Оливър Боудън
Прозрение (53)

53

Последната книга се намираше на по-недостъпно място. Николо Поло беше успял да я скрие високо в предната част на „Света София“, над внушителната арка, извита пред гладния купол на бившата църква.

Ецио реши да изпълни мисията си преди зазоряване, понеже по това време наоколо щеше да е почти безлюдно. Той стигна сградата необезпокояван и предпазливо застана в основите й, взрян нагоре към каменното възвишение, което трябваше да изкатери. Нямаше много вдлъбнатини, в които да закрепи куката, но след няколко несполучливи опита успя да стигне мястото, посочено от София. Там откри прогнил дървен капак, обвит в паяжини.

Съумя да легне върху тръба, която изпробва предварително и реши, че ще издържи тежестта му, и отново с помощта на куката отвори капака. Дървената дъска падна на земята с оглушителен трясък и Ецио застина в сивкавата светлина на зорницата, молейки се никой да не е чул шума. След три минути не последва никаква реакция и той бръкна в пролуката зад дъската и извади книгата, която търсеше.

Слезе на площада и бързо се оттегли на закътано място в парка, където предишния ден обядваха със София. Огледа находката. Книгата беше „Приключение в Константинопол“ на Луитполд Кремонски. Ецио си позволи за миг да си представи радостта на София при вида на толкова рядка книга и после я разгърна.

Празните страници засияха като тънките ивици светлина, които различаваше над източния хоризонт от другата страна на Босфора. Появи се карта на града, която бавно придоби поясни очертания. Върху нея се появи нова и по-ярка светлина, очевидно бележеща форума на вола.

Следвайки пътя, посочен от книгата, Ецио тръгна към Форума, който се намираше в далечния западен край на града — след Втория и Третия хълм и кажи-речи по средата между Акведукта на Валенс на север и пристанището на Теодосий на юг. Вървя дълго, но стигна достатъчно рано и по улиците все още нямаше никого. Ецио огледа огромния пуст площад за някакъв ориентир, но отбелязаното в книгата място засия ярко и той си припомни системата от подземни резервоари под града. Започна да търси по-целенасочено и не след дълго откри отвор, под който каменни стъпала отвеждаха към земните недра.

Затвори книгата и я прибра внимателно в кожената си торба. Вместо куката си надяна пистолета, провери тайното острие и предпазливо заслиза надолу.

Скоро се озова в зала със сводест таван. Край каменна дига течеше подземна река. Запалени факли стояха по нишите в стената и докато се промъкваше тихо през тесен влажен коридор, чу гласове, надвикващи шума на буйния поток. Последва ги и се натъкна на двама византийци.

— Какво намери? — попита единият. — Ключ?

— Някаква врата — отговори другарят му. — Барикадирана с камъни.

Ецио сви край ъгъла и видя наблизо неколцина войници, застанали на стар мостик, вдаден в реката. Техен събрат търкаляше буре, за да го свали от единия от двата сала, поклащащи се до мостика.

— Звучи многообещаващо — обади се първият от по-близките тамплиери. — Ключът, който намерихме, беше зад подобна врата.

— Нима? И как са я отворили?

— Не са я отваряли. Земетресението я разрушило.

По даден знак от мъжете, застанали по-близо до Ецио, войниците с бурето приближиха и го наместиха пред вратата. Сега Ецио забеляза, че тя е блокирана от плътно подредени черни камъни, очевидно издялани от майстор зидар.

— Земетресението! Колко удобно — каза вторият тамплиер. — А ние разполагаме само с няколко бурета барут.

— Това трябва да свърши работа — отвърна първият.

Ецио присви очи. Разкопча тихо пистолета и дръпна ударника.

— Ако не свърши, ще вземем още — продължи първият тамплиер.

Ецио вдигна ръка и се прицели, но цевта на пистолета просия в светлината на факлата и един от войниците забеляза необичайния проблясък.

— Какво, за бога… — сепна се той.

Видя пистолета и скочи пред бурето в същия момент, когато Ецио стреля. Куршумът го уцели и той се строполи мъртъв.

Ецио изруга мислено.

Войниците вече го бяха забелязали.

— Асасинът е! Да се измъкваме!

Ецио се опита да зареди отново, но войниците вече тичаха към саловете. Той ги последва стремглаво с надеждата да ги спре, преди да вдигнат тревога, но когато стигна мостика, те вече отблъскваха сала. Докато скочи в другия и разплете въжетата, закотвили го за кея, войниците бяха стигнали средата на реката и се носеха по течението.

Тъкмо беше потеглил след тях, когато го осени мисълта — уплашиха ли се от него, или го насочваха към клопка? Е, вече беше твърде късно. Трябваше да изиграе ролята си докрай.

