Оливър Боудън
Прозрение (4)

4

— Нека Бог те закриля, братко — каза му Клаудия през последната му утрин в Рим.

Събудиха се, преди да пукне зората. Ецио щеше да тръгне, щом слънцето изгрее.

— Трябва да се грижиш за нещата тук в мое отсъствие.

— Съмняваш ли се в мен?

— Вече не. Още ли не си ми простила?

Клаудия се усмихна.

— В Африка живее огромен звяр. Наричат го слон. Казват, че никога не забравя. Същото е с жените. Но не се безпокой, Ецио. Ще се грижа за всичко, докато се върнеш.

— Или докато ни потрябва нов ментор.

Клаудия не отговори. По лицето й се изписа тревога.

— Тази мисия… Защо тръгваш сам? Защо обясняваш толкова пестеливо целта й?

— „Самотният пътник пътува най-бързо“ — цитира Ецио вместо отговор. — Колкото до подробностите, оставих ти татковите документи. Пази ги и ги отвори, ако не се завърна. И ти разказах всичко, което е необходимо да знаеш за Масяф.

— Джовани беше и мой баща.

— Но прехвърли отговорността си на мен.

— Ти я пое, братко.

— Аз съм ментор — отвърна той лаконично. — Аз нося отговорността.

Тя го погледна.

— Е, пътувай леко. Пиши.

— Непременно. Във всеки случай не е необходимо да се тревожиш дали ще стигна невредим до Бари. Бартоломео ще ме придружава по целия път.

Тя обаче изглеждаше притеснена. Ецио се трогна, че непоколебимата жена, в която се бе превърнала сестра му, все още таи нежни чувства към него. Пътуването му по суша изискваше да прекоси южните райони на Италия, подвластни на Арагонската корона. Крал Фердинанд обаче не беше забравил, че е длъжник на Ецио.

— И да ме сполети несполука — каза й той, прочел мислите й, — няма да е, преди да вдигна платна. Ще плавам на север, встрани от ловните полета на берберските корсари. След Корфу ще следваме гръцкото крайбрежие.

— Тревожа се повече дали ще постигнеш целта си. Не се боя лично за теб…

— Нима? Благодаря.

Тя се усмихна доволно.

— Знаеш какво имам предвид. От всичко, което ми каза, а света Вероника ми е свидетел колко е малко, добрият изход е важен за нас.

— Затова тръгвам сега. Преди тамплиерите да съберат сили.

— За да не изпуснеш инициативата?

— Нещо такова.

Тя обгърна лицето му с длани. Той се вгледа в нея още веднъж. На четирийсет и девет тя все още беше ослепително красива жена. Тъмната й коса не беше прошарена, а пламенната й природа си оставаше неукротена. Понякога съжаляваше, че не си намери друг мъж след смъртта на съпруга й, но тя се бе посветила на децата и на работата си и не криеше задоволството си, че живее в Рим, който под вещото управление на папа Юлий отново стана изискан космополитен град, артистично и религиозно средище.

Прегърнаха се и Ецио яхна коня си начело на малобройна кавалкада — петнайсет въоръжени ездачи под предводителството на Бартоломео, чийто едър жребец вече риеше нетърпеливо с копита, готов да препусне, и една каруца с припаси. Всичките си лични вещи Ецио бе побрал в две черни кожени торби, закачени за седлото.

— Ще си набавям необходимото в движение — каза той на Клаудия.

— Бива те в това — отвърна тя със суховата усмивка.

Ецио вдигна ръка и дръпна повода на коня. Бартоломео застана с жребеца си до него и те поеха покрай източния бряг на реката, отдалечавайки се от щабквартирата на асасините на остров Тибър, към градските порти и дългото шосе, отвеждащо на юг.

Петнайсет дни пътуваха до Бари и щом пристигнаха, Ецио се сбогува набързо със стария си приятел, за да не пропусне благоприятния прилив. Качи се на кораб от турската търговска флота, принадлежаща на Пири Рейс и семейството му. Щом го настаниха в задната каюта на товарния кораб с триъгълни платна „Анаан“, където той беше единственият пътник, Ецио се възползва от възможността за пореден път да провери екипировката си. Двете тайни остриета, по едно за всяка китка, щитът за лявата ръка за отклоняване на саблените удари и пистолетът с пружинен механизъм, изработен от Леонардо, както и всички останали специални приспособления, чиито скици бяха открили върху древните страници на Кодекса на асасините.

Ецио носеше само най-необходимото. Всъщност очакваше Масяф — ако изобщо успееше да стигне дотам — да е безлюден. Измъчваше го обаче безпокойство заради оскъдната информация, с която асасинското разузнаване разполагаше за действията на тамплиерите в днешните времена на привиден или поне сравнителен мир.

