Оливър Боудън
Прозрение (24)

24

Укритието край базара изглеждаше изумително чисто и подредено въпреки тамплиерската окупация.

— Някакви щети? — попита Ецио, докато турският му приятел се взираше в тавана.

— Не виждам. Византийските тамплиери не са добри домакини, но са порядъчни наематели. Завземат ли чуждо място, предпочитат да го запазят непокътнато.

— Защото възнамеряват да останат?

— Точно така! — потри длани Юсуф. — Трябва да се възползваме от малките си победи, за да те подготвим още по-добре за битката срещу гръцките ни приятели — каза той. — Показах ти как да използваш някои от бомбите ни, но няма да е зле да се научиш и да ги изработваш.

— Има ли кой да ме научи?

— Разбира се! Самият майстор! Пири Рейс.

— Пири Рейс е… един от нас?

— Може да се каже. Предпочита да стои на разстояние. Но несъмнено е на наша страна.

— Смятах го за картограф — каза Ецио, спомнил си картата на Кипър, подарена му от Ма’Мун.

— Картограф, мореплавател, пират, макар тези дни да се издига бързо в йерархията на османската флота. Бива го в много занятия. И познава Истанбул — Константиние — като петте си пръста.

— Добре, защото искам да го питам и нещо за града, не само как се правят бомби. Кога ще се срещнем?

— Няма по-подходящ момент от настоящето. И нямаме какво да губим. Невредим ли си след малките схватки? Искаш ли да отпочинеш?

— Не.

— Добре! Ще те заведа при него. Работилницата му не е далеч оттук.

Пири Рейс — адмирал Пири — притежаваше скромно ателие на втория етаж в северната част на Големия базар. Високите прозорци хвърляха студена чиста светлина върху няколкото картографски маси, подредени спретнато върху тиковия под на тясното студио. Също толкова спретнато върху масите бяха разгънати карти, чието разнообразие и количество изумиха Ецио. Седнали пред тях, шепа асистенти се трудеха съсредоточено и мълчаливо. Западната и южната стена на ателието бяха украсени с още карти, всичките закачени съвършено симетрично. Пет големи глобуса, по един във всеки ъгъл и един в центъра на стаята, завършваха картината. Глобусите също се изработваха в момента и прясно очертаните с мастило райони отбелязваха последните открития.

По западната стена бяха окачени и технически проекти, начертани с ерудиция. Ецио веднага разпозна, че са схеми на бомби. Докато вървяха към стаята, където седеше Пири, успя да прочете достатъчно и да види, че бомбите са разделени на категории — смъртоносни, тактически, диверсионни и със специална обшивка. Нита в стената побираше работен плот и по полиците зад него бяха подредени прецизно стругарски инструменти.

Ецио си помисли колко различна е атмосферата в това помещение в сравнение с хаоса, сред който Леонардо обичаше да работи. Споменът за приятеля му го накара да се усмихне.

Двамата с Юсуф свариха Пири приведен над голяма чертожна маса точно под прозорците. Шест или седем години по-млад от Ецио, той беше загорял от слънцето, обветрен, здрав и жилав мъж със син копринен тюрбан, под който лице със силни черти, в момента съсредоточено изопнати, се взираше в чертежа с проницателни ясносиви очи. Гъстата му кафява брада беше спретнато подрязана, макар и дълга, и покриваше високата яка на туниката от сребрист брокат. Широки сини панталони и обикновени дървени обувки допълваха облеклото му.

Той изгледа изпитателно Ецио, който му отвърна със същото, докато Юсуф ги представяше.

— Ще повториш ли името си?

— Ецио. Ецио Аудиторе да фиренце.

— А, да. Стори ми се, че Юсуф каза Лотарио. Не схванах разликата.

Той го погледна и Ецио бе готов да се закълне, че в очите му проблеснаха шеговити искрици. Възможно ли беше славата му — поне в едно отношение — да го бе изпреварила? Реши, че този мъж ще му хареса.

— Виждал съм картите ти — подхвана Ецио. — Имах копие от твоята карта на Кипър.

— Нима? — тросна се морякът.

Очевидно не обичаше да прекъсват работата му. Или поне се стремеше да създаде такова впечатление.

— Но днес съм дошъл да търся съвет в друга област, която владееш до съвършенство.

— Онази карта на Кипър беше добра — каза Пири, сякаш не е чул забележката на Ецио. — Но вече съм внесъл подобрения. Покажи ми твоята.

Ецио се поколеба.

— Вече не е у мен — призна. — Подарих я на мой приятел.

Пири го погледна.

— Много щедро от твоя страна — каза — Знаеш ли колко струват картите ми?

— Знам. Но този човек ми спаси живота.

Ецио се поколеба отново.

— Той е моряк като теб.

— Хмм… Как се казва? Може да съм го чувал.

— Мамелюк е. Наричат го Ал Скараб.

Лицето на Пири неочаквано грейна.

— Този стар мошеник! Е, надявам се да му свърши работа. Поне знае, че не бива да се изправя срещу нас.

Той се обърна към Юсуф.

