Оливър Боудън
Прозрение (45)

45

Алтаир побягна, преди да успеят да реагират. Избяга от крепостта през зейналата й порта, по каменния път пред нея и се спусна към рехавата горичка, която опасваше северната страна на крепостта и селото. Там, насред просеката, го стъписа появата на друг мъж, който приличаше на него, но беше цяло поколение по-млад.

— Татко! — възкликна новодошлият. — Тръгнах веднага щом получих посланието ти. Какво се е случило? Закъснях ли?

В замъка зад тях рогове затръбиха тревога.

— Дарим! Синко! Връщай се!

Дарим погледна над рамото на баща си. По билата отвъд горичката видя да се събират отряди от асасини, готвещи се да се спуснат след тях.

— Да не са полудели?

— Дарим, Ябълката все още е у мен. Трябва да вървим. Не бива да попада в ръцете на Абас.

Вместо отговор, синът му смъкна кожената си чанта, извади ножница с ками за хвърляне и я остави на земята.

— Вътре има още ками. Вземи ги, ако ти трябват.

Асасиците, верни на Абас, вече ги бяха забелязали. Някои се насочиха към тях, а други се разгърнаха да ги заобиколят от двете страни.

— Ще се опитат да ни устроят засада — каза мрачно Алтаир. — Запаси се с повече ножове. Трябва да сме подготвени.

Тръгнаха през гората, навлизайки все по-дълбоко сред дърветата.

Преходът беше опасен. Често се налагаше да се крият, защото забелязваха групи асасини, които ги бяха изпреварили или се опитваха да ги нападнат отстрани или подмолно откъм гърба.

— Не се отдалечавай! — каза му Дарим. — Не бива да се разделяме.

— Ако успеем да се доберем дотам, в селото има коне. Щом си намерим жребци, ще препуснем към брега.

До този миг Дарим беше твърде погълнат от непосредствената опасност, за да мисли за друго, но сега попита:

— Къде е мама?

Алтаир поклати тъжно глава.

— Няма я, Дарим. Съжалявам.

Дарим пое дъх.

— Какво? Как?

— По-късно. Ще говорим по-късно. Сега трябва да се измъкнем. Трябва да се борим.

— Но те са наши братя, наши съмишленици асасини! Няма ли начин да ги убедиш?

— Разумните доводи няма да подействат, Дарим. Те са отровени от лъжи.

Възцари се мълчание. Наруши го Дарим:

— Абас ли уби мама?

— Той уби брат ти. Той уби добрия ни приятел Малик ал Саяф. И безброй други — отвърна мрачно Алтаир.

Дарим сведе глава.

— Той е безумец. Без съвест.

— Безумец с армия.

— Ще умре — каза студено Дарим. — Някой ден ще си плати.

Стигнаха покрайнините на селото и успяха да се доберат невредими до конюшните. Късметът беше на тяхна страна, защото селото гъмжеше от асасински воини. Оседлаха набързо два коня и ги възседнаха. Когато препуснаха, чуха гласа на Абас. Ревеше като болен звяр, застанал върху ниска кула в центъра на селото.

— Ще взема Ябълката, Алтаир! И ще взема главата ти, задето опетни семейството ми! Не можеш вечно да бягаш. Нито от нас, нито от лъжите си!

После гласът му замря в далечината.

Пет мили по-нататък подкараха по-бавно. Все още не ги преследваше никой. Имаха преднина. Но Дарим, който яздеше отзад, забеляза как се олюлява баща му върху седлото, изтощен и скръбен. Той пришпори коня си да го настигне и се взря загрижете в лицето му.

Алтаир седеше прегърбен, превит, сълзи напираха в очите му.

— Мария. Любов моя… — чу Дарим шепота му.

— Хайде, татко — каза той. — Трябва да продължим напред.

С огромно усилие Алтаир заби пети в хълбоците на коня и го подкара в галоп. Двамата препуснаха напред, превърнаха се в точици и изчезнаха сред суровия пейзаж.