Оливър Боудън
Прозрение (49)

49

Ецио се върна в щабквартирата на асасините, преоблече се и пое към Топкапъ сарай с натежало сърце. Стражите очевидно бяха получили заповед да го пуснат. Отведоха го в уютно преддверие, където след малко дойде Сюлейман. Младият принц изглеждаше изненадан и развълнуван от появата му.

Ецио прочете въпроса в очите му.

— Тарик не беше предател, Сюлейман. И той е държал под око византийците.

— Какво? — стъписването на Сюлейман беше очевидно. — А ти…?

Ецио кимна мрачно.

Сюлейман седна тежко. Лицето му посивя като на болник.

— Дано Бог ми прости — отрони той. — Не биваше да съдя толкова прибързано.

— Принце, той остана верен на дядо ти до края. Благодарение на усилията му разполагаме със средство да пазим града.

Ецио му обясни накратко какво е научил от разговорите на еничарите. Накрая му показа картата, която Тарик му беше дал.

— Ах, Тарик! — прошепна Сюлейман. — Не биваше да действа толкова потайно, Ецио. Каква ужасна отплата получи за сторената добрина!

— Отнесли са оръжията в Кападокия. Трябва да действаме незабавно. Има ли начин да стигна дотам?

Въпросът му изтръгна Сюлейман от унеса.

— Какво? Да стигнеш дотам? Да, разбира се. Ще уредя да те закарат с кораб до Мерсин. Оттам ще вървиш по суша.

Прекъсна ги появата на принц Ахмед. За щастие той подвикна нетърпеливо на Сюлейман, преди да влезе, и Ецио успя да се оттегли дискретно в ъгъла на стаята.

Ахмед подхвана без предисловия още от прага:

— Сюлейман, инсценирали са убийство, за да ме представят като предател! Помниш ли Тарик, еничаря?

— Мъжът, с когото се скара?

Ахмед очевидно се разядоса още повече.

— Убили са го. Не беше тайна, че с него не се спогаждаме. Сега еничарите ще побързат да ме обвинят за стореното.

— Ужасна новина, чичо.

— Наистина. Когато баща ми разбере, ще ме прогони от града!

Сюлейман не успя да потисне импулса да погледне нервно към Ецио над рамото на чичо си. Ахмед забеляза и се обърна. Тонът му веднага стана по-сдържан.

— О. Прости ми, племеннико. Не знаех, че имаш гост.

След кратко колебание Сюлейман обясни:

— Това е… Марчело. Един от европейските ми съветници в Хефе.

Ецио се поклони почтително:

— Buonasera^[1].

Ахмед махна нетърпеливо с ръка.

— Марчело, с племенника ми трябва да обсъдим личен въпрос — рече той строго.

— Разбира се. Извинете ме.

Ецио се поклони отново, още по-ниско, и заотстъпва към вратата. Стрелна бързо с очи Сюлейман, надявайки се да успее да ги измъкне от създалото се положение. За щастие младият принц се справи отлично и му каза с рязък, официален тон:

— Чу разпорежданията ми. Корабът ще те чака, когато си готов да отпътуваш.

— Grazie, mio prìncipe^[2] — отвърна Ецио.

Излезе от стаята, но се помая пред вратата, любопитен да чуе как ще завърши разговорът. Чутото не го убеди, че е в безопасност.

— Ще разкрием извършителя на това престъпление, чичо — каза Сюлейман. — Имай търпение.

Ецио обмисли думите му. Дали не поемаше риск? Не познаваше толкова добре Сюлейман. Спомни си предупреждението на Юсуф да не се намесва в османската политика.

Напусна двореца в мрачно настроение. Изпитваше желание да бъде само на едно място. На място, където да отдъхне — а от почивка се нуждаеше болезнено — и да събере мислите си.