Понеже салът му беше по-лек, течението го носеше бързо към тях. Войниците изглеждаха паникьосани, но това не им попречи да подготвят бомби и да започнат да зареждат мускетите си.

— Имаме барут! Да го използваме! — извика един.

— Ще го вдигнем над водата с гранати — каза друг и хвърли бомба, която експлодира във водата на крачка от сала на Ецио.

— Направете ми място — изкрещя трети войник, който се опитваше да запази равновесие и да се прицели с мускета си.

— Застреляй го!

— Какво си мислиш, че правя?

— Убий кучия син!

Продължаваха да се носят надолу по течението. Ецио беше успял да улови греблото на сала и го управляваше умело, като същевременно се снишаваше и отскачаше встрани от куршумите, жужащи край него, въпреки че люлеенето на сала затрудняваше войниците да се прицелят точно. Ненадейно едно от буретата се развърза и се изтърколи по палубата, събаряйки двама войници в потока — единият управляваше сала. Салът се наклони стръмно, запращайки още един мъж в черната вода, и накрая се блъсна в дигата. Оцелелите изпълзяха на брега. Ецио погледна към високия сводест таван, който се издигаше на около двайсет стъпки над реката. В мрачината различи, че по цялата му дължина е опънато здраво въже, за което несъмнено често закачаха салове и баржи, за да ги насочва надолу по реката. Достатъчно беше някой, въоръжен е прът, да откача куките и пак да ги закача, когато стигнеха до металните пръстени, около които въжетата бяха завързани през равни интервали. Ецио забеляза, че следвайки движението на реката по наклона, въжето също се снишаваше постепенно. Точно колкото му беше необходимо, за да осъществи замисъла си.

Той си пое дълбоко дъх и насочи сала към датата. Когато плавателният му съд се блъсна в другия, Ецио скочи на каменната пътека край реката.

Оцелелите войници вече бяха пред него. Бягаха да си спасят живота или да извикат подкрепления. Нямаше време за губене.

Бързо разкопча пистолета и го смени с куката, изкатери се по страничната стена на подземието и се хвърли към въжето над реката. Набраната инерция му стигна да го улови с куката и той се понесе над водата далеч по-бързо, отколкото войниците можеха да тичат, макар да се налагаше да откача куката и да я закача за секунди, когато достигнеше металните пръстени — препятствия, заплашващи да го запратят в буйния поток долу.

Когато настигна войниците, изпълни наново първата маневра и откачи куката в критичния момент, хвърляйки се настрани, за да се приземи върху дигата пред тамплиерите. Те се заковаха като вледенени, задъхани, втренчени в него.

— Този е луд — каза първият тамплиер.

— Не е човек, а демон — извика вторият.

— Да видим дали демоните имат кръв — изрева по-смелият им другар и се втурна към Ецио, размахал сабя.

Ецио изпълни „кука и кълбо“, прехвърляйки се през гърба му. После, преди войникът да възвърне равновесието си, го блъсна в реката. Оставаха още трима. Войнствеността им се беше стопила, но Ецио знаеше, че не бива да проявява милост.

Последвалата схватка беше светкавична и кървава. В крайна сметка той остана пред три трупа с порязана лява ръка.

Поемайки си жадно дъх, се върна до блокираната врата. Бяха слезли далеч надолу по реката и изгуби цели десет минути, докато стигне мостика, където първоначално бяха закотвени саловете. Поне знаеше, че няма опасност да тръгнат веднага по петите му, и бурето с барут все още стоеше там, където го бяха оставили тамплиерските войници.

За пореден път закопча пистолета на мястото на куката, зареди го, избра си позиция нагоре по течението, където можеше да се прикрие зад издадена стена, прицели се внимателно и стреля.

Чу се изщракването на пистолета и съскането на куршума, полетял към бурето. Чу се дори тупването, когато улучи целта, но след това се възцари тишина, продължила сякаш цяла вечност.

Нищо не последва.

Но после…

Експлозията в подземието беше като мълния и ушите на Ецио заглъхнаха. Под лавината от ситни камъчета той се уплаши да не е съборил тавана и да е повредил непоправимо онова, което се криеше зад вратата. Но когато прахолякът се слегна, забеляза, че въпреки мощния взрив запечатаният вход е срутен само отчасти.

Достатъчно срутен обаче, за да се промъкне вътре и да види познатия каменен постамент, върху който, за негово огромно облекчение, кръглият обсидианов ключ, брат близнак на другите, лежеше непокътнат. Ала нямаше време за отдих. Още щом посегна към ключа, той просия като предишните. Светлината се засили и този път Ецио се опита Да се възпротиви на волята й. Чувстваше се разколебан, угнетен от странните видения, които следваха ослепителното сияние.

Но разбра, че е безпомощен, и за пореден път се предаде на силата, далеч надвишаваща неговата.