Оливър Боудън
Прозрение (32)

32

След като заръча на Юсуф и на асасините от Константинопол да следят всяко движение на еничарите в Големия базар, Ецио, придружен от Азизе, тръгна към южните докове да набави материалите за изработване на бомби от списъка, който Пири Рейс му беше изготвил.

Купи всичко и го изпрати по Азизе в щабквартирата на асасините, когато забеляза София сред множеството, стълпило се край пристанището. Разговаряше с мъж, който приличаше на италианец и му беше горе-долу връстник. Когато приближи, забеляза не само, че София изглежда притеснена, но и разпозна събеседника й. Изуми се и на свой ред се разтревожи. Неочакваната поява на мъжа събуди у него рояк спомени и противоречиви чувства.

Без да се разкрива, той се приближи до тях.

Мъжът беше Дучо Довици. Преди десетилетия Ецио едва не счупи дясната му ръка, защото Дучо изневеряваше на Клаудия, за която беше сгоден. Сега забеляза, че той си служи непохватно с ръката. Възрастта очевидно не беше милостива към Дучо, който изглеждаше блед и изпит. Но явно не беше променила привичките му. Той изглеждаше запленен от София и се стараеше всячески да я очарова.

— Скъпа моя — казваше й. — Нишките на съдбата ни свързаха. Двама италианци, изгубени в Ориента. Не усещаш ли, че Фортуна ни се усмихва?

София, отегчена и раздразнена, отвърна:

— Усещам много неща, месер, но най-вече ми се повдига.

С усещане за дежа вю, Ецио реши, че е време да действа.

— Притеснява ли те този човек, София? — попита той и застана до тях.

Дучо, разярен от вмешателството, се обърна към новодошлия.

— Извинете, месер, но ние с дамата…

Той млъкна рязко, разпознал Ецио.

— О! Самият II diavolo

Лявата му ръка се вдигна неволно към дясната.

— Не приближавай!

— Дучо, колкото се радвам да те видя отново!

Дучо не отговори. Заотстъпва уплашено и се препъна на плочника.

— Бягайте, buona donna^[1]! Спасявайте си живота! — извика той на София.

Проследиха го с погледи как изчезва в множеството на кея. Възцари се неловко мълчание.

— Кой беше този?

— Куче — отвърна Ецио. — Беше сгоден за сестра ми преди много години.

— И какво стана?

— Благородният му задник търчеше след още шест фусти.

— Изразяваш се твърде рязко.

София изглеждаше леко изненадана от изразните му средства, но не и обидена.

— Извинявай.

След кратко мълчание той попита:

— Какво те води на пристанището?

— Затворих магазина да взема една пратка, но митничарите твърдят, че документите не са редовни. Сега ги чакам.

Ецио огледа добре охраняваното пристанище, попивайки особеностите на терена.

— Каква досада! — продължи София. — Сигурно ще вися тук цял ден.

— Ще видя какво мога да направя — каза Ецио. — Знам няколко начина за заобикаляне на правилата.

— Нима? Е, възхищавам се от смелостта ти.

— Довери ми се. Чакай ме в книжарницата.

— Добре тогава.

Тя затършува из чантата си.

— Ето ти документа. Пратката е много ценна. Пази я, ако успееш да им я измъкнеш.

— Ще успея.

— Благодаря тогава.

Тя му се усмихна и тръгна към града.

Ецио я проследи с поглед, после се запъти към внушителната дървена сграда, където се помещаваха кабинетите на митничарите. Вътре имаше дълъг тезгях, а зад него — рафтове с десетки пакети и вързопи. На видно място на една от по-ниските полици близо до тезгяха различи дървен цилиндър за карта с етикет: „София Сартор“.

— Perfetto^[2] — каза си.

— Какво обичате? — попита набит служител и приближи до него.

— Дойдох да взема ей онази пратка — посочи Ецио.

Чиновникът я погледна.

— Опасявам се, че няма начин. Всички пратки на този рафт са задържани за проверка на документите.

— Колко ще продължи?

— Не мога да кажа.

— Часове?

Чиновникът сви устни.

— Дни?

— Зависи… Разбира се, срещу заплащане може да се уреди нещо…

— По дяволите!

Чиновникът стана по-недружелюбен.

— Искаш да възпрепятстваш работата ми? — пролая той. — Махай се, старче! И не се връщай, ако ти е мил животът.

Ецио го блъсна настрани и прескочи тезгяха. Грабна дървения цилиндър с картата и понечи да излезе. Но чиновникът изсвири оглушително и неколцина от колегите му, някои от които тежковъоръжени пристанищни стражи, му се притекоха на помощ.

— Дръжте го! — изкрещя чиновникът. — Опита се да ме подкупи, а когато му отказах, ме нападна!

Ецио зае позиция върху тезгяха, когато мъжете се втурнаха да го заловят. Размаха тежкия дървен цилиндър, счупи няколко глави с него и прескочи другите. Излетя през вратата, загърбвайки възцарилия си хаос.

— Ето как трябва да се справяме с писарушките — каза си доволно.

Преди преследвачите му да се съвземат, изчезна в лабиринта от виещи се улички на север от пристанището. Без документите на София, все още затъкнати на сигурно място в колана на туниката му, нямаше как да я проследят.