Оливър Боудън
Прозрение (7)

7

Когато се съвзе, лежеше по гръб някъде и светът се люлееше под него. Не силно, а ритмично. Почти успокоително. Ецио остана неподвижен за миг, със затворени очи. Усещаше ветреца по лицето си и аромата на морския въздух и не му се искаше да се завръща към реалността, която го очакваше.

Морски въздух?

Отвори очи. Слънцето грееше и над него се простираше безупречно синьо небе. После тъмен силует застана между слънцето и него. Глава и рамене. Загрижено лице се взря в него.

— Събуди се. Добре — каза едрият мъж.

Ецио понечи да седне и болката от раната го преряза. Простена и протегна ръка към хълбока си. Напипа превръзка.

— Раната не е дълбока. Нищо особено.

Ецио се надигна. Следващата му мисъл беше къде е екипировката му. Озърна се бързо. Ето я — спретнато прибрана в кожената чанта и на пръв поглед недосегната.

— Къде сме? — попита той.

— Къде мислиш? В морето.

Ецио се изправи мъчително и се огледа. Бяха в една от риболовните лодки и пореха стабилно водата, а вятърът издуваше платното над главата му. Обърна се и видя Ларнака — точица на кипърския бряг, петънце на далечния хоризонт зад тях.

— Какво стана?

— Спаси ми живота. Аз спасих твоя.

— Защо?

— Така повелява Законът. Но жалко. Трябваше да си получиш заслуженото.

Мъжът стоеше с гръб към него и въртеше руля, но сега го погледна. За пръв път Ецио видя добре лицето му и го разпозна веднага.

— Ти ми съсипа корабите, проклет да си. Дни наред дебнах „Анаан“. С плячката щях да се завърна като богаташ в Египет. Но благодарение на теб станах роб на галера. Аз! — възкликна възмутено едрият мъж.

— Египет? Значи не си бербер?

— По дяволите берберите. Аз съм мамелюк^[1], макар в тези дрипи да не приличам на такъв. Щом стигнем твърда земя, ще се възнаградя с жена, прилична порция кюфтета и хубави дрехи.

Ецио се озърна отново, залитна, но успя да запази равновесие, когато ненадейна вълна блъсна лодката.

— Не те бива много за моряк, а?

— Гондолите са ми повече по вкуса.

— Гондоли? Пфу!

— Искаше да ме убиеш…

— Не е ли логично? Само затова се навъртах в пъкленото венецианско пристанище, след като избягах. Не можех да повярвам на късмета си, щом те видях. Почти се бях отказал. Търсех начин да се измъкна.

Ецио се ухили.

— Не те виня.

— Хвърли ме в резервоар и ме остави да се удавя!

— Плуваш прилично. Дори глупак би го разбрал.

Сега беше ред на едрия мъж да се ухили.

— Е, трябваше да се сетя, че преструвката ми няма да предизвика съчувствие.

— Плати дълга си към мен. Спаси ми живота. Но защо ме взе със себе си?

Едрият мъж разпери ръце.

— Беше ранен. Ако те бях оставил, щяха да дойдат да те търсят. Нямаше да преживееш нощта. Усилията ми щяха да отидат на вятъра. А и може да ми помогнеш на това корито, нищо че си земен червей.

— Мога да се грижа за себе си.

Очите на едрия мъж станаха сериозни.

— Знам, ефенди. Навярно просто исках да си ми другар, Ецио Аудиторе.

— Знаеш ми името.

— Известен си. Унищожител на пирати. Не че това щеше да те спаси, след като уби отряд стражи и се опита да избягаш.

Ецио обмисли думите му. После каза:

— Как те наричат?

Едрият мъж изопна рамене. Достойнството му контрастираше с робските дрипи, които носеше.

— Аз съм Ал Скараб, бичът на Бяло море.

— О — вметна сухо Ецио. — Прости невежеството ми.

— Временно обезсилен — добави тъжно Ал Скараб. — Но не за дълго. Когато стигнем, ще си намеря нов кораб и екипаж за седмица.

— Когато стигнем къде?

— Не ти ли казах? Най-близкото пристанище, което си струва. Освен това е под контрола на мамелюците — Акра.