Оливър Боудън
Прозрение (41)

41

Понеже не успя да отиде на уречената среща, Ецио изпрати на София бележка с покана да се видят на другия ден край джамията на Баязид, където да й върне картината.

Когато пристигна, тя вече го очакваше. Под ярките слънчеви лъчи му се стори толкова красива, че портретът бледнееше пред нея.

— Приличам си, нали? — каза тя, когато Ецио разопакова картината и й я подаде.

— Предпочитам оригинала.

Тя го сръга игриво с лакът.

— Buffone^[1] — скастри го. — Татко ми го подари, когато бяхме във Венеция, за двайсет и осмия ми рожден ден.

Тя замълча, потънала в спомени.

— Цяла седмица позирах на маестро Албрехт Дюрер. Представяш ли си? Аз да стоя неподвижно седем дни! Седем дни бездействие!

— Не мога да си го представя.

— Una tortura^[2]!

Спряха до близка пейка и тя седна. Ецио потисна напушилия го смях при мисълта как София позира, стараейки се да не помръдва през цялото това време. Резултатът обаче несъмнено си струваше, макар той наистина да предпочиташе оригинала.

Смехът замря върху устните му, когато тя извади лист хартия. Лицето му веднага придоби сериозно изражение. Нейното — също.

— Добра новина — каза тя. — Открих къде е скрита следващата книга. Всъщност не е далеч оттук.

Подаде му сгънатия лист.

— Благодаря — каза той.

София беше гениална. Кимна й сериозно и понечи да тръгне, но тя го спря.

— Ецио, какво всъщност търсиш? — попита го. — Не си учен, това поне е ясно.

Погледна сабята му.

— Не се обиждай, разбира се.

— След кратко мълчание се поинтересува:

— За Църквата ли работиш?

Ецио се разсмя весело.

— Не, не работя за Църквата. Но съм нещо като… учител.

— И по-точно?

— Някой ден ще ти обясня, София. Когато мога.

Тя кимна разочаровано, но не — доколкото той разбра — обидено. Достатъчно разумна беше да почака.