Оливър Боудън
Прозрение (67)

67

Когато ключът го доведе на сцената — но без да участва в нея — Ецио разбра, че са изминали още десет години, откакто бе видял за последно Масяф. Той наблюдаваше и постепенно потъна в събитията, които се разгръщаха пред очите му.

Мъжете стояха в осветената от слънцето вътрешна крепост на Масяф под сянката на огромно канелено дърво на достолепна възраст.

Алтаир, с кожа като пергамент и тяло, увито толкова плътно в робата, че се виждаха само лицето и бледите му ръце, стоеше до двама набити венецианци в началото на трийсетте. Върху ръкава на по-възрастния от двамата имаше герб — син щит, в който беше вписана жълта стомна. Над нея личеше обърнато наопаки V, увенчано с три звезди с пет лъча, над които беше изрисуван сребърен шлем. Недалеч от тях десетки асасински воини се готвеха за битка.

Менторът докосна приятелски ръкава на мъжа. Движенията му бяха внимателни и прецизни, както подобаваше на възрастта му, но не излъчваха слабост, въпреки че бе преживял деветдесет и едно лета и животът му бе поднесъл множество изпитания.

— Николо — каза Алтаир, — семейство Поло, ти и брат ти, отдавна е спечелило сърцата ни, макар времето ни заедно да беше твърде кратко. Вярвам обаче, че Кодексът, който сега ти поверявам, ще отговори на въпросите, които те вълнуват.

Той махна с ръка на един адютант, който пристъпи напред и подаде на Николо ръкопис в кожена подвързия.

— Алтаир — отвърна италианецът, — този дар е… безценен Grazie.

Алтаир кимна и адютантът му подаде малка чанта.

— Е? — попита менторът, обръщайки се отново към по-големия от братята Поло, — накъде ще отпътувате сега?

— С Матео ще се върнем в Константинопол за известно време. Искаме да основем гилдия там, преди да се приберем във Венеция.

Алтаир се усмихна.

— Синът ти Марко сигурно жадува да чуе историите за приключенията на баща си.

— На три години е твърде малък за подобни истории. Но някой ден… скоро, надявам се, ще му ги разкажа.

Прекъсна ги появата на Дарим, който се втурна през вътрешната порта и се спусна към тях.

— Татко! Авангард от войници на Хулагу проби защитната ни линия. Селото е в опасност!

— Толкова скоро? — застина Алтаир. Обърна се към Николо с настойчив тон: — Стоката и провизиите ви чакат край портата на селото. Ще ви придружим дотам. После трябва да побързате.

— Благодаря, менторе.

Алтаир се обърна към двамата асасини, които се бяха отделили от многобройната група, вече напълно готова да препусне към бойното поле.

— Заредете катапултите — нареди Алтаир — и чакайте сигнала ми.

Те се поклониха и изтичаха да изпълнят разпореждането му.

— Не се отдалечавайте — каза той на братята Поло.

— Трябва да тръгнем към селото незабавно, татко — обади се Дарим. — Мисля, че е най-добре да останеш с Николо и Матео. Аз ще разчистя пътя ви.

— Внимавай, Дарим. И дръж под око катапултите.

Алтаир погледна нагоре, където войниците вече разполагаха масивните оръжия.

Дарим се усмихна.

— Ако ме улучат, ще уцелят и поне дузина монголи.

— Не бива да подценяваме хан Хулагу.

— Готови сме да го посрещнем.

Алтаир се обърна към гостите си:

— Хайде!

Те възседнаха конете, които ги очакваха, и напуснаха крепостта, без да бързат. Насочиха се встрани от битката, развихрила се в подножията на близките хълмове.

— Ще ги задържите ли? — попита Николо, неспособен да прикрие тревогата в гласа си.

— Колкото е необходимо — увери го Алтаир спокойно. — Завиждам ви за пътешествието — продължи той. — Византион е прекрасен град.

Николо се усмихна бегло, защото разбираше каква опасност ги дебне, независимо колко я омаловажаваше Алтаир. Ала и преди го бяха притискали в ъгъла и знаеше какво цели Алтаир — да ги разведри. Той се включи в играта.

