Оливър Боудън
Прозрение (48)

48

Няколко пищни шатри бяха разпънати в широкия двор на комплекса, защитени от високите стени, които го обграждаха. Ецио се отдалечи от еничарите и продължи напред към центъра, където предполагаше, че се намира щабквартирата на Тарик. И разбира се, когато наближи, чу познатия глас на Тарик, който разговаряше с куриер. Придружаваше ги трети еничар, очевидно адютант.

— Тарик бей — каза куриерът. — Писмо за вас.

Тарик взе писмото, без да продума, счупи печата и го прочете. Засмя се доволно още преди да стигне до края.

— Отлично — каза, сгъна листа и го прибра в туниката си. — Пушките са пристигнали в Кападокия, в гарнизона на армията на Мануил Палеолог.

— А нашите хора още ли са при него? — попита адютантът.

— Evet. Ще ни изпратят вест, когато византийците потеглят. Ние ще ги пресрещнем, щом стигнат Бурса.

Адютантът се усмихна.

— Значи всичко се нарежда, ефенди.

— Да, Чагатай — отвърна Тарик. — Време беше.

Той отпрати мъжете и тръгна между палатките. Ецио го последва от безопасно разстояние. Не успяваше обаче да остане съвсем незабелязан. Стражите му козируваха, войници от неговия ранг го поздравяваха и той се възползва от скромния турски, който бе усвоил, откакто пристигна в Константинопол. Не всичко обаче вървеше по мед и масло. Понякога изгубваше пътя и забелязваше как го гледат подозрително, преди да свърне отново в правилната посока. Веднъж се натъкна и на истинска опасност. Двама стражи препречиха пътя му.

— От кой полк сте, ефенди? — попита го първият достатъчно любезно, но строгият му тон накара Ецио да настръхне.

Преди да успее да отговори, вторият се намеси:

— Май не те познавам. Не виждам имперския ти символ. Кавалерист ли си?

— Кога влезе? — попита първият. Гласът му вече звучеше откровено недружелюбно.

— Къде е началникът ти?

Турският на Ецио не беше достатъчно добър за такъв разпит. Разбра, че е събудил подозренията им. Извади бързо куката и препъна единия с нея, запращайки го към другия. После побягна на зигзаг между шатрите. Прескачаше въжетата и същевременно не изпускаше от поглед от отдалечаващия се Тарик.

Зад него се надигнаха викове:

— Измамник!

— Мошеник! Ще умреш!

— Спрете го!

— Това е престъпникът, убил Назар! Хванете го!

Но комплексът беше обширен и Ецио се възползва в пълна степен от факта, че в еднаквите униформи и с почти идентичните мустаци еничарите си приличаха като две капки вода. Отдалечавайки се от шумотевицата, той се втурна отново по петите на Тарик и го зърна в тих ъгъл на казармите, където се намираха помещенията с офицерските карти.

Ецио го видя да влиза в една от стаите, озърна се да се увери, че е сам и че е изпреварил преследвачите си, и последва Тарик. Затвори и залости вратата.

Вече беше събрал информацията, от която смяташе, че се нуждае. Знаеше, че Тарик възнамерява да се срещне с Мануил в Бурса, а оръжейната пратка е доставена в гарнизона му в Кападокия. Затова, когато онзи извади мълниеносно сабята си, не се наложи да го разпитва. Отскочи пъргаво наляво, когато Тарик замахна към него, извади тайното си острие и го заби отдясно в гърба на капитана, пронизвайки бъбрека, преди да издърпа камата.

Тарик залитна напред и се стовари върху масата, разпилявайки картите върху нея. Останалите подгизнаха от кръвта му. Той си пое дъх, с последни сили се подпря на десния си лакът и се обърна да погледне нападателя си.

— Кроежите ти приключиха, войнико — отсече Ецио.

Тарик обаче изглеждаше спокоен, почти развеселен.

Съмнения обзеха Ецио.

— Каква горчива ирония! — каза Тарик. — Дотук ли доведе разследването на Сюлейман?

— Заговорничиш с враговете на султана — отвърна Ецио с разколебана увереност. — Какво очакваше да излезе от предателството ти?

Тарик му се усмихна съжалително.

— Виновен съм…

Той се задъха болезнено. Кръв струеше от пронизания му гръб.

— Не защото извърших предателство, а защото проявих самонадеяност — погледна Ецио, който се беше приближил, за да чува гласа му, стихнал до едва доловим шепот. — Подготвях клопка. Исках да ударя византийските тамплиери в момента, когато се чувстват най-сигурни.

— Как ще го докажеш?

— Ето… виж.

С лявата си ръка Тарик издърпа мъчително карта, затъкната в колана му.

— Вземи я — каза му.

Ецио го послуша.

— Ще те отведе при византийците в Кападокия — продължи Тарик. — Унищожи ги, ако можеш.

Гласът на Ецио също стихна до шепот:

— Не си предател, Тарик. Прости ми.

— Няма за какво — отвърна Тарик, борейки се за всеки звук. Но се насили да продължи, съзнаващ, че следващите му думи ще са последните. — Закриляй родината ми. Allah ashkina^[1]! В името на Аллах, възвърни честта, която изгубихме в тази битка.

Ецио вдигна ръката на Тарик над рамото си и го вдигна върху масата, където бързо скъса шала от врата му и превърза стегнато раната, която му беше нанесъл.

Но беше късно.

Навън чу виковете на преследвачите да наближават. Нямаше време да се разкайва за допуснатата грешка. Съблече припряно униформата и остана с обикновената сива туника и сиви панталони, които носеше под нея. Помещението с картите се намираше в съседство със стената на гарнизона. Знаеше, че ще успее да се покатери по нея с помощта на куката.

Време беше да тръгва.