Оливър Боудън
Прозрение (5)

5

Атина процъфтяваше под властта на турците, ала докато се разхождаше по улиците и посещаваше монументите и храмовете от гръцката Златна ера, които сега родината му преоткриваше и обожествяваше, и виждаше със собствените си очи статуите и сградите, вдъхновяващи приятелите му Микеланджело и Браманте в Рим, Ецио осъзна защо в очите на местните жени и мъже сияе неприкрито гордо негодувание. Ма’Мун обаче, зетят на капитана, и семейството му го посрещнаха с почести, обсипаха го с подаръци и настояха да им гостува.

Задържа се по-дълго в Атина, във всеки случай по-дълго, отколкото възнамеряваше, защото необичайни за сезона бури се развилняха в Егейско море, северно от остров Серифос. Мълнии раздираха небето над островите на юг от Атина и на практика затвориха пирейското пристанище за повече от месец. Безвременните урагани неизбежно подтикнаха уличните пророци да оповестят края на света — тема, разисквана надълго и нашироко през 1500 година, средата на хилядолетието. Междувременно Ецио, който не се интересуваше от такива предсказания и само се ядосваше, че се бави, разглеждаше картите и записките си и напразно се опитваше да получи сведения за движението на тамплиерите в района и в земите на юг и на изток от Гърция.

На празненство, организирано в негова чест, се запозна с принцеса от Далмация, с която се впуснаха в краткотрайна връзка. Но нищо повече. Сърцето му си оставаше самотно както преди. Реши, че е спрял да търси любовта. Собствен дом, истински дом и семейство — те нямаха място в живота на ментора на асасините. Смътно си спомняше нещо прочетено за живота на далечния му предшественик в Братството — Алтаир ибн Ла’Ахад. Той беше платил прескъпо, че е свил семейно гнездо. Собственият му баща също се бе радвал на домашен уют, но в крайна сметка и той бе платил горчива цена.

Най-сетне — недостатъчно скоро за нетърпеливия Ецио — ветровете и морето се успокоиха и настана приятно пролетно време. Ма’Мун беше подготвил всичко необходимо за пътуването му до Крит, а същият кораб щеше да го отведе и по-нататък — до Кипър. Този път щеше да плава с военен кораб — четиримачтовия „Кутайбах“, снабден с по десет оръдия от всяка страна. Топове се редяха и по предния и задния му корпус. Освен триъгълните платна, главната мачта и бизана бяха с хоризонтални рей, а под оръдията имаше гребна палуба с по трийсет гребла от всяка страна.

Към едното беше окован берберският капитан, с когото Ецио се беше спречкал на „Анаан“.

— На този кораб няма да се наложи да се бориш за живота си, ефенди — каза му Ма’Мун.

— Прекрасен кораб. Заимствал е от европейския стил.

— Нашият султан Баязид оценява красивото и полезното във вашата култура — отвърна Ма’Мун. — Можем да научим много един от друг, ако пожелаем.

Ецио кимна.

— „Кутайбах“ ще откара нашия пратеник на конференцията в Никозия и след двайсет дни ще спусне котва в Ларнака. Капитанът ще спре само в Ираклион за вода и провизии.

След кратко мълчание Ма’Мун добави:

— И аз ти нося нещо…

Седяха и пиеха шербет в кабинета на пристанището. Турчинът приближи до големия, обкован с желязо сандък до далечната стена и извади карта.

— Безценна е, като всички карти, но ти я подарявам. Карта на Кипър, начертана от самия Пири Рейс. Ще се застоиш там. — Той вдигна ръце, когато Ецио понечи да се възпротиви възможно най-учтиво. Колкото по на изток отиваше, толкова по-нехайно гледаха на времето.

— Знам! Знам колко бързаш да стигнеш Сирия, но военният кораб ще те откара само до Ларнака. После ще уредим как да отплаваш по-нататък. Не се бой. Ти спаси „Анаан“. Този подвиг ще ти се отплати. Никой няма да те отведе по-бързо до целта от нас.

Ецио разви картата и я разгледа. Беше изработена прецизно, детайлно. Помисли си, че ако наистина се наложи да остане на острова, вероятно ще успее да открие някакъв полезен ориентир. От сведенията, открити в бащиния му архив, знаеше, че Кипър е свързан с асасините и историята на вечната им битка с тамплиерите.