— Виждам, че предпочиташ древното име. Бил ли си там?

— Преди много години. Когато венецианците отклониха франкските кръстоносци към него вместо към Йерусалим.

— По онова време Константинопол е бил най-големият търговски конкурент на Венеция. Предприели сме блестящ ход.

— Той отваря Европа на изток в много отношения.

— Монголите няма да стигнат толкова далеч — каза Николо, но гласът му прозвуча неспокойно.

Алтаир смени темата:

— Конфликтът през 1204-та ми попречи да разпространя Кредото в Европа.

— Е, с известен късмет и търпение ще довършим начинанието ти.

— Ако ви се удаде възможност, знайте, че от върха на „Света София“ се открива най-красивата гледка към града.

— Как се стига дотам?

Алтаир се усмихна.

— С тренировки и търпение.

След кратко мълчание продължи:

— Разбирам, че няма да поемете по суша оттук? Предпочитате да плавате до Византия?

— Ще яздим до Латакия, а оттам ще се качим на кораб. По анадолските пътища все още броди призракът на кръстоносните походи.

— О! — каза Алтаир. — Най-дълбоките страсти понякога са най-гибелни.

— Посети ни, ако успееш, Алтаир. Ще настаним и теб, и антуража ти.

— Не — отвърна Алтаир. — Благодаря, но това не е страна за стари хора, Николо. Ще остана тук, така трябва.

— Е, ако си промениш мнението, домът ни е винаги отворен за теб.

Алтаир наблюдаваше бойното поле. Катапултите се бяха задействали и поразяваха целите. Камъните, които мятаха по монголските отряди, сееха разрушение.

Един ездач се отдели от асасинската кавалерия и препусна в галоп към тях. Беше Дарим.

— Ще отдъхнем за кратко в селото — каза му Алтаир. — Очевидно удържате набезите на врага.

— Но докога, татко?

— Вярвам в теб. Все пак вече не си момче.

— На шейсет и две съм.

— Караш ме да се чувствам съвсем древен — пошегува се Алтаир.

Но Дарим видя колко бледи са страните му и осъзна колко изморен е всъщност баща му.

— Ще отдъхнем, разбира се, и ще се сбогуваме с приятелите си, както подобава.

Стигнаха до селските конюшни и братята Поло бързо прехвърлиха вещите си на товарните коне, които им бяха подготвили заедно с два отпочинали жребеца за пътуването на запад към брега. Алтаир, най-после позволил си отмора, се облегна на Дарим.

— Зле ли ти е, татко? — попита го той загрижено и го поведе към пейка под дървесна корона.

— Дай ми минутка — отвърна му задъхано Алтаир, съпротивляващ се срещу обзелата го болка.

Седна тежко и си пое дъх, вперил очи в крепостта. „Старците са непотребни — помисли си той като дрипави мантии, провесени на пръчка“. Е, поне духът му бе познал не една радост.

— Краят на една епоха — промълви той.

Погледна сина си и се усмихна. Вдигна чантата, която адютантът му беше дал по-рано, и я изпразни. Пет обсидианови диска, изящно изваяни. Подреди ги спретнато.

— Когато бях много млад — каза той, — си въобразявах, че нашето Кредо ще сложи край на тези конфликти… Защо не се смирих и не си казах, че съм направил достатъчно за един живот? Че съм изиграл ролята си…

Той се изправи с мъка на крака.

— Но най-велика е борбата да откриеш истината.

Обходи с поглед селото и очите му се спряха върху бойното поле.

Николо Поло дойде при тях.

— Готови сме — каза той.

— Последна услуга, Николо — каза Алтаир и му подаде каменните дискове. — Вземи ги и ги пази. Скрий ги, ако трябва.

Николо го погледна изпитателно.

— Какво представляват? Артефакти?

— Нещо подобно. Ключове са и всеки от тях носи послание. Николо огледа внимателно единия. Изглежда недоумяваше.

— Послание? За кого?

Алтаир взе ключа.

— Де да знаех…

Вдигна го високо. Той засия. Алтаир затвори очи, потънал в размисъл.