Оливър Боудън
Прозрение (55)

55

Тръгнаха заедно към крепостта.

— Казвате, че тези войници са жестоки. Вдигали ли са меч срещу невинни? — попита Алтаир.

— Уви, да! — отвърна Кемал. — Жестокостта сякаш е единственото им удоволствие.

— Тогава трябва да умрат, защото петнят Ордена — каза Алтаир. — Но онези, които са останали верни на Кредото, трябва да бъдат пощадени.

— Имай ни доверие — успокои го Кемал.

— Вярвам ви. А сега ме оставете. Искам да разузная сам, а мястото ми е познато.

— Повикай ни, ако ти потрябваме.

Алтаир кимна и се обърна към крепостните порти. Двамата му спътници изостанаха назад. Той стигна вратите, придържайки се към сенките, и се шмугна с лекота край стражите, мислейки си натъжено, че никой истински асасин не би допуснал да го измамят така. Тръгна край външната стена, докато стигна осветен от факли стражеви пост недалеч от входа на вътрешния двор, където видя двама капитани, потънали в разговор. Алтаир спря и се заслуша. След няколко думи разбра, че са хора, верни на Абас. Абас! „Защо — помисли си Алтаир — проявих милост към него?“ Какви страдания щяха да избегнат, ако не беше го направил! Но навярно съдбата беше отредила снизхождение към Абас, каквато и да е цената му.

— Чу ли какво говорят в селото? — попита първият офицер.

— За Абас и кошмарите му?

— Не, не — сниши глас първият, — за Алтаир.

— Алтаир? Какво?

— Казват, че някакъв стар асасин спасил живота на търговец в долината. Бил се с тайно острие.

Вторият капитан поклати небрежно глава.

— Слухове. Не вярвам на нито една дума.

— Вярно или не, не казвай нищо на Абас. И без това страда от параноя.

— Ако Алтаир се навърта наоколо, трябва да действаме първи — да го открием и да го убием като бясно псе. Само ще посее недоволство като предишния път, убеждавайки хората, че всеки е отговорен за решенията си. Ще подкопае авторитета, на който Абас дължи могъществото си.

— Железен юмрук. От него разбират всички.

— Имаш право. Няма ред без контрол.

Алтаир обмисли положението. Знаеше, че Кемал и Терагани са някъде в сенките зад него. Двамата капитани явно бяха единствените, които стояха между него и вътрешната кула, а думите им доказваха, че са заклети привърженици на възгледите на Абас — възгледи, които напомняха по-скоро на тамплиерски, отколкото на асасински.

Той се прокашля много тихо и прекрачи на светло.

Двамата капитани се обърнаха към него.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Изчезвай, старче, ако ти е мил животът.

Първият, който проговори, се разсмя грубо:

— Защо не го съсечем на място? Прасетата ще се зарадват на допълнителната порция.

Алтаир не продума. Протегна лявата си ръка, насочил длан към тях, за да видят, че безименният му пръст липсва.

Те отстъпиха назад и едновременно извадиха ятаганите си.

— Узурпаторът се е завърнал! — пролая вторият капитан.

— Кой би повярвал? След толкова време!

— Какво те води насам?

— Кучето се връща при оглозгания кокал.

— Много сте бъбриви — каза Алтаир.

С пестеливо движение, присъщо на старец, но с бързина, нетипична за възрастта му, той извади скритото си острие, пристъпи напред и замахна — веднъж, дваж — със смъртоносна точност.

Тръгна към портите на вътрешното укрепление, наострил очи и уши. Предпазливостта му беше възнаградена. Видя трети капитан, застанал до стената, и едва успя да се притаи, за да не го забележат. Докато наблюдаваше от сенките, чу тих вик отзад и от мрака изникна млад асасин и се втурна към капитана. Прошепна му нещо и очите на капитана се разшириха от изненада и гняв. Очевидно бяха открили телата на покварените асасини, които Алтаир току-що беше елиминирал. Сега присъствието му несъмнено вече не беше тайна. Той замени бързо тайното острие с пистолета с пружинен механизъм, който беше усъвършенствал благодарение на натрупаните в Изтока познания.

— Изпратете му съобщение! Бързо! — заповяда капитанът на младия си подчинен. После надигна глас: — Асасини от Братството на Абас! Съберете се при мен!

Алтаир преценяваше мълком как да постъпи, когато дружелюбен глас до него прошепна:

— Менторе!

Обърна се и видя Кемал и Терагани. Зад тях имаше половин дузина събратя асасини.

— Не успяхме да им попречим да открият капитаните, които уби — двама от най-жестоките в шайката, които никога не биха се издигнали в чин, ако не беше Абас — обясни Кемал припряно. — Но доведохме подкрепления. И това е само началото.

— Добре дошли — усмихна се Алтаир.

Кемал му се усмихна в отговор. Зад тях малобройният отряд от верни на Кредото асасини вдигнаха качулките си почти едновременно.

— Най-добре да го смълчим — кимна Терагани към развилнелия се трети капитан.

— Позволете на мен — каза Алтаир. — Трябва да се поупражнявам.

И пристъпи напред към мнимия асасински офицер. Край него вече се бяха струпали още няколко изменници.

— Ето го! — изкрещя капитанът. — Убийте го! Убийте всички предатели!

— Помислете, преди да действате! — предупреди ги Алтаир.

— Всяко действие влече последствия.

— Жалък нещастник! Предай се или ще умреш!

— Щях да те пощадя, приятелю — каза Алтаир, когато поддръжниците му излязоха от сенките.

— Не съм ти приятел, старче — отвърна капитанът и се втурна към него, замахвайки бързо с меча си, за да свари неподготвен противника. Алтаир обаче беше готов. Схватката беше кратка и кървава. Накрая капитанът и повечето му сподвижници лежаха мъртви край портата.

— Последвайте ме към крепостната кула — извика Алтаир.

— И не проливайте повече кръв, ако е възможно. Помнете истинското Кредо.

Зад входа на вътрешния двор стоеше още един капитан, облечен в черно и тъмносиво. Асасинската му емблема проблясваше в светлината на факлата. Беше по-възрастен, вероятно на около петдесет.

— Алтаир ибн Ла’Ахад — каза той със суров глас, непознаващ страх. — Две десетилетия отминаха, откакто за последен път те видяхме зад тези стени. Две десетилетия, които, виждам, са били по-милостиви към лицето ти, отколкото към злощастния ни Орден. — След кратко мълчание мъжът добави: — Абас ни разказваше какво ли не… Истории за арогантния Алтаир. За предателя Алтаир. За измамника Алтаир. Но аз не им повярвах. И сега виждам, застанал пред мен, ментора Алтаир. И му се покланям.

Той пристъпи напред и му протегна приятелски ръка. Алтаир я пое крепко — дланта му стисна китката на капитана в римско ръкостискане. Няколко асасински воини, очевидно негови подчинени, се строиха около тях.

— Нуждаем се от мъдростта ти, велики учителю. Повече от всякога. — Той отстъпи назад и се обърна към мъжете си: — Нашият ментор се завърна.

Войниците прибраха мечовете си в ножниците и вдигнаха качулките си. Присъединиха се към групата верни асасини на Алтаир и всички поеха към тъмната кула на Масяф.