Оливър Боудън
Прозрение (52)

52

Имперският парк на изток от „Света София“ изобилстваше от поддържани градини, между които се стелеха яркозелени морави, осеяни с мраморни пейки и беседки, идеални за уединени срещи. В една от тях Ецио откри София.

Беше подготвила малък пикник и той веднага разбра, че храната и напитките не са местни. Някак си беше успяла да приготви обяд, съчетал специалитети от родните им градове. Имаше moleche^[1] и rissotode go^[2] от Венеция и panzanella и salame toscano^[3]. Беше донесла и смокини от Тусколо и маслини от Пичено, както и поднос с макарони и калкан. Виното беше „Фрескобалди“. Ракитена кошница стоеше до спретнатата бяла покривка, която беше разпънала.

— Какво е това? — удиви се Ецио.

— Подарък, господине.

Ецио се поклони и й подаде цветята.

— Прекрасни са. Благодаря — каза тя, поемайки пищния букет от лалета, който й беше набрал.

— И обядът е чудесен — отвърна Ецио. — Оценявам колко си се постарала.

— Исках да ти благодаря, че ми позволи да изиграя малка роля в приключението ти.

— Не бих я нарекъл така, но и „малка“ роля е повече от достатъчна в това приключение, повярвай ми.

Тя се засмя тихо.

— Ти си истинска загадка, Ецио Аудиторе.

Той я погледна тревожно:

— Съжалявам. Не исках да прозвучи така.

Тя се засмя отново.

— Не се притеснявай!

След малко добави:

— Интересно е.

Ецио не знаеше как да отговори и се съсредоточи върху храната.

— Изглежда вкусно!

— Благодаря.

Той се усмихна. Не искаше да помрачава настроението, но над мислите му тегнеше сянка. Не биваше да празнува — и да се надява — предварително. Погледна я по-сериозно и тя веднага долови промяната.

— Успя ли да разгадаеш кода? — попита я възможно най-нехайно.

— А! Кодът… — отвърна тя все още игриво и Ецио изпита облекчение. — Да, преди няколко часа. Но бъди търпелив. Скоро ще го получиш.

В този момент го погледна така, че цялата му предпазливост се изпари.