Оливър Боудън
Прозрение (69)

69

Те тръгнаха към Арсенала и там, понеже не бяха в настроение да се церемонят, елиминираха бързо и жестоко еничарския страж, изпречил се на пътя им. Ахмед явно не очакваше толкова ненадейна атака или беше подценил и яростта, и силата на асасините, нараснали под вещото ръководство на Юсуф. Вероятно смяташе, че държи всички козове, защото когато Ецио го залови натясно, той не показа и следа от страх.

Овладян от неудържим гняв, асасинът едва успя да се въздържи да не убие османския принц. Събори го на пода и го стисна за гърлото, но в последния момент заби острието на тайната си кама в плочките, на сантиметри от главата на Ахмед. Умреше ли Ахмед, нямаше да разполага със средство да спаси София. Това поне ставаше ясно от бележката. Но за миг емоциите бяха надделели над разума му.

Лицето му беше близо до лицето на принца. Усети, че дъхът му мирише на виолетки. Ахмед отвърна спокойно на ожесточения му поглед.

— Къде е тя? — попита сурово Ецио.

Ахмед се позасмя.

— Каква ярост! — възкликна той.

— Къде е тя?

— Драги ми Ецио, ако смяташ, че си в позиция да диктуваш условията, убий ме веднага и да не си губим времето.

Ецио не отпусна хватката и не прибра скритото острие. Но след няколко секунди разсъдъкът надделя и той се изправи и сгъна китка. Камата се върна с щракване в ножницата.

Ахмед седна, потърка шия, но не помръдна от мястото си. В гласа му продължаваше да отеква веселие. „Принцът сякаш играе приятна игра“, помисли си Ецио със смесица от тревога и презрение.

— Съжалявам, че се стигна дотук — каза Ахмед. — Двама мъже, които трябва да бъдат приятели, да се карат за… какво? Ключовете за някакъв прашен архив.

Той стана, изтупа си дрехите и продължи:

— И двамата преследваме еднаква цел, месер Аудиторе. Само методите ни са различни. Не го ли разбираш?

Той замълча. Ецио се досети какво ще последва. Беше чувал десетки пъти доводите, с които тамплиерите оправдаваха диктаторските си амбиции.

— Мир. Стабилност. Свят, в който хората живеят без страх. Всички търсят истината, разбира се, но дори когато е пред очите им, отказват да я погледнат. Как да се преборим с това невежество?

Гласът на принца звучеше разпалено. Ецио се почуди дали наистина вярва в брътвежите си. Прекъсна го:

— Свободата понякога създава неприятности, принце, но е безценна.

Мълком си помисли: „Тиранията винаги е по-организирана от свободата“.

— Разбира се — отвърна Ахмед сухо. — И когато настане хаос и светлината на цивилизацията помръкне, Ецио Аудиторе се възправя над мрака и гордо заявява: „Останах верен на Кредото си“. Той се извърна и се овладя: — Ще отворя архива на Алтаир, ще проникна в библиотеката му и ще открия Великия храм. И с помощта на могъществото, което се крие там, ще сложа край на суеверията, разделящи хората.

— Не и в този живот, Ахмед — каза безизразно Ецио.

Принцът изсумтя нетърпеливо и понечи да се отдалечи.

Ецио не се опита да го спре. Пред прага Ахмед се обърна още веднъж към него:

— Донеси ключовете в кулата Галата — каза той. — Направи го и ще пощадим София Сартор… И не се бави, Ецио. Армията на брат ми наближава града. Пристигне ли, всичко ще се промени. Трябва да съм подготвен.

При тези думи Ахмед си тръгна. Ецио го изпроводи с поглед, давайки знак на мъжете си да не го спират.

Мислите му прекъсна учтиво покашляне зад гърба му. Обърна се и видя принц Сюлейман.

— Откога си тук? — попита го той.

— Отдавна. Бях зад онази завеса. Чух разговора. Освен това наредих да следят неотлъчно скъпия ми чичо, откакто се върна от експедицията си. Всъщност го наглеждам още откакто се опита да ме убие — опит, който ти толкова мило предотврати с лютнята си.

Сюлейман замълча и след малко добави:

— Ала не очаквах да чуя… това.

— Какво мислиш сега?

След кратък размисъл Сюлейман отговори с въздишка:

— Той е искрен човек, но тамплиерската му фантазия е опасна. Не отговаря на реалността… Виж, Ецио, не съм живял дълго, но съм живял достатъчно да знам, че светът е пъстроцветен гоблен с много десени. Справедливият водач трябва да му се радва, а не да се мъчи да го разнищи.

— Той се плаши от безпорядъка, произтичащ от различията.

— Затова създава закони, които да му помагат да живее — канони, приложими за всички в еднаква степен.

Прекъсна го появата на патрул верни на него еничарски войници, които асасините отвън бяха пропуснали. Но когато лейтенантът им видя Ецио, той извади ятагана си.

— Отстъпете, принце мой! — викна офицерът, готов да арестува Ецио.

— Спри, войнико! — каза Сюлейман. — Този човек не ни е враг.

Лейтенантът се поколеба за миг, но нареди на мъжете си да излязат, поднасяйки извинения.

Сюлейман и Ецио се спогледаха усмихнати.

— Дълъг път изминахме от онова първо пътешествие — каза Сюлейман.

— Мислех си какво ли предизвикателство е да имам син като теб.

— Още не си умрял, приятелю. Възможно е да отгледаш син, достоен за теб.

Сюлейман понечи да си тръгне, но го осени идея:

— Ецио, знам, че ще си поставен под огромно напрежение, но пощади чичо ми, ако е възможно.

— Как би постъпил баща ти?

Сюлейман не се поколеба:

— Не бях помислял за това, но не, не би го пощадил.