Оливър Боудън
Прозрение (39)

39

Крайно време беше да се върне в магазина на София. Забърза право натам.

Книжарницата беше отворена и отвътре сияеше ярка светлина. Когато видя Ецио да влиза, София си свали очилата и стана от работната маса във вътрешната стая, където картата, която той бе открил в Йеребатан, лежеше разгъната сред няколко разтворени книги.

— Salute — поздрави го тя, затвори вратата зад него и спусна кепенците. — Работният ми ден приключи. Двама клиенти за цял следобед. Питам те — струва ли си да чакам късни посетители?

Забеляза умореното изражение на Ецио и го поведе към стол. Той се отпусна тежко в него, а тя му донесе чаша вино.

— Grazie — каза той благодарно, доволен, че не го обсипва с въпроси.

— Близо съм до следващите две книги — едната е край Топкапъ сарай, а другата — в квартала на Баязид.

— Да пробваме първо с Баязид. Токапъ е задънена улица. Там тамплиерите са открили ключа, който е у тях.

— А! Разбирам… Сигурно са го намерили случайно или с други средства.

— Книгата на Николо е била у тях.

— Тогава да благодарим на Божията майка, че си им я отнел, преди да я проучат докрай.

Тя се върна при картата, седна пред нея и продължи да пише. Ецио се наведе напред, извади книгата на Емпедокъл и я остави на масата до София. Вторият ключ, който беше открил, вече се бе присъединил към първия и асасините го охраняваха зорко в щабквартирата си.

— Как ти се струва? — попита Ецио.

София взе внимателно книгата и я огледа благоговейно от всички страни. Ръцете й бяха деликатни, но не кокалести, а пръстите — дълги и тънки.

— О, Ецио! — ахна удивено тя. — Невероятно!

— Струва ли нещо?

— Копие от „За природата“ в такова състояние? В оригинална коптска обложка? Фантастично е!

Тя разгърна внимателно книгата. Кодираната карта вътре вече не сияеше. Всъщност Ецио забеляза, че изобщо не се вижда.

— Изумително! Сигурно е препис на оригинала от трети век — възкликна въодушевено София. — Мисля, че това е единственото оцеляло копие.

Очите на Ецио обаче обхождаха неспокойно стаята. Нещо се беше променило, но не разбираше какво. Най-сетне погледът му спря върху закован с дъски прозорец. Стъклото беше изчезнало.

— София — обади се загрижено той, — какво се е случило?

Гласът й прозвуча остро, макар вълнението очевидно да смекчаваше раздразнението.

— О, случва се веднъж-дваж годишно. Някой крадец се опитва да се вмъкне, заблуден, че ще намери пари.

След кратко мълчание тя добави:

— Не държа много тук, но този път са успели да вземат портрет с известна стойност. Преди не повече от три часа, когато бях излязла за кратко от магазина погледна го тъжно тя. Много добър мой портрет всъщност. Ще ми липсва, но не заради парите. Несъмнено ще прибера това на сигурно място — увери го тя, почуквайки по книгата на Емпедокъл.

Ецио се запита дали зад кражбата на картината не се крие повече, отколкото подозират. Обходи стаята, търсейки улики, които да му помогнат. После взе решение. Засега си беше отдъхнал достатъчно, а и дължеше услуга на тази жена. Не, не беше само това. Искаше да направи всичко възможно за нея.

— Продължавай да работиш — Каза й той. — Аз ще намеря картината ти.

— Ецио, крадецът отдавна е изчезнал.

— Ако е търсил пари и не е открил, но е взел картината, сигурно още се навърта в квартала и търси начин да се отърве от нея.

София го погледна замислено.

— В няколко съседни улички има магазини, където изкупуват произведения на изкуството.

Ецио вече крачеше към вратата.

— Чакай! — извика му тя. — Имам работа в тази посока. Ще те заведа!

Той я почака да прибере книгата на Емпедокъл в обкования с желязо сандък до стената. После София заключи вратата на книжарницата и той я последва по улицата.

— Натам — посочи му тя. — Но при първата пресечка ще се разделим. Ще ти покажа накъде да тръгнеш.

Закрачиха мълчаливо. След стотина метра стигнаха кръстовище и София спря.

— Натам! — посочи му тя.

После го погледна. В ясните й очи различи нещо, което се надяваше да не е плод на въображението му.

— Ако намериш картината в близките два часа, ела при Акведукта на Валенс. Ще посетя изложението на книги там, но ще се радвам да те видя.

— Ще се постарая.

Тя го погледна отново и после бързо извърна очи.

— Знам — каза. — Благодаря, Ецио.