изравни с колесницата на Ахмед и Колесничарят сви настрани и ги блъсна. Този път успя да я разклати достатъчно и да я прекатури. Но ударът оказа същия ефект върху возилото на Ахмед.

В момента на сблъсъка Ецио отскочи във въздуха и се приземи на покрива на колесницата. Извади куката и я размаха бясно към войниците вляво от него. Прониза ги светкавично и ги повали, преди да успеят да развъртят алебардите Си. Колесничарят бе пришпорил конете отново, стремейки се да не излезе от пътя, докато София се бе преобърнала сред вихрушка от прах. Намираха се на ръба на стръмно възвишение и колелата на Ахмед политнаха във въздуха. Колесницата му рухна на свой ред.

Ецио се строполи на земята, но се изправи на крака и се озърна. Всичко наоколо обаче тънеше в задушлив прахоляк. Объркани викове долитаха отнякъде — вероятно местните жители, защото щом прахолякът започна да се разсейва, Ецио видя тялото на колесничаря, проснато сред скалите.

Нямаше и следа от Ахмед.

Нито от София.

Ецио я извика. Напразно.