Оливър Боудън
Прозрение (25)

25

Следвайки указанията на Пири Рейс, Ецио прекоси отново базара, без да обръща внимание на настойчивите подкани на търговците. Стигна квартала на запад от внушителната снага на „Света София“. Едва не се изгуби в лабиринта от улички и алеи около църквата, но в крайна сметка откри мястото, което Пири Рейс му беше показал на картата.

Книжарница. И венецианско име над вратата.

Влезе и за своя изненада и едва прикрито задоволство се намери лице в лице с младата жена, която беше видял на кораба, довел го дотук. Тя го поздрави топло, но той забеляза, че го посреща просто като потенциален клиент. Жената очевидно не го бе разпознала.

— Buon giorno! Merhabal — каза тя, превключвайки автоматично от италиански на турски. — Заповядайте, моля.

Докато се суетеше около стоката си, обръщайки се, събори купчина книги. Ецио веднага установи, че книжарницата е пълна противоположност на спретнато подреденото студио на Пири Рейс.

— Ах! — възкликна жената. — Извинете ме за безпорядъка. Не ми остана време да подредя след пътуването.

— Отплавахте от Родос, нали?

Тя го погледна изненадано.

— Да. Как разбрахте?

— Бях на същия кораб.

Той се поклони леко.

— Името ми е Аудиторе, Ецио.

— Аз съм София Сартор. Познаваме ли се?

Ецио се усмихна.

— Вече се познаваме. Може ли да поразгледам?

— Prego. Повечето ми книги са в дъното, между другото.

Под претекст, че разглежда книгите, нахвърляни хаотично върху нестабилните дървени рафтове, Ецио се прокрадна към полумрака в задната част на магазина.

— Приятно е да срещнеш италианец в този район — последва го София. — Повечето отсядат във Венецианския квартал и в Галата.

— И аз се радвам, че те срещнах. Но мислех, че войната между Венеция и Османската империя е принудила повечето италианци да напуснат града. Все пак не са изминали повече от седем-осем години.

— Но Венеция запази островите си в Бяло море и всичко се уреди — отвърна тя. — Поне засега.

— Затова останахте?

Тя сви рамене.

— Като малка живях тук с родителите си. Вярно, преместихме се, докато траеше войната, но знаех, че ще се върна. — Тя се поколеба. — Откъде си ти?

— Флоренция.

— А!

— Неприятно ли ти е?

— Не, не. Познавам много мили флорентинци.

— Защо се изненадваш тогава?

— Прости ми. Ако някоя книга те заинтригува, питай.

— Grazie.

— В задния двор има още, ако проявяваш интерес.

Тя го погледна тъжно.

— Повече, отколкото ще успея да продам, честно казано.

— Какво те отведе в Родос?

— Родоските рицари са неспокойни. Знаят, че османците не са се отказали от идеята да превземат острова. Мислят, че е въпрос на време. Филип Вилие де Лил Адам реши да разпродаде част от библиотеката им. Беше делово пътуване, да речем. Не особено успешно обаче. Цените бяха баснословни!

— Де Лил Адам е добър Велик майстор и смел мъж.

— Познаваш ли го?

— Само съм чувал за него.

Жената го погледна.

— Виж, приятно ми е да си бъбрим, но сигурен ли си, че не мога да ти помогна? Изглеждаш объркан.

Ецио реши да заложи на искреността.

— Всъщност не съм дошъл да купувам книги.

— Е — отвърна хладно тя, — аз не подарявам стоката си, месер.

— Прости ми. Изтърпи ме още малко. Ще се реванширам.

— Как?

— Обмислям го.

— Е, трябва да…

Но Ецио постави показалец пред устните си. Беше отместил един рафт от задната стена на покрития двор. Личеше, че стената е по-дебела от другите, и той забеляза пукнатина в нея, която не беше никаква пукнатина.

Представляваше част от рамка на врата, умело прикрита.

— Dio mio!^[1] — възкликна София. — Кой е сложил това тук?

— Местил ли е някой полиците с книги преди това?

— Никога. Бяха си на мястото още преди баща ми да купи магазина, а по-рано не са го използвали години наред, десетилетия дори.

— Разбирам.

Ецио изтупа прахоляка и отломките, натрупвали се пред вратата очевидно много по-дълго от десетилетия, но не откри нито дръжка, нито друго средство за отваряне. Тогава си спомни тайната врата, отвеждаща към подземието в Монтериджони, крепостта на чичо му, и опипа за скрита ключалка. Не след дълго вратата се открехна навътре. Вкопани в стената стълби отвеждаха към мрака надолу.

— Невероятно — удиви се жената и надникна през рамото му. Ецио усети нежния аромат на косата и кожата й.

— С твое позволение ще проверя докъде водят стълбите — каза сериозно той.

— Ще ти донеса свещ.

Тя се върна бързо със свещ и кутийка с прахан.

— Кой си ти, месер? — попита и го погледна в очите.

— Просто най-интересният мъж в живота ти.

Жената се усмихна.

— A! Presuntuoso!^[2]

— Остани тук. Не пускай никого в магазина. Ще се върна бързо.

Той заслиза по стълбите към тунела, който продължавате напред, дълбоко под земята.