От друга страна, вторият етап от пътуването му, който щеше да го отведе до Корфу, не го тревожеше. Пири Рейс беше прочут капитан сред османците и бивш пират. Хората му знаеха как да държат на разстояние бившите си колеги, ако славата на Пири се окажеше недостатъчна. Ецио се запита дали някой ден ще срещне лично великия мъж. Надяваше се Пири, известен с избухливата си природа, да е забравил как Братството му „конфискува“ няколко безценни карти.

Понастоящем османците владееха Гърция и част от Източна Европа — всъщност териториите им граничеха с Венеция на запад. Не всички бяха доволни от това и от присъствието на толкова много турци в Европа; Венеция обаче след известен период на колебание беше продължила да търгува с мюсюлманските си съседи и влиянието на Ла Серенисима се разпростираше до Корфу, Крит и Кипър. Според Ецио това нямаше да продължава дълго — османците вече предприемаха вражески набези в Кипър. Засега обаче цареше мир — султан Баязид беше прекалено зает със семейни междуособици, за да създава главоболия на запад.

Корабът с широки напречни греди и бели платна пореше водата по-скоро като тежък меч, отколкото като кама, но въпреки неблагоприятните ветрове напредваха бързо и краткото плаване край адриатическото крайбрежие им отне малко повече от пет дни.

Губернаторът на Корфу — дебел италианец на име Франко, който предпочиташе да го наричат Спиридон като светията, когото местните смятаха за свой закрилник, и който очевидно отдавна беше загърбил политиката за сметка на деликатесите — ги приветства лично. После Ецио и капитанът се оттеглиха на балкон с изглед към имението на губернатора и към пристанището, обрамчено от палмови гори и сгушено под небе като синя коприна. Срещу още една кесия венециански солди капитанът се съгласи Ецио да продължи с кораба до Атина.

— Това е крайната ни спирка — каза му той. — Няма да се отдалечаваме от брега. Плавал съм дотам двайсет пъти и няма да се натъкнем на опасности. После лесно ще намериш кораб до Крит или дори до Кипър. Всъщност ще те представя на зет си Ма’Мун, когато пристигнем в Атина. Той е корабен агент. Ще се погрижи за теб.

— Задължен съм ти — отвърна Ецио.

Надяваше се увереността на капитана да не е безпочвена. „Анаан“ пренасяше скъп товар от подправки до Атина. Ецио помнеше достатъчно добре детството си, когато баща му бе един от главните флорентински банкери, и знаеше, че подобен товар превръща „Анаан“ в изкусителна мишена за пиратите, независимо колко се страхуват от Пири Рейс. За да се биеш на кораб, е необходимо леко снаряжение — трябва да си повратлив.

На другата сутрин Ецио посети търговец на оръжия и си купи добре закален скимитар^[1], който спазари за сто солди.

— Застраховка — обясни Ецио на мъжа.

Призори на другия ден се възползваха от благоприятния прилив и отплаваха. Свежият северен вятър изопна тутакси платната им. Насочиха се на юг, придържайки се на около миля от брега. Слънцето озаряваше стоманеносивите води и топъл ветрец галеше косите им. Само Ецио не успяваше да се отпусне.

Случи се точно когато заобикаляха южния бряг на Занте^[2]. Бяха се отдалечили от сушата, за да се възползват от вятъра, и морето беше по-тъмно и бурно. Слънцето се снишаваше към западния хоризонт и в тази посока виждаха само с присвити очи. Моряците спускаха лага през десния борд, за да определят скоростта, и Ецио ги наблюдаваше.

После нещо — незнайно какво — привлече вниманието му. Морска птица навярно, гмуркаща се край кораба. Ала не беше птица. Беше платно. Две платна. Две галери изплуваха откъм залеза и им налетяха изненадващо. Корсарите се изравниха с тях изневиделица и капитанът едва смогна да нареди на екипажа си да се въоръжи и да заеме бойни позиции. Пиратите хвърлиха абордажни куки към корпуса на „Анаан“ и не след дълго се изсипаха на палубата. Ецио се втурна да вземе оръжията си. За щастие скимитарът беше у него и той успя да го изпита за пръв път в бой, проправяйки си път през петима берберски моряци, за да достигне целта.

Задъхан закопча припряно щита и взе пистолета. Вече вярваше достатъчно на скимитара и реши да не прибягва до скритите остриета, които прибра бързо в тайника в каютата. Прецени, че щитът и пистолетът са по-подходящи за морска битка.

