Оливър Боудън
Прозрение (27)

27

Ецио беше там и същевременно сякаш не беше. Не беше сигурен дали сънува, или е изпаднал в транс. Но знаеше къде точно се намира и кога — в края на дванайсети век, столетия, преди да се роди. Годината — лето Господне 1189 — премина през съзнанието му, докато вървеше или се носеше през вихър от облаци и прекосяваше лъчи от неземна светлина, които най-сетне се отдръпнаха и разкриха могъща крепост. Веднага разпозна мястото — Масяф. Облаците сякаш го пренесоха по-близо. Чу се шум от ожесточено сражение. Ецио видя кавалеристи и пехота, вкопчени в смъртоносна хватка. После долетя тропот на конски копита. Млад асасин, облечен в бяло и с метната върху главата качулка, галопираше яростно през бойното поле.

Ецио наблюдаваше и докато наблюдаваше, сякаш забрави кой е — себе си… Нещо се случваше — смътно познато, неясно запомнено, послание от миналото, за което не знаеше нищо, ала то му се струваше близко…

Младият мъж профуча с вдигната сабя през портите и се озова в центъра на битката. Двама едри кръстоносци се канеха да посекат ранен асасин. Младежът в бяло се наведе от седлото и нанесе на първия чист удар. После обузда коня си и скочи на земята сред вихрушка прахоляк. Вторият кръстоносец се беше обърнал да го нападне. Младият мъж извади светкавично кама и се прицели в противника си с гибелна точност. Острието се заби във врата на кръстоносеца точно под шлема. Той се свлече на колене и се строполи по лице върху пръстта.

Младият мъж се спусна да помогне на другаря си, който се беше облегнал безжизнено на близко дърво. Мечът на ранения асасин беше паднал от ръката му и той се бе привел напред. Опрял гръб в дървесния ствол, стискаше глезена си с болезнена гримаса.

— Къде си ранен? — попита разтревожено младежът.

— Счупен крак. Пристигна точно навреме.

Младият мъж се наведе и помогна на другаря си да стане. Обгърна го през раменете и го поведе към пейка до стената на каменна пристройка.

Раненият асасин го погледна.

— Как се казваш, братко?

— Алтаир. Син на Омар.

Лицето на ранения просия.

— Омар. Добър човек, който умря, както живя — с достойнство.

Трети асасин се запрепъва към тях откъм главната сцена на полесражението, окървавен и изтощен.

— Алтаир! — извика той. — Предадени сме! Врагът нахлу в крепостта.

Алтаир ибн Ла’Ахад превърза раната на другаря си. Потупа го по рамото и го окуражи:

— Ще оцелееш.

После се обърна към новодошлия. Двамата не се погледнаха дружелюбно:

— Мрачна вест, Абас. Къде е Ал Муалим?

Абас поклати глава.

— Беше вътре, когато кръстоносците дойдоха. Не можем да му помогнем.

Алтаир не отговори веднага. Обърна се към крепостта, издигаща се сред скалистите била на няколкостотин метра отвъд. Размисляше.

— Алтаир! — прекъсна го Абас. — Трябва да отстъпим.

Алтаир се обърна спокойно към него.

— Слушай. Когато затворя портите на крепостта, заобиколете кръстоносците в селото по фланговете и ги подгонете към каньона на запад.

— Познатата безразсъдна смелост — изръмжа ядосано Абас. — Нямаме никакъв шанс.

— Абас! — сряза го строго Алтаир. — Просто не допускай грешки.

Яхна жребеца си и препусна към замъка. Докато галопираше по познатия път, сърцето му се изпълваше с мъка при вида на разрушенията, които привличаха взора му. Селяни куцукаха край шосето. Една жена вдигна ръка и му извика:

— Проклети кръстоносци! Нека мечът ти ги покоси. До един!

— Остави молитвите на свещениците, сестро.

Алтаир пришпори коня си, но пътя му препречваха отряди от кръстоносци, които плячкосваха и избиваха обитателите на Масяф, опитващи се да спасят селото край обсадената крепост. Три пъти се наложи да губи ценно време и сили, за да защитава хората си от франкските грабители, наричащи се Воини на Христа. Но думите на благодарност и насърчение отекваха в ушите му, докато препускаше напред към целта.

— Благословен да си, асасине!

— Бях сигурен, че ще ме убият! Благодаря!

— Върнете кръстоносците в морето. Веднъж и завинаги!

