Оливър Боудън
Прозрение (26)

26

Ецио се оказа в система от подземни канали. На мъждивата светлина на свещта различаваше сводести тавани, поддържани от редици стройни колони, чиито капители бяха украсени с множество символи. Сред тях разпозна очи. В основата на някои бяха изваяни чудати, обърнати глави на страховити горгони.

Ецио се досети, че навярно се намира в Йеребатан Сарниджи — сложната система от резервоари, прокопана под Константинопол. В дневника си Николо Поло я споменаваше. Преди хиляда години Юстиниан я построил като водохранилище. Но този факт не го успокои. Обзе го страх в огромното пещерно пространство около него, което, съдейки по ехото от стъпките му, беше просторно като катедрала. Спомни си, че в „Тайният кръстоносен поход“ Николо Поло даваше указание къде се намира ключът. Насоките бяха преднамерено завоалирани, но Ецио реши да ги следва, съсредоточавайки се да си припомни подробностите.

Затрудняваше се да ходи безшумно през плитката вода, която покриваше пода, но след известно време успя да намали шума до минимум. Освен това гласовете на нищо неподозиращите хора, които долитаха отпред, заглушаваха звука от стъпките му. Очевидно не само той търсеше ключовете. Напомни си, че преди да попадне у него, книгата беше притежание на тамплиерите.

Скоро различи и светлина. Изгаси свещта си и се промъкна към гласовете. Не след дълго видя силуетите на двама тамплиерски пехотинци, седнали край малък огън в тъмен коридор. Ецио приближи. Гръцкият му беше достатъчно добър, за да разбере какво си казват.

Мъжът, който говореше, беше в лошо настроение и не се страхуваше да го показва. Всъщност изглеждаше на ръба на истерията.

— Какво нещастие! — шепнеше прискърбно той на гръцки. — Знаеш ли откога претърсваме този смрадлив резервоар?

— От няколко седмици съм тук — отвърна по-мълчаливият му приятел.

— Това е нищо! Опитай тринайсет месеца! Откакто Великият ни майстор откри проклетия ключ! — Той се поуспокои.

— Но няма представа какво прави. Знае само — продължи саркастично, — че те са „някъде в града“.

При тези думи другият войник се поизнерви, явно потиснат от перспективата пред тях.

— Градът е огромен…

— Знам! Това и казах под сурдинка.

Прекъсна ги появата на сержант.

— Залавяйте се за работа, глупаци! Мислите, че ви плащат да си седите на задниците по цял ден?

Мъжете се заеха със задачата си, мърморейки под нос. Ецио ги последва като сянка, надявайки се да научи още нещо. Към двамата мъже се присъединиха неколцина войници — мрачни и недоволни като тях. Но Ецио трябваше да внимава. Макар изморени и разгневени, войниците бяха добре обучени и бдителни.

— Петрос! — извика единият. — Виж дали имаме достатъчно факли за разкопките. Омръзна ми да се препъвам в тъмното.

Ецио наостри уши при думата „разкопки“, но когато прекрачи отново напред, ножницата му остърга една колона и звукът отекна силно в сводестите тавани.

Мъжът, когото бяха нарекли Петрос, се озърна назад.

— Има някого тук! — просъска той. — Отваряйте си очите и бъдете нащрек.

Войниците веднага се напрегнаха и си заподвикваха с приглушени гласове.

— Виждаш ли нещо?

— Претърсете всеки ъгъл!

Ецио се отдръпна в сенките и зачака търпеливо паниката да отшуми. Същевременно се зарече наум да бъде по-предпазлив заради издайническата акустика.

Постепенно войниците подновиха издирването. Ецио забеляза, че действията им изглеждат безцелни и че те го съзнават. Но продължи да наблюдава, надявайки се да разбере нещо, и да слуша откъслечния им разговор.

— Тук вони.

— Какво очакваш? Канализация е.

— Какво не бих дал за глътка чист въздух!

— Търпение! Ще ни сменят след три часа.

— По-тихо! — пролая сержантът, появил се отново. — И си наострете ушите! Бог знае защо са поверили на такава сбирщина тази деликатна мисия.