Изскочи сред мелето. Около него ехтеше познато дрънчене на метал и вече се долавяше мирис на кръв. Отпред гореше пожар и вятърът, избрал точно този момент да обърне посоката, заплашвате да го разпространи по цялата палуба. Ецио нареди на двама османски моряци да вземат кофи и да ги напълнят от водния резервоар на кораба. В общия миг пират се хвърли от такелажа върху раменете му. Един от моряците нададе предупредителен вик. Ецио се обърна, стегна мускулите на дясната си ръка и пистолетът изскочи от механизма, закопчан за китката му, и се озова в дланта му. Той стреля бързо, без да се прицелва, и отскочи назад. Набрало инерция, тялото на противника му се строполи върху палубата.

— Пълнете бързо и изгасете пламъците, преди да лумнат по-силно — извика той. — Иначе корабът ще изгори.

Той обезвреди трима-четирима бербери, които се втурнаха към него, осъзнали, че трябва да го отстранят, ако искат набегът им да успее. После му налетя капитанът на корсарите — широкоплещест здравеняк с по една къса английска сабя във всяка ръка: трофей, несъмнено, от предишни злощастни жертви.

— Предай се, венецианско куче! — озъби му се той.

— Първата ти грешка — отвърна Ецио. — Не обиждай флорентинец, наричайки го венецианец.

Вместо отговор капитанът замахна диво с лявата си ръка към главата му, но той беше подготвен. Вдигна ръка и острието на закривената сабя се плъзна безобидно по щита и изсвистя във въздуха. Капитанът не очакваше такова развитие и залитна. Ецио го препъна и го блъсна с главата надолу към водния резервоар в трюма.

— Помощ, ефенди! Не мога да плувам! — избълбука капитанът, подал глава над повърхността.

— Тогава се научи! — препоръча му Ецио.

Обърна се и прониза още двама пирати, нападнали го изотзад. С крайчеца на окото си видя, че двамата му моряци са успели да спуснат кофите с въжета в резервоара и неколцина техни другари, снаряжени по същия начин, им помагат да овладеят пожара.

Най-яростната битка обаче се водеше в задната част на палубата и там османците търпяха най-много загуби. Ецио осъзна, че берберите не искат „Анаан“ да изгори, за да не изгубят плячката си, и затова оставят моряците да гасят необезпокоявано пожара, съсредоточени върху главната си цел — да завладеят кораба.

Умът му заработи бързо. Противникът ги превъзхождаше многократно и той знаеше, че моряците на „Анаан“, макар и калени морски вълци, не са опитни бойци. Тръгна към купчина незалалени факли, складирани под навес до кърмата. Грабна една и я пъхна в гаснещите пламъци. Тя се разгоря и Ецио я метна с всички сили към по-далечния кораб на берберите. Взе втора и повтори действието. Докато берберите на палубата на „Анаан“ осъзнаят какво става, корабите им бяха лумнали в пламъци.

Рискът беше добре преценен и се отплати. Пиратите разбраха, че капитанът им не се вижда никакъв, паникьосаха се и вместо да се борят за плячката, заотстъпваха към планшира. Събрали смелост, османците удвоиха усилия и организираха контраатака, размахали прътове, саби, секири, колчета за пристягане на въжета и всичко, попаднало им под ръка.

След петнайсет минути бяха изтикали берберите на собствените им кораби. Срязаха абордажните куки с брадви и с помощта на дълги пръти отблъснаха „Анаан“ от пламналите галери. Османският капитан излая няколко бързи заповеди и скоро корабът се отдалечи от опасността. Щом възстановиха реда, екипажът се залови да измие кръвта върху палубата и да прибере труповете. Ецио знаеше, че религията не им позволява да изхвърлят телата през борда. Надяваше се само да пристигнат бързо.

Извадиха капитана на берберите — подгизнал и окаян — от резервоара. Той се изправи върху палубата — жалък и мокър до кости.

— Дезинфекцирайте водата — каза Ецио на капитана на „Анаан“, когато отведоха пирата в окови.

— Имаме питейна вода във варели. Ще ни стигне до Атина — отговори капитанът. После извади малка кожена кесия, затъкната в колана му. — Това е за теб.

— Какво има вътре?

— Връщам ти пътната такса — отвърна капитанът. — Това е най-малкото, което мога да направя. А когато пристигнем в Атина, ще се погрижа всички да узнаят за подвига ти. Ще уредя и по-нататъшното ти пътуване.

— Не биваше да се отпускаш — каза Ецио.

Капитанът го погледна.

— Имаш право. Винаги трябва да сме бдителни.

— Да — отвърна тъжно Ецио.