Най-после стигна портата. Тя зееше отворена. Погледна нагоре и видя как събрат асасин трескаво се опитва да задвижи скрипеца на стотина стъпки над него. Взвод асасински пехотинци се тълпяха в подножието на една от близките кули.

— Защо портата е отворена? — извика Алтаир на войника.

— И двете макари са блокирани. Крепостта гъмжи от врагове.

Алтаир погледна към двора и видя как група кръстоносци се насочват към него. Обърна се към лейтенанта, командващ взвода:

— Задръжте ги.

Прибра меча си в ножницата и слезе от коня. Изкатери външната стена на кулата над портата и скоро застана до асасина, който се мъчеше да задвижи макарите. С удвоени усилия най-после успяха да освободят частично портата и тя се спусна няколко стъпки надолу, като се тресеше и стенеше.

— Още малко! — отрони Алтаир през зъби.

Двамата мъже напрегнаха мишци и мускулите им се издуха от напрежение, докато се бореха да задвижат зъбците на втория скрипец. Той поддаде най-сетне и портата се стовари с грохот между асасините и кръстоносците, вкопчени в люта схватка. Асасините успяха да отскочат невредими, но портата раздели кръстоносците. Някои останаха вътре, а други — отвън.

Алтаир се заспуска от кулата по каменните стъпала, отвеждащи към централния двор на Масяф. Телата на повалените асасини свидетелстваха за яростната битка, разгоряла се в крепостта. Младият мъж обходи с поглед бойниците и укрепленията и точно в този момент вратата на главната кула се отвори и от нея излезе група мъже. При вида им той пое рязко дъх. Елитен пехотен отряд от кръстоносци обграждаше ментора на Братството — Ал Муалим. Старият мъж изглеждаше зашеметен. Влачеха го двама войници с жестоки лица. До тях крачеше мъж с кама, когото Ецио разпозна. Едър, жилав воин с тъмни непроницаеми очи и брадичка, обезобразена от дълбок белег. Рядката му коса беше завързана с черна препаска.

Харас.

Алтаир отдавна се питаше кому всъщност е предан Харас. Макар и член на Ордена на асасините, той сякаш никога не се задоволяваше с отредения му ранг в йерархията на Братството. Търсеше лесен път към върха, вместо да чака достойнствата му рано или късно да бъдат възнаградени. Беше се прославил като ненадминат боец и неуловим като хамелеон, винаги успяваше да спечели доверието на околните с ласкателства и лицемерие. Амбициите му явно бяха надделели и съзрял възможността, той бе преминал предателски на страната на кръстоносците. Сега дори беше облечен като тях.

— Отстъпи, Алтаир! — извика Харас. — Още една крачка и менторът ти ще умре!

При тези думи Ал Муалим събра сили, изопна рамене и на свой ред надигна глас:

— Убий този негодник, Алтаир! Не се страхувам от смъртта!

— Няма да излезеш жив от крепостта, предателю! — извика му Алтаир.

Харас се засмя.

— Не. Явно не разбираш. Не съм предател.

Той вдигна шлема, който висеше от колана му, и си го сложи. Шлем на кръстоносец! Разсмя се отново.

— Виждаш ли? Не мога да предам онези, които никога не съм обичал истински!

Харас тръгна към Алтаир.

— Значи си дважди злодей! — каза Алтаир. — Живял си в лъжа.

После събитията се развиха мълниеносно. Харас извади меча си и се спусна към Алтаир. В същия миг Ал Муалим успя да се освободи от войниците и със сила, нетипична за възрастта си, изтръгна сабята на единия и го посече. Възползвал се от моментното объркване на Харас, Алтаир извади скритото си острие и посегна към противника си. Харас обаче се отдръпна и понечи да прониже изгубилия равновесие Алтаир. Алтаир се претърколи на една страна и скочи бързо на крака, защото отряд кръстоносци се притече да помогне на Харас. С ъгълчето на окото си Алтаир видя как Ал Муалим се сражава с друга група.

— Убийте кучия син! — изръмжа Харас и отстъпи назад.

Алтаир се разгневи. Спусна се напред и преряза гърлата на двама кръстоносци. Другите се отдръпнаха страхливо и оставиха Харас сам и застинал от ужас. Алтаир го избута в ъгъла между две стени. Трябваше да приключи бързо с него, за да се притече на помощ на ментора си.

