Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revelations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
Tais(2015)

Издание:

Оливър Боудън. Прозрение

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

ИК „Ера“, София, 2012

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

ISBN: 978–954–389–211–2

История

  1. —Добавяне

35

Призори на другия ден Ецио се запъти към Големия базар. Беше време да провери лично какво заговорничат еничарите и изгаряше от нетърпение да тръгне по следите на капитана им — Тарик Барлети. Щом стигна обаче, се оказа невъзможно да избегне напористите търговци, шлифовали до съвършенство пазарното изкуство. Беше принуден да се преструва на турист, за да не събуди подозрението на османските служители и византийските тамплиери.

— Виж този килим! — препречи пътя му един търговец и го задърпа за ръкава. Както често се случваше тук, мъжът се притисна до него, завземайки личното му пространство. — Краката ти ще те заобичат повече от съпругата ти!

— Не съм женен.

— А! — продължи невъзмутимо търговецът. — По-добре! Ела! Усети го!

Ецио забеляза група еничари, застанали недалеч от тях.

— Добре ли върви търговията днес? — попита той.

Мъжът разпери ръце и кимна надясно към еничарите.

— Нищичко не съм продал! Еничарите конфискуваха почти цялата ми стока само защото е вносна.

— Познаваш ли Тарик Барлети, капитана им?

— Навърта се наоколо, несъмнено. Арогантен човек, но…

Търговецът понечи да продължи, ала размисли. Застина за миг и после поднови хвалебствията на стоката си, вперил очи не в Ецио, а някъде отвъд него.

— Обиждате ме, господине! Не мога да го продам за по-малко от двеста акче[1]. Това е последното ми предложение.

Ецио се извърна леко и проследи погледа на мъжа. Трима еничари наближаваха. Деляха ги петдесетина крачки.

— Когато го намеря, ще го попитам къде са килимите ти — шепнешком обеща Ецио на търговеца и понечи да се отдалечи.

— Упорито се пазариш, чужденецо! — подвикна му търговецът. — Да се споразумеем за сто и осемдесет? Сто и осемдесет акче и се разделяме като приятели.

Ецио обаче вече не го слушаше. Следваше групата еничари от безопасно разстояние, надявайки се да го отведат до Тарик Барлети. Те не се разхождаха безцелно, приличаха на хора, които бързат за уречена среща. Но трябваше да е бдителен — не само да не ги изгуби от поглед, но и да не го забележат, а оживените пазарски улици му помагаха и същевременно го затрудняваха. Търговецът бе споменал, че капитанът сигурно е някъде из базара, но той беше огромно място — сложен лабиринт от сергии и магазини, град в града.

Но в крайна сметка търпението му беше възнаградено. Мъжете, които следеше, стигнаха кръстопът, който се разширяваше към малък площад с кафене в единия ъгъл. Пред него стоеше едрият капитан с прошарена брада — отличителен белег на ранга му като пищната униформа. Очевидно не беше роб.

Ецио се прокрадна възможно най-близо, за да чува разговора.

— Готови ли сте? — попита капитанът хората си и те кимнаха. — Срещата е важна. Уверете се, че не ме следят.

Те кимнаха отново и се разделиха, изчезвайки в различни посоки. Ецио знаеше, че ще се оглеждат за асасини, и за една критична секунда му се стори, че единият срещна погледа му, но секундата отмина и войникът потъна вдън земя. След като почака, колкото посмя, Ецио тръгна след капитана.

Не след дълго Барлети спря пред друг еничар — лейтенант — който оглеждаше привидно нехайно витрината на оръжеен магазин. Ецио вече беше забелязал, че еничарите са единствените минувачи, които търговците не закачат.

— Докладвай — каза Барлети, когато се изравни с войника.

— Мануил се съгласи да се срещнете. Чака те до портата на Арсенала.

При тези думи Ецио наостри слух.

— Упорита невестулка е той! — проточи Тарик. — Хайде!

Те излязоха от Базара и поеха по градските улици. Арсеналът беше далеч, намираше се на северния бряг на Златния рог и на запад от Базара — но явно не смятаха да използват превозни средства и Ецио ги последва пешком. След няколко километра се качиха на ферибота и той удвои предпазливостта си. Задачата му обаче бе улеснена от факта, че мъжете бяха потънали в разговор, който той успя да подслуша. Не беше трудно да се слееш с тълпата по константинополските улици, гъмжащи от пришълци от всички краища на Европа и Азия.

— Как ти се стори Мануил? Нервен ли беше? Или потаен? — попита Тарик.

— Както обикновено. Нетърпелив и груб.

— Хм… Извоювал си е това право, предполагам. Има ли вести от султана?

— Последните новини са отпреди седмица. Писмото на Баязид беше кратко и изпълнено с тъга.

Тарик поклати глава.

— Не мога да си представя да враждувам така със собствения си син.

Бележки

[1] Сребърна монета, основна парична единица в Отоманската империя. — Б.ред.