Оливър Боудън
Прозрение (64)

64

Горните нива на подземния град бяха изолирани от тамплиерските и византийските войници, верни на командирите си и несигурни какво ще последва. Не след дълго щяха да открият тялото на Мануил и Ецио реши, че най-добрият — и вероятно единствен — път за бягство е през подземната речна система, заемаща единайсетото ниво на комплекса.

По-ниските нива на Деринкую бяха като ад на земята. Пушек и пламъци поглъщаха подземните улици. Пожари бяха лумнали в нивата над и под складовете, където Ецио бе унищожил оръжията и амунициите на Мануил. Срутени тавани и стени блокираха много маршрути и му се налагаше често да се отклонява. Неведнъж, докато заобикаляше купчини с отломки, забелязваше крака и ръце на хора, смазани от рухналите камъни. Опита се — безуспешно — да не мисли за последствията от постъпката си. Войници и граждани се щураха безцелно и замаяно, притискаха шалове и кърпи пред лицата си, а от очите им се стичаха сълзи. Ецио също едва си поемаше дъх, но упорито продължаваше надолу по рампите, коридорите и стълбищата, прокопани в скалите. Накрая стигна най-ниското ниво.

Тук беше по-чисто, той бе усетил миризмата на вода още от деветото ниво.

Заради безпорядъка и суматохата, предизвикани от експлозиите, бе успял да прекоси необезпокоявано града и сега стоеше сам върху мостик около изкуствено подземно езеро. Далеч на юг — догаждаше се за посоката, защото под земята трудно се ориентираше — забеляза бледо сияние, където реката, пълнеща езерото, се оттичаше към земната повърхност. Явно излизаше на открито много далеч напред и надолу от Деринкую. Не му остана време да размишлява, защото зърна как от друг мостик на двайсетина метра от него потегля сал, управляван от дузина византийски войници. Ала не те привлякоха вниманието на Ецио, а пътникът. Елегантен брадат мъж стоеше в задната част на сала.

Принц Ахмед Осман.

Ахмед също беше забелязал Ецио и насочваше гребците си към него. Когато наближи достатъчно, за да го чува, той подвикна подигравателно на асасина:

— Клетият Мануил! Последният потомък на рода Палеолог.

За миг Ецио онемя от изненада. После отвърна:

— Новините се разнасят бързо.

— Не само асасините имат шпиони — сви рамене Ахмед. — Но аз не бих възложил на Мануил отговорността за масяфската ни експедиция. Той беше арогантен човек. На него не можеше да се разчита.

— Разочароваш ме, Ахмед. Защо си избрал тамплиерите?

— Е, Ецио… или да продължа да се преструвам и да те наричам Марчело?… Ето как стоят нещата: дотегна ми безсмислената кръвна вражда, която изправя бащи срещу синове и братя срещу братя. За да постигне истински мир, човечеството трябва да мисли и да действа в синхрон с Вездесъщия разум… Тайните във Великия храм ще ни посочат пътя. И Алтаир ще ни отведе до тях.

— Заблуждаваш се! Тайните на Алтаир не са за теб! И никога няма да откриеш Великия храм.

— Ще видим.

Ецио забеляза, че Ахмед се взира над рамото му, обърна се и видя няколко византийски войници да се прокрадват към него.

— Във всеки случай не смятам да разисквам нравствени и етични теми с теб, асасине. Дошъл съм за ключовете от Масяф.

Ецио се усмихна подигравателно и извади ключа, който беше взел от Мануил. Вдигна го нагоре.

— Искаш да кажеш, че са повече от един?

— Така чух — отвърна вежливо Ахмед. — Но навярно трябва да питам някого, който е по-добре информиран дори от теб. София Сартор. Правилно ли произнесох името?

Ецио се разтревожи, но се постара лицето му да го издаде.

— Тя не знае нищо. Остави я на мира.

Ахмед се усмихна.

— Ще видим.

Той помаха на мъжете си, които загребаха, за да отдалечат сала.

— Ще те убия, ако я докоснеш.

— Знам, че ще се опиташ, драги Ецио, но се съмнявам да успееш.

Той извиси глас, обръщайки се към мъжете на брега:

— Убийте го и вземете ключа. После ми го донесете незабавно.

— Няма ли да останеш да погледаш спектакъла? — попита студено Ецио.

— По-важна е собствената ми сигурност — отвърна Ахмед. — Известна ми е репутацията ти, а днес видях и как действаш. Предполагам, че притиснат в ъгъла, си двойно по-опасен. Освен това ненавиждам насилието.

Салът отплава, оставяйки Ецио сам срещу византийските войници. Той обмисли вариантите си.

Но нямаше избор.

Намираше се в края на мостика, без никакъв път за отстъпление. Нямаше начин да се спаси и с плуване. Войниците сигурно бяха поне трийсетима. Някои носеха мускети, оцелели след експлозията в складовете. Капитанът на отряда приближи.

— Дай ни ключа, господине — каза той саркастично. — Нямаш избор.

Войниците вдигнаха мускетите си.

Ецио ги погледна. Знаеше, че този път е победен. Разполагаше с пистолета, с който можеше да стреля най-много два пъти, със скритото острие и с ятагана. Но дори да ги нападнеше светкавично, мускетите щяха да го надупчат с куршуми. Навярно бездруго щяха да стрелят — това беше най-сигурният начин да получат ключа. Замисли се дали ще му стигне времето да го хвърли в езерото, преди да падне.

Можеше само да се моли Юсуф да не позволи останалите четири ключа да попаднат в тамплиерски ръце, а на София да спестят ненужните мъчения, защото в името на собствената й безопасност я бе държал в неведение къде се намират ключовете.

Ала очевидно не беше действал достатъчно предпазливо.

Е, пътищата на всички все някога свършват.

Капитанът вдигна ръка и пръстите на войниците с мускетите се свиха около спусъците.