Харас, забелязал го да отклонява за миг вниманието си, замахна със сабята и разряза туниката му. Алтаир се стрелна напред и заби тайното си острие в основата на врата му, точно над гръдната кост. С приглушен вик предателят се люшна назад и се блъсна в стената. Алтаир застана над него.

Харас вдигна очи към фигурата, засенчила слънцето.

— Предоверяваш се на човешките сърца, Алтаир — отрони той едва чуто, докато кървави мехури се надигаха от гърдите му. — Тамплиерите съзират истината. Хората са слаби, порочни и дребнави.

Не съзнаваше, че описва себе си.

— Не, Харас. Нашето кредо те опровергава. Опитай се да се завърнеш в лоното му, дори сега, в последния си час. Моля от съжаление да изкупиш греховете си.

— Ще разбереш, Алтаир. Ще научиш житейските уроци по трудния начин.

Все пак Харас замълча замислено за мити, макар светликът в очите му да помръкваше, се опита да продължи:

— Навярно не съм достатъчно мъдър и прозорлив, но подозирам, че убежденията ти са погрешни. Поне съм достатъчно схватлив да не вярвам в глупостите, с които са напълнили главата ти.

После очите му се превърнаха в мрамор, тялото му клюмна на една страна и с дълга дрезгава въздишка той се отпусна в обятията на смъртта.

Съмненията, които Харас пося в съзнанието на Алтаир, не пуснаха веднага корени. Чакаше го твърде много работа и нямаше време за размисли. Младият мъж се завъртя и се присъедини към ментора си. Двамата се биха рамо до рамо, докато и последният кръстоносец не се строполи върху окървавената земя или не побягна.

Забелязаха, че битката постепенно се обръща в полза на асасините. Армията на кръстоносците бе започнала да отстъпва от крепостта, макар сражението извън стените й да продължаваше. Скоро пристигнаха вестители, които потвърдиха новината.

За да възстановят силите си след яростната схватка, Алтаир и Ал Муалим спряха за кратка почивка под едно дърво край вратата на главната кула.

— Предложи на този мъж… на този негодник… последен шанс да спаси достойнството си, да осъзнае грешката си. Защо?

Поласкан, че менторът се интересува от мнението му, Алтаир отвърна:

— Никой не бива да напуска този свят, без да съзре милост, без да получи възможност за изкупление.

— Но той отблъсна протегнатата ръка.

Алтаир сви леко рамене.

— Това беше негово право.

Ал Муалим се взря за миг в лицето на Алтаир, после се усмихна и кимна. Двамата станаха и тръгнаха заедно към крепостната порта.

— Алтаир — подхвана Ал Муалим, — виждам колко бързо се превърна от момче в истински мъж и трябва да споделя, че това ме изпълва както с тъга, така и с гордост. Но едно е сигурно — ти си достоен син на Омар.

Алтаир вдигна глава.

— Не го познавах като баща. Познавах го само като асасин.

Ал Муалим го обгърна през рамо.

— Ти също си дете на този орден, на Братството.

— След кратко мълчание добави:

— Случва ли се понякога да… съжаляваш?

— Менторе, как да съжалявам за единствения живот, който познавам?

Ал Муалим кимна сериозно и вдигна очи да даде знак на съгледвач, застанал високо върху крепостната стена.

— След време може да откриеш друг път, Алтаир. И ако се случи така, сам ще решиш коя посока да следваш.

В отговор на сигнала на Ал Муалим, асасините върху кулата над портата започнаха отново да я вдигат.

— Ела, момчето ми — каза възрастният мъж. — И подготви оръжието си. Битката още не е спечелена.

Минаха заедно под отворената порта и излязоха под ярките слънчеви лъчи отвъд.

Ярко слънце, толкова ослепителна бяла светлина, толкова всеобхватна, че Ецио се замая. Примигна да прогони от очите си многоцветните силуети, танцуващи пред тях, и разклати енергично глава да се освободи от видението, което го беше пленило. Стисна клепачи. Когато отвори отново очи, сърцето му бе започнало да възстановява нормалния си ритъм. Върна се отново в подземната зала, сред приглушената светлина. Откри, че все още стиска каменния диск, и вече не изпитваше нито капчица съмнение какво представлява той.

Беше намерил първия ключ.

Погледна свещта. Стори му се, че е изминало много време, но пламъкът гореше стабилно и почти не беше разтопил восъка.

Прибра ключа и картата в кожената чанта и пое по обратния път към дневната светлина и София.