— Юсуф! Защо се помайваш още тук? Тръгвай и остави приятеля си с мен. Ще се погрижа да получи всичко, от което се нуждае. Приятелите на Ал Скараб са и мои приятели!

Юсуф се сбогува с широка усмивка.

— Знам, че ще бъдеш в сигурни ръце — каза той на Ецио.

Когато останаха сами, по лицето на Пири се изписа по-сериозно изражение.

— Знам кой си, Ецио, и се досещам защо си дошъл тук. Ще пийнеш ли нещо освежително? Има кафе, ако обичаш.

— В крайна сметка се научих да го харесвам.

— Добре!

Пири плесна с ръце и един от асистентите му кимна и тръгна към дъното на ателието, откъдето скоро се върна с месингов поднос с издължена кана, миниатюрни чашки и чиния с меки сладкиши с кехлибарен цвят, каквито Ецио не беше вкусвал никога.

— Помня Ал Скараб от собствените си пиратски години — каза Пири. — Бихме се рамо до рамо и в двете битки за Лепанто преди дванайсет лета под флага на моя чичо Кемал. Несъмнено си чувал за него.

— Да.

— Испанците се сражаваха като тигри, но не мога да кажа същото за генуезците и венецианците. Ти си флорентинец, нали?

— Да.

— Значи си земен червей.

— Отраснах в банкерско семейство.

— Привидно, да. Но много по-благородно по дух.

— Както знаеш, банкерството не ми е в кръвта, както мореплаването — в твоята.

Пири се засмя.

— Добре казано!

Той отпи от кафето и сбърчи чело, когато устните му докоснаха парливата течност. После стана, раздвижи рамене и остави молива.

— Стига празни приказки. Виждам, че вече разгледа чертежите, върху които работя. Разбра ли какво представляват?

— Разбрах, че не са карти.

— Карти ли търсиш?

— И да, и не. Искам да те питам нещо за града, преди да заговорим за друго.

Пири разпери длани.

— Давай!

Ецио извади дневника на Николо Поло — „Тайният кръстоносен поход“ — от кожената торбичка, провесена над хълбока му, и го показа на Пири.

— Интересно! — възкликна морякът. — Разбира се, знам всичко за семейство Поло. Чел съм книгата на Марко. Преувеличава малко според мен.

— Взех дневника от един тамплиер в Масяф. Юсуф знае за нея и какво съдържа.

— Масяф? Бил си там?

— Споменава пет ключа за библиотеката на Алтаир. От прочетеното разбрах, че Алтаир е поверил ключовете на Николо, а той ги е донесъл тук и ги е скрил.

— И тамплиерите го знаят? Значи се надбягваме с времето.

Ецио кимна.

— Вече са открили единия ключ, скрит в подземието на Топкалъ сарай. Трябва да намеря останалите четири.

— Откъде ще започнеш?

— Знаеш ли къде се е намирал търговският пункт на семейство Поло?

Пири го погледна.

— Ще ти кажа с точност. Ела тук.

Той го поведе към голяма, изключително подробна карта на Константинопол, окачена на стената в златна рамка без декорации. Взря се за миг и после потупа с показалец мястото.

— Тук е. На запад от „Света София“. Съвсем близо до ателието ми. Защо? Има ли връзка?

— Гложди ме предчувствие и искам да проверя.

Пири го погледна втренчено.

— Много ценна книга — изрече бавно.

— Да. Безценна, ако се окажа прав.

— Е, гледай да не попадне в погрешни ръце.

Пири замълча замислено и след малко продължи:

— Внимавай, когато откриеш стария търговски пункт на семейство Поло. Възможно е да намериш повече, отколкото предполагаш.

— Да искам ли обяснение?

— Не мога да ти го дам. Просто те моля да бъдеш предпазлив, приятелю.

След кратко колебание Ецио реши да довери на Пири още една тайна:

— Мисля, че това място е отправна точка на издирването. Сигурен съм, че там е скрито нещо, което ще му даде първата насока.

— Възможно е — съгласи се безизразно Пири. — Но не забравяй предупреждението ми.

После лицето му се разведри и той потърка енергично длани, сякаш прогонва демони.

— След като обсъдихме този въпрос, с какво друго да ти помогна?

— Сигурен съм, че се досещаш. Дойдох тук с мисия, навярно най-съществената за асасинския орден, и Юсуф твърди, че няма да откажеш да ме научиш как да правя бомби. Специалните, които си изобретил.

— Ах, каква голяма уста има Юсуф!

Пири отново го изгледа сериозно.

— Не бива да компрометирам поста си, Ецио. Аз съм старши навигатор в султанската флота и това е последният ми проект — посочи картите той. После намигна. — Бомбите са странично занимание. Но обичам да помагам на истинските си приятели, когато отстояват справедлива кауза.

— Можеш да разчиташ на дискретността ми. Както аз разчитам на твоята.

— Добре. Следвай ме.

Пири го поведе към просторната ниша в западната стена.

— Всъщност бомбите също са част от военноморски изследователски проект — продължