Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Revelations, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Оливър Боудън. Прозрение
Английска. Първо издание
Редактор: Евгения Мирева
ИК „Ера“, София, 2012
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀
ISBN: 978–954–389–211–2
История
- —Добавяне
54
Ецио разбра, че са отминали двайсет дълги години. Пейзажът му беше познат. Пред него, извисена като гигантска лапа, се възправяше крепостта Масяф. Недалеч от портата й трима асасини седяха край ярък лагерен огън…
Лицата им бяха помръкнали като на хора, чиито най-светли мечти са покрусени. Гласовете им звучаха тихо, изнемощяло.
— Казват, че крещи насън. Зове баща си Ахмад Софиян — обади се единият.
— Вика татко си, така ли, Кемал? — изсумтя горчиво друг. — Какъв клетник е Абас!
Вперили очи в огъня, те не забелязаха веднага стария мъж с бяла качулата роба, който изникна от мрака.
— Не е наша работа да съдим, Терагани — скастри го студено третият.
— Напротив, Тазим — каза Кемал. — Ако менторът ни полудее, искам да съм наясно.
Старецът вече беше близо до тях и те го видяха.
— Тихо, Кемал — предупреди го Тазим. Обърна се да поздрави новодошлия с думите: — Добър вечер.
Гласът на стареца прозвуча като изсъхнало листо:
— Вода — отрони той.
Терагани се изправи и му подаде малка кратунка, която напълни от каната наблизо.
— Седни. Напий се — подкани го Кемал.
— Благодаря — каза старецът.
Асасините го наблюдаваха мълчаливо как утолява жаждата си.
Непознатият се замисли и после проговори:
— Съжалявайте Абас, но не му се подигравайте. Той е осиротял от малък и се срамува от семейното наследство.
Тазим се стъписа от твърдението му, но Терагани се усмихна мълчаливо. Стрелна с очи ръката на стареца и забеляза, че безименният пръст на лявата му ръка липсва. Освен ако не беше необичайно съвпадение, това означаваше, че мъжът е асасин. Терагани огледа крадешком набръчканото, изпито лице. Стори му се някак познато…
— Абас се стреми отчаяно да се сдобие с власт, защото е безпомощен — продължи старецът.
— Но той ни е ментор! — възкликна Тазим. — И за разлика от Ал Муалим и Алтаир ибн Ла’Ахад никога не ни е предавал!
— Глупости! — прекъсна го Терагани. — Алтаир не е предател.
Изгледа остро стареца.
— Прогониха го несправедливо.
— Не знаеш какво говориш! — разгорещи се Тазим, стана и се отдалечи в мрака.
Старецът изгледа Терагани и Кемал изпод качулката, но не продума. Терагани отново се втренчи в лицето му. Качулката го засенчваше, ала не можеше да скрие очите. И Терагани забеляза, че под десния ръкав на мъжа се подава ремък на тайно острие.
Асасинът проговори предпазливо:
— Ти… ти ли си?
Замълча.
— Чух слуховете, но не повярвах.
По лицето на стареца се изписа мимолетна усмивка.
— Питам се дали ще успея да поговоря с Абас. Много време мина…
Кемал и Терагани се спогледаха. Кемал си пое дълбоко дъх. Взе кратунката на стареца и я напълни отново. После му я подаде почтително.
— Невъзможно е — каза смутено. — Абас наема мними федаини, за да не ни допускат до вътрешните предели на крепостта.
— Сега по-малко от половината войници тук са истински асасини — добави Терагани. След кратко мълчание додаде: — Алтаир…
Старецът се усмихна и кимна едва доловимо.
— Но виждам, че истинските асасини си остават… истински асасини — каза той.
— Дълго отсъства, менторе. Къде беше?
— Пътувах. Учих. Учих много. Отдъхвах. Възстановявах се от загубите, научих се да живея с тях. Накратко — направих това, което всеки в моето положение би направил.
Той замълча и след малко продължи с променен тон:
— Посетих и братята ни в Аламут.
— Аламут? Как са те?
Алтаир поклати глава.
— Всичко свърши там. Монголите, предвождани от хан Хулагу, ги победиха и превзеха крепостта. Унищожиха библиотеката. Напредват на север като гибелни ята скакалци. Единствената ни надежда е да засилим присъствието си тук и на запад. Трябва да бъдем силни. Но навярно занапред ще се наложи да установяваме базите си сред хората, а не в крепости като Масяф.
— Ти ли си наистина? — попита Кемал.
— Тихо! — прекъсна го Терагани. — Рискуваме да го убият.
Кемал се напрегна.
— Тазим! — възкликна тревожно той.
Терагани се усмихна.
— Тазим лае, но не хапе. Обича да спори повече от всичко на света. И той е отчаян като нас. Освен това си тръгна преди развръзката на пиесата.
Той се обърна към Алтаир без следа от предишното униние:
— Очевидно ни чака работа.
— Е? — каза старецът. — Откъде да започнем?
Кемал погледна към Терагани. И двамата станаха и си вдигнаха качулките.
— Ела с нас, Алтаир.
Алтаир се усмихна и също се изправи. Надигна се като възрастен мъж, но се изправи непоклатим като скала.