Зарече се да оползотвори времето там, но се надяваше да не се задържа дълго в района, контролиран на практика, макар и подмолно, от тамплиерите.

Пътешествието обаче се оказа по-дълго, отколкото всички предполагаха. Щом вдигнаха платна да отплават от Крит след краткия тридневен престой в Ираклион, ветровете отново забушуваха. Този път южни, яростни и топли въпреки дългия път от Северна Африка. „Кутайбах“ се съпротивляваше храбро, но бурите го изтикаха обратно на север в Егейско море, където се наложи да се лута през лабиринта на Додеканезите^[1]. Ветровете стихнаха след цяла седмица и отнеха живота на петима моряци и на незнайно колко гребци, удавили си при греблата. Най-после корабът пусна котва в Киос, за да си набави провизии. Ецио изсуши екипировката си и почисти снаряжението си от ръждата. Металът на специалните му оръжия не беше давал ни най-малък признак за окисляване през годините, откакто му служеха. Едно от многото им загадъчни качества, които Леонардо се бе опитвал напразно да му обясни.

Изгубиха три безценни месеца, преди „Кутайбах“ най-сетне да доплава в пристанището на Ларнака. Пратеникът, отслабнал с десет килограма заради морската болест и отдавна пропуснал конференцията си, веднага се подготви за завръщане в Атина по най-прекия маршрут, при това предимно по суша, докъдето е възможно.

Ецио пък потърси корабния агент в Ларнака — Бекир, препоръчан му от Ма’Мун. Бекир го посрещна гостоприемно и почтително. Ецио Аудиторе да фиренце! Прочутият спасител на кораби! Всички в Ларнака говореха за него. Всички знаеха името на ефенди Аудиторе! О, как да стигнете Тортоза? Най-близкото пристанище до Масяф в Сирия. Да, да, разбира се. Веднага ще проуча възможностите, още днес! Ако ефенди прояви търпение, докато задвижа необходимите лостове… Ще му осигуря възможно най-добри условия…

Настаниха го наистина в разкошен, просторен и светъл апартамент в сграда, построена върху нисък хълм с изглед към града и кристалното море отвъд. Ала времето течеше неумолимо и търпението му започна да се изчерпва.

— Венецианците са виновни — обясни му агентът. — Понасят османското присъствие тук, но само по отношение на цивилното население. Военните власти за съжаление ни нямат доверие. Усещам — мъжът сниши глас, — че ако не беше славата на нашия султан Баязид, чийто авторитет се простира надалеч и чието могъщество е огромно, нямаше да ни търпят изобщо.

Лицето му се разведри.

— Навярно ти можеш да се застъпиш за каузата си, ефенди.

— Как?

— Мислех си, след като си венецианец…

Ецио прехапа устни.

Но не беше от хората, склонни да бездействат. Докато чакаше, проучи картата на Пири Рейс и нещо привлече вниманието му, смътен спомен за нещо прочетено го накара да наеме кон и да препусне към лимасолското крайбрежие.

Там се заскита из двора и залите на изоставения замък на Ги дьо Лузинян, построен по време на кръстоносните походи, но сега забравен като вече безполезен инструмент, чийто собственик е пропуснал да го изхвърли. Крачеше през празните проветриви коридори, гледаше дивите цветя, избуяли в двора, бръшляна, обвил срутените бойници, и спомените — поне приличаха на спомени — го подтикнаха да влезе по-навътре, да се гмурне в търбуха на главната кула и подземията под нея.

Тук, обвити в сумрак, откри изоставените и празни руини на зала, несъмнено помещавала навремето богат архив. Самотните му стъпки отекваха в тъмния лабиринт между затаилите празни рафтове. Единствените обитатели бяха пъргави плъхове, чиито очи светеха подозрително от тъмните ъгли. Те се разбягваха, хвърляйки му коси, злокобни погледи. Претърси възможно най-старателно, но не откри нищо.

Върна се обезкуражен под слънчевите лъчи. Библиотеката тук му напомни онази, която издирваше. Нещо го насърчаваше, макар да не разбираше какво. Упорито остана два дни в крепостта. Хората от града оглеждаха учудено мрачния посребрен непознат, бродещ из древните им руини.

Тогава Ецио си спомни, че преди три века Кипър е бил подвластен на тамплиерите.