Оливър Боудън
Прозрение (34)

34

Изчисленията на София се оказаха верни. Скрита зад дървената ламперия в стара изоставена сграда в квартала на Константин, Ецио откри книгата, която търсеше.

Беше старо, но добре запазено копие на „За природата“ — поема, написана преди две хиляди години от гръцкия философ Емпедокъл, обобщаваща възгледите му.

Ецио извади книгата от скривалището й и издуха праха от кориците и. После я отвори на празната първа страница. Хартията засия и сред ореола от светлина се появи карта на Константинопол. Ецио напрегна очи, вгледа се по-съсредоточено и забеляза точица върху картата. Тя сочеше Девичата кула — фара в далечния край на Босфора. Когато се взря още по-отблизо, Ецио различи точно място в подземията й.

Ако всичко минеше благополучно, там щеше да открие втория ключ за библиотеката на Алтаир в Масяф.

Тръгна бързо през оживения град към Девичата кула. Прокрадна се край османските войници и прекоси залива с лодка „под наем“. Забеляза вратата, която отвеждаше към подземията. Взе книгата и откри, че го насочва през лабиринт от коридори, по чиито стени се редяха десетки врати. Изглеждаше невъзможно тясното пространство да побира толкова много помещения. Но най-после застана пред врата, същата като другите, но през цепнатините й сякаш се процеждаше бледо сияние. Докосна я и тя се отвори. Вътре върху нисък каменен постамент видя кръгъл камък, тънък като диск и точно като първия — покрит със странни символи, не по-малко загадъчни, но различни, фигурата на жената — богиня навярно — която му се струваше смътно позната, вдлъбнатини, които представляваха таен код или пасваха в прецизно разположени отвори, служещи вероятно като ключалки за вратата на библиотеката в Масяф.

Ецио взе диска и светлината, която струеше от него, стана по-силна. Той се подготви да се пренесе незнайно къде. Видението го погълна и го запокити векове назад. Преди триста и двайсет години. В лето Господне 1191-во.

Масяф.

Зад крепостните стени. Преди столетия.

Силуети сред облачна вихрушка. От тях се отделиха две фигури — на младеж и на старец. Свидетели на битка, която старецът — Ал Муалим — беше изгубил.

Младият мъж го беше притиснал към земята.

Ръката му, вече безсилна, изпусна нещо, което се изтърколи и спря върху мраморния под.

Ецио пое дълбоко дъх, разпознал предмета — Ябълката, несъмнено. Но как? А младият мъж, победителят, облечен в бяло, с вдигната качулка, беше Алтаир.

— Държиш огън в ръцете си, старче — каза той. — Трябваше да го унищожиш.

— Да го унищожа? — засмя се Ал Муалйм. — Единственото нещо, способно да сложи край на Кръстоносните походи и да въдвори истински мир? Никога.

— Тогава ще го унищожа аз.

Образите избледняха, стопиха се като призраци и след миг ги замени нова сцена.

В главната кула на Масяф Алтаир стоеше сам с един от капитаните си. До тях, положено върху каменен постамент, лежеше тялото на Ал Муалим, умиротворено в смъртта.

— Наистина ли свърши? — казваше асасинският капитан.

— Мъртъв ли е магьосникът?

Алтаир се обърна към тялото. Проговори спокойно, непресторено:

— Не беше магьосник. Просто обикновен човек, сдобил се с власт над… илюзиите.

Обърна се пак към другаря си:

— Подготви ли кладата?

— Да.

Мъжът се поколеба.

— Но, Алтаир, няма да го одобрят. Неспокойни са.

Алтаир се наведе над каменния постамент. Приклекна и вдигна тялото на стареца.

— Аз ще се погрижа.

Изправи се, а полите на робата му се развяха.

— Готов ли си за път? — попита капитанът.

— Вече съм добре. Да.

— Помолих Малик ал Саиф да препусне за Йерусалим, за да им отнесе вестта за смъртта на Ал Муалим. Искаш ли да отпътуваш до Акра да им съобщиш новината?

— Разбира се.

— Тогава върви и нека Бог да е с теб.

