Оливър Боудън
Прозрение (44)

44

Мария и Алтаир бяха навлезли крепостта и започнаха да срещат асасини, членове на Братството, които ги познаваха. Но срещите далеч не бяха приятелски. Когато един ги наближи и понечи да ги подмине, без да ги поздрави, Алтаир го спря.

— Братко, поговори с нас.

Асасинът се обърна неохотно. Ала изражението му беше сурово.

— Защо да говоря с теб? За да ми оплетеш ума с дяволския си предмет?

И той ги подмина забързано без нито дума повече.

След него се появи друг асасин. Той също очевидно странеше от бившия си ментор и съпругата му.

— Добре ли си, братко? — препречи пътя му Алтаир и в гласа му прозвучаха предизвикателни нотки.

— Кой пита? — отвърна грубо асасинът.

— Не ме ли позна? Аз съм Алтаир.

Той го изгледа безизразно.

— Името ти звучи празно, а ти, ти си нищожество. Ще науча повече, ако поприказвам с вятъра.

Стигнаха градините на крепостта, без никой да ги спре. Там разбраха защо ши позволиха да дойдат дотук необезпокоявани. Ненадейно ги обкръжиха асасини в тъмни мантии, верни на ментора узурпатор Абас, готови да ги нападнат всеки момент. Върху бойника над тях се появи и самият Абас, самодоволен, че владее положението.

— Оставете ги да говорят — нареди той с царствен тон. На Алтаир и Мария каза: — Защо дойдохте тук? Защо се върнахте на това място, където не сте добре дошли? За да продължавате да го скверните?

— Искаме да узнаем истината за смъртта на сина ни — отвърна Алтаир със спокоен, ясен глас. — Защо убихте Сеф?

— Истината ли търсите или повод за отмъщение? — отговори Абас.

— Ако истината ни даде повод, ще го използваме — отсече Мария.

Думите й стъписаха Абас, но след мимолетен размисъл той каза:

— Предай ни Ябълката, Алтаир, и ще ти обясня защо убихме сина ти.

Алтаир кимна, сякаш в отговор на неизразена мисъл, вдигна глава и се подготви да се обърне към Братството. Извиси властно глас:

— О, истината вече излезе наяве! Абас иска Ябълката. Не за да обогати съзнанията ви, а за да ги контролира!

Абас го прекъсна бързо:

— Трийсет години държиш у себе си този артефакт, Алтаир! Наслаждаваш се на могъществото му и се възползваш от тайните му! Той те е покварил!

Алтаир погледна към морето от лица, повечето начумерени, ала някои — малко разколебани. Съзнанието му заработи светкавично, замисляйки план, който вероятно щеше да подейства.

— Много добре, Абас — каза той. — Вземи я.

Извади Ябълката от кожената торба, препасана през колана му, и я вдигна високо.

— Какво…? — отрони изненадано Мария.

Очите на Абас светнаха при вида на Ябълката, но той се подвоуми. След малко нареди на телохранителя си да отиде и да я поеме от изпосталялата ръка на Алтаир.

Телохранителят приближи. Когато застана до Алтаир, сякаш го обладаха демони и с развеселено изражение той се приведе към бившия си ментор и прошепна в ухото му:

— Аз екзекутирах сина ти Сеф! Преди да го убия, му казах, че ти самият си му наложил смъртно наказание.

Той не забеляза искрите, проблеснали в очите на Алтаир. Продължи да бърбори, доволен от себе си и едва удържайки се да не се разсмее с глас:

— Сеф умря, убеден, че си го предал.

Алтаир го изгледа яростно. Ябълката в ръката му грейна като избухваща звезда.

— Оххх! — изпищя телохранителят и тялото му се сгърчи от болка. Дланите му се вдигнаха към главата и пръстите му се впиха в слепоочията. Изглеждаше, сякаш се опитва да си откъсне главата, за да спре агонията.

— Алтаир! — извика Мария.

Алтаир обаче не я чуваше. Очите му бяха почернели от ярост. Подет от невидима сила, телохранителят, макар видимо да се мъчеше да възпре собствения си порив, издърпа дълъг нож от колана си и с разтреперани ръце, опитващи се да се съпротивляват на насочващата ги сила, го вдигна и го насочи към гърлото си.

Мария улови ръката на съпруга си, разтърси я и му извика отново:

— Алтаир! Недей!

Думите й най-сетне стигнаха до слуха на мъжа й. След миг, потресен, Алтаир се изтръгна от завладелия го транс. Очите му възвърнаха нормалния си вид и Ябълката спря да излъчва светлина. Потъмня и замря в ръката му.

Телохранителят обаче, освободен от силата, подчинила волята му, се отърси като куче, озърна се диво и изпълнен със страх и гняв, се хвърли с ужасна ругатня към Мария. Заби ножа си дълбоко в гърба й и се отдръпна, оставяйки оръжието си в плътта й. Устните на Мария оформиха слаб вик. Всички асасини стояха като вкаменени. Абас мълчеше със зяпнала уста.

Алтаир се раздвижи пръв. Телохранителят видя как сякаш непоносимо бавно бившият му ментор изважда тайното си острие. Камата се подаде със звук, наподобяващ скала, пропукала се в летния зной. Телохранителят проследи с очи как острието се насочва към него, към лицето му, наближава сантиметър по сантиметър, секунда след секунда. Накрая се стрелна с внезапна и яростна скорост и той усети как костите между очите му се разделят. В главата му избухна експлозия и после… нищо.

Алтаир остана неподвижен за миг, докато телохранителят се свличаше бездиханен, а от челото му бликаше фонтан от кръв. Сетне улови жена си, която се олюля, и я положи нежно върху земята, която скоро щеше да я приеме. Сърцето му се превърна в ледена буца. Той се наведе над Мария, почти опрял лице в нейното, сякаш да я целуне влюбено. Тънеха в тишина, обгърнала ги като броня. Тя се опитваше да проговори. Той се напрегна да я чуе.

— Алтаир, любов моя, бъди силен.

— Мария…

Гласът му прозвуча като скръбен шепот.

После, ужасяващо, шумът, прахолякът и миризмите се надигнаха яростно около него, пробивайки закрилническата броня, а пискливият глас на Абас надвикваше всички:

— Той е обладан от зли духове! Убийте го!

Алтаир стана, изопна рамене и отстъпи бавно назад.

— Вземете Ябълката! — изкрещя Абас. — Веднага!