Оливър Боудън
Прозрение (33)

33

Към пладне Ецио влезе в книжарницата на запад от „Света София“.

София го погледна. Сега рафтовете изглеждаха далеч по-подредени от деня, когато за пръв път бе посетил магазина. В задната стаичка забеляза работната й маса, на нея беше разгърната картата, която бе открил в подземните канали. Около нея имаше дебели книги, използвани явно като справочна литература.

— Salute, Ецио — поздрави го тя. — Върна се много по-бързо, отколкото очаквах. Успя ли?

Той вдигна дървения цилиндър и прочете етиката:

— „Мадам София Сартор, книжарница, Константинопол“. За теб ли е?

Подаде й картата с усмивка. Тя я извади радостно и я огледа. Лицето й помръкна.

— О, не! Погледни на какво прилича! В бой с пирати ли са я използвали?

Ецио сви малко гузно рамене. София отвори цилиндъра и разгърна внимателно картата. Беше копие на карта на света.

— Прекрасна е, нали? — възкликна тя.

— Наистина.

Ецио застана до нея и двамата я разгледаха.

— Копие на карта от Мартин Валдземюлер. Съвсем нова е. Публикува я преди четири години. И виж — тук вляво! Новите земи, които картографът Веспучи откри и описа само четири или пет години преди да начертаят картата.

— Бързо работят тези германци — констатира Ецио. — Виждам, че е кръстил новите земи на собственото име на Веспучи — Америш.

— Америка!

— Да… Клетият Христофор Колумб. Неведоми са прищевките на историята.

— Как ти се струва този воден басейн? — посочи тя океана от другата страна на Северна и Южна Америка. Ецио се наведе да погледне.

— Нов океан може би? Повечето учени, които познавам, твърдят, че подценяваме размера на земното кълбо.

— Невероятно! — отрони мечтателно София. — Колкото повече научаваме за света, толкова по-малко знаем.

Погълнати от тази мисъл, двамата замълчаха. Ецио заразмишлява за новия век, в който живееха, а той едва започваше. Какво ще донесе на човечеството, можеше само да гадае. Знаеше, че на неговата възраст няма да види много от него. Нови открития, нови войни, несъмнено. Но същият театър щеше да се повтаря отново и отново. И същите актьори, само че в различни костюми и с различни декори, когато следващото поколение наследи предишното, въобразявайки си, че ще поправи грешките му.

— Е, ти спази обещанието си — обади се София. — Моето също е изпълнено.

Тя го поведе към вътрешната стая и вдигна лист хартия от масата.

— Ако съм права, това ще ти покаже къде се намира първата книга.

Ецио взе листа и прочете написаното.

— Трябва да призная — продължи София, — че изгарям от желание да видя тези книги. Те съдържат познание, което човечеството е изгубило и трябва да притежава отново.

Тя седна до масата и подпря замечтано брадичка.

— Навярно ще мога да отпечатам няколко копия, за да ги продам. Петдесетина бройки например… Ще стигнат.

Ецио се усмихна, после се разсмя.

— Кое е смешното?

— Прости ми. Радвам се да видя човек с толкова лична, но толкова благородна страст. Действа ми… вдъхновяващо.

— За бога — отвърна тя смутено. — Това пък как ти хрумна?

Той вдигна листа.

— Смятам да отида веднага на разузнаване — каза. — Grazie, София. Скоро ще се върна.

— Ще те чакам с нетърпение — отвърна тя и го проследи с поглед, в който се примесваха объркване и загриженост.

„Какъв загадъчен мъж“, помисли си тя, когато вратата се затвори зад него, и заразглежда отново картата на Валдземюлер, а после се отдаде на мечти за бъдещето си.