Капитанът наведе глава и се оттегли.

Понесъл мъртвия ментор, следовникът му се изправи пред сподвижниците си от Братството.

При появата му се надигнаха гласове, издаващи объркването, обзело умовете им. Някои се питаха дали сънуват. Други наблюдаваха изумено физическото доказателство за кончината на Ал Муалим.

— Алтаир! Обясни ни!

— Как се стигна дотук?

— Какво се случи?

Един асасин поклати глава:

— Съзнанието ми беше ясно, но тялото ми… не искаше да се помръдне.

Сред смутното множество изникна Абас. Абас. Другар от детските години на Алтаир. Сега приятелството им не беше толкова безусловно. Твърде много се беше случило помежду им.

— Какво става тук? — попита Абас с глас, който издаваше стъписването му.

— Менторът ни е заблуждавал — отвърна Алтаир. — Тамплиерите са го покварили.

— Как ще го докажеш? — попита подозрително Абас.

— Ела с мен, Абас. Ще ти обясня.

— А ако обясненията ти не ме удовлетворят?

— Тогава ще разговарям с теб, докато те убедя.

Тръгнаха към погребалната клада. Ецио носеше тялото на Ал Муалим. Зад него Абас, в неведение накъде отиват, изглеждаше мрачен, напрегнат и предпазлив, неспособен да прикрие недоверието си към Алтаир.

Алтаир знаеше причината и го съжаляваше. Но реши да опита на всяка цена.

— Помниш ли, Абас, предмета, който открихме в Храма на Соломон у тамплиера Робер де Сабле?

— Имаш предвид предмета, за който изпратиха теб, но всъщност го донесоха други?

Алтаир не обърна внимание на язвителния му тон.

— Да. Той е тамплиерско оръжие. Наричат го Райската ябълка. Наред с другите си способности, тя може да създава илюзии и да контролира човешкото съзнание, включително това на човека, който си мисли, че го контролира. Смъртоносно оръжие.

Абас сви рамене.

— Значи е по-добре, че е при нас, а не при тамплиерите.

Алтаир поклати глава.

— Няма разлика. Тя разяжда всеки, който я притежава.

— И смяташ, че Ал Муалим е станал жертва на магията й?

Алтаир кимна нетърпеливо.

— Да. Днес използва Ябълката, за да пороби Масяф. Сам го видя.

Абас се колебаеше.

— Не знам какво видях.

— Слушай, Абас. Ябълката е на сигурно място в кабинета на Ал Муалим. Когато приключим, ще ти покажа всичко, което знам.

Стигнаха кладата и Алтаир изкачи стъпалата към нея. Положи почтително тялото на покойния си ментор върху нея. Абас го погледна смаяно. За пръв път виждаше кладата.

— Не мога да повярвам, че наистина ще го направиш! — възкликна ужасено той.

Зад него асасинското войнство, събрало се наоколо, се люшна като нива под повея на вятъра.

— Трябва да направя каквото е необходимо — отвърна Алтаир.

— Не!

Алтаир обаче взе една от факлите, запалени край кладата, и я хвърли в основата на купчината дърва.

— Трябва да съм сигурен, че той няма да се върне.

— Но това противоречи на обичаите ни. Забранено е да горим хора.

От тълпата зад него ненадейно се надигна гневен глас:

— Отстъпник!

Алтаир се обърна към разбуненото множество.

— Чуйте ме! Този труп може да е някое от многото призрачни тела на Ал Муалим. Трябва да се уверя!

— Лъже! — изкрещя Абас. Пламъците запоглъщаха кладата. Той пристъпи до Алтаир и извиси глас, за да го чуват всички: — Цял живот се подиграваш на Кредото ни! Нарушаваш правилата, ако не обслужват прищевките ти, присмиваш се и унижаваш хората около теб!

— Спрете Алтаир! — изкрещя асасин от тълпата.

— Не чу ли какво каза? — скастри го другарят му до него. — Ал Муалим е бил омагьосан!

Вместо отговор, първият асасин му налетя с юмруци. Започна бой, който лумна по-силно и от пламъците на кладата.