Ецио подмина мъжете и стигна до каменна платформа, където двама старши офицери се топлеха край мангал. Вслуша се в техния разговор.

— Ние сме на крачка пред асасините, само това знам — каза първият.

— Великият майстор ни нареди да бързаме. Възможно е да са по-близо, отколкото смятаме.

— Сигурно има основания. Как изглеждат ключовете?

— Като онзи, който открихме под Топкапъ. Така предполагаме.

Другият лейтенант поклати глава.

— Осем часа в тази мръсотия! Невероятно!

— Съгласен съм. Не съм се отегчавал толкова през целия си живот.

— Да. Но сме длъжни да намерим ключовете възможно най-скоро.

— Мечтай си.

В този момент първият лейтенант се озърна стъписано.

— Какво беше това?

— Сигурно плъх. Цели пълчища сноват тук.

— Всички сенки сякаш се движат.

— От пламъците на огъня е.

— Има някого там. Усещам го.

— Стегни се. Дъската ти май се разхлопа.

Ецио се прокрадна край тях възможно най-бавно. Изгаряше от желание да затича, но не смееше да раздвижи водата около глезените си. Най-после заобиколи офицерите и останалите тамплиери и продължи пипнешком напред край стената на влажен коридор, по-нисък и по-тесен от залите с колони, в които се вливаше. Някак си му се струваше, че е налучкал посоката. Щом гласовете на тамплиерите стихнаха и сиянието от огъня им угасна, той реши, че вече е безопасно да запали свещта. Извади я от кесията на хълбока си заедно с кутийката с прахан, молейки се да не ги изпусне, жонглирайки да драсне искра, за да разгори фитила.

Най-после успя. Спря за миг да се увери, че не го следят, и продължи по криволичещия коридор, който за негов ужас скоро се раздели на две. Отначало избра погрешната посока и стигна до равна стена. Върна се назад и пое във вярната посока, чудейки се дали не е попаднал в нещо като лабиринт. Напредваше в мрака, молейки се да успее да намери обратния път и собственичката на книжарницата да не го подведе. Най-сетне го възнагради бледо сияние пред него. Грееше не по-силно от светулка, но достатъчно да го води.

Накрая коридорът се вля в малка кръгла зала със сводест покрив, изгубен в сенките горе. Ниски колони се редяха край стените на равни интервали. Само капките вода нарушаваха тишината.

В центъра на залата имаше малък каменен постамент, а върху него бе сгъната карта. Ецио я отвори. Оказа се подробна карта на Константинопол. Старият търговски пункт на братята Поло беше отбелязан в центъра й. Четири линии разделяха картата и във всеки сектор присъстваше някоя от градските забележителности. В полетата й бяха записани заглавията на дванайсет книги, но само четири се намираха точно до линиите, разделящи картата на сектори. Заглавията на четирите книги бяха оцветени в зелено, синьо, червено и черно.

Ецио сгъна внимателно картата и я прибра в кожената си торба. После се вгледа в центъра на каменния постамент.

Там лежеше гравиран каменен диск, по-малък от педя. Дискът беше тънък, със заострени краища и изработен навярно от обсидиан. Съвършено кръгъл отвор с едносантиметров диаметър бележеше средата му. Повърхността му беше покрита с гравюри, някои от които Ецио разпозна от страниците на Кодекса, открити от баща му и чичо му — слънце, чиито лъчи завършваха с протегнати към света ръце, странни хуманоидни създания с неопределен пол и изпъкнали очи, устни, чела и кореми; неразгадаеми математически символи и уравнения.

Дискът излъчваше сияние като на светулка.

Внимателно, почти благоговейно Ецио го вдигна. Не беше изпитвал такова чувство, откакто бе държал Ябълката, и вече се досещаше какво е открил.

Заобръща го в ръце и сиянието се засили.

„Che sucede?“ — помисли си Ецио. „Какво става…?“

Сиянието се превърна в ослепителна светлина. Ураган от слънчеви лъчи погълна залата и Ецио закри очи.