Оливър Боудън
Прозрение (65)

65

Когато мускетите гръмнаха, Ецио се хвърли ничком на земята.

Стрели полетяха като дъжд зад гърбовете и над главите на византийците. За секунди всички войници на принц Ахмед се строполиха мъртви или ранени край езерото.

Един куршум бе пронизал качулката на Ецио, но иначе беше невредим. Благодари Богу, че възрастта не е забавила рефлексите му. Когато се изправи на крака, видя Дилара, застанала в другия край на мостика. От стълбищата, които водеха надолу, слизаха нейните хора. Онези, които вече се бяха спуснали долу, обикаляха край византийците и проверяваха кои са мъртви и кои — ранени.

— Не бива да те оставям и за минута сам — каза Дилара.

— Така изглежда — отвърна Ецио. — Благодаря.

— Взе ли това, за което дойде?

— Да.

— Тогава да те измъкваме оттук. Пося огън и жулел.

— Има нещо такова.

Тя поклати глава.

— Години ще им трябват, за да се възстановят от удара. Ако изобщо се възстановят. Но все пак ще намерят сили да те погубят, ако те открият. Хайде!

Тя тръгна към стълбите.

— Чакай! Не може ли да отплавам с лодка?

— Да не си полудял? Сигурно са ти устроили засада. Реката излиза на повърхността в тясно дере. Ще си мъртъв за секунди, а не искам усилията ми да отидат на вятъра.

Ецио я последва покорно.

Изкачиха няколко нива и поеха по улица, виеща се на юг. Пушекът се беше разнесъл донякъде и хората бяха твърде заети да гасят пожарите, за да им обърнат внимание. Дилара вървеше бързо и не след дълго стигнаха порта, подобна на онази, която Ецио бе отворил в западната част на града. Дилара отключи обкованата с желязо дървена врата.

— Впечатлен съм — каза Ецио.

— Така и трябва. Предай на хората в Константиние да бъдат спокойни, че съмишлениците им тук си вършат работата добре.

Ецио присви очи срещу слънчевите лъчи, които заструиха през вратата и му се сториха ослепителни след сумрака в подземния град. Видя на юг да се вие път, край който се гушеше окаяното селце Надарим.

— Конят ти е оседлан, нахранен и напоен в конюшнята. В торбите, окачени на седлото, има храна и вода. Не те грози опасност. Селото вече е свободно и хората започнаха да варосват сградите. Аллах знае колко мрачно беше досега, но потисниците вече ги няма — каза Дилара и ноздрите й затрептяха от вълнение. — Но не се бави. Ахмед ще разбере бързо какво се е случило. Няма да посмее да се върне тук, разбира се, но непременно ще изпрати някого да те убие.

— Останали ли са му хора?

Дилара се усмихна — малко неуверено, но все пак се усмихна.

— Върви. Хайде! До края на седмицата ще стигнеш нигде. Ще си се върнал в Мерсин по пълнолуние, ако не те убият по пътя.

— По-рано от предвиденото.

— Поздравления.

— А ти?

— Работата ни тук не е приключила. Във всеки случай няма да напуснем селото, ако от Константиние не ни заповядат. Предай поздрави на Тарик.

За миг Ецио я погледна мрачно. Накрая каза:

— Ще предам на Високата порта, седалището на османския парламент, колко много са ти задължени.

— Добре. А сега трябва да се връщам при хората си. Време е да се прегрупираме, фойерверките ти разрушиха щабквартирата ни, освен всичко останало.

Ецио понечи да каже още нещо, но тя вече беше изчезнала.