Абас блъсна ожесточено Алтаир и го събори от скалата. Той се озова право в мелето долу. Абас хукна гневно към крепостта, а Алтаир с мъка се заизправя на крака между разгорещените от битката асасини, вече размахващи саби един срещу друг.

— Братя! — извика той в опит да въдвори ред. — Спрете! Приберете оръжията!

Но борбата продължи и Алтаир, който, изправил се на крака, забеляза Абас да се връща в крепостта, бе принуден да се бие със собствените си хора, да ги разоръжава и да ги убеждава да се вразумят. Не знаеше колко време измина, но сражението ненадейно беше прекъснато от ослепителна светлина, която принуди бойците да отстъпят назад, закривайки очи с длани.

Светлината идваше откъм крепостта.

Най-страшните опасения на Алтаир се сбъдваха.

Върху парапета на високата кула стоеше Абас, стиснал Ябълката в ръка.

— Казвах ти, Алтаир! — извика му Абас.

— Абас! Спри!

— Какво мислеше, че ще стане, когато убиеш любимия ни ментор?

— Ти обичаше Ал Муалим по-малко от всички! Обвиняваше го за злощастията си, дори за самоубийството на баща си!

— Баща ми беше герой — извика предизвикателно Абас.

Алтаир не му отговори. Обърна се бързо към асасините, скупчили се колебливо край него.

— Слушайте! — каза им той. — Не е време да се караме за стореното. Трябва да решим какво да правим с това оръжие! — обърна се към Абас, вдигнал Ябълката нагоре.

— На каквото и да е способен този предмет, Алтаир — изкрещя Абас, — ти не си достоен да го притежаваш!

— Никое човешко същество не е достойно! — извика му Алтаир.

Но Абас вече се взираше в сиянието на Ябълката. Светлината стана по-ярка. Той се вторачи в нея като хипнотизиран.

— Красива е, нали? — продума едва доловимо.

После изражението му се промени — усмивката му на задоволство се превърна в ужасена гримаса. Затрепери като листо, обладан от силата на Ябълката. Асасините, които все още му съчувстваха, се втурнаха да му помогнат, но неземното оръжие излъчи почти видима вълна, която ги свали на колене, стиснали туптящите си от болка глави.

Алтаир затича към Абас, катерейки се по кулата със свръхестествена бързина, пришпорван от обзелото го отчаяние. Трябваше да стигне навреме! Когато наближи бившия си приятел, Абас започна да пищи от болка, сякаш му изтръгват душата. Алтаир подскочи нагоре и го събори. Абас се строполи с безпомощен писък и изпусна Ябълката. Тя падна, изпращайки последен могъщ лъч от кулата.

После настана тишина.

Повалените асасини постепенно се съвзеха и се изправиха. Спогледаха се удивено. Случилото се продължаваше да отеква в телата и умовете им. Вдигнаха очи към бойниците. Алтаир и Абас бяха изчезнали.

— Какво беше това?

— Мъртви ли са?

В този момент Алтаир се появи сам върху парапета на кулата. Вятърът развяваше бялата му мантия. Той вдигна ръка. В нея усмирена беше Ябълката. Тя пукаше и пулсираше, но му се подчиняваше.

— Прости ми — отрони Абас, проснат върху каменния под. Едва произнасяше думите. — Не знаех.

Алтаир погледна Ябълката. Тя изпращаше странни усещания като тласъци по протегната му ръка.

— Има ли на какво да ни научиш? — попита я Алтаир, сякаш е живо същество. — Или ще ни погубиш?

Вятърът вдигна прашна буря. Или облачните вихрушки, предшествали видението, се бяха завърнали? Ослепителната светлина засия все по-ярко и по-ярко и накрая заличи всичко. После помътня отново и остана само мекото сияние от ключа в дланта на Ецио.

Той приседна изтощен на пода и се облегна на каменната стена. Навън сигурно се здрачаваше. Копнееше за отдих, но не биваше да губи време.

След една дълга минута Ецио се изправи, прибра внимателно ключа и книгата на Емпедокъл в кожената си чанта и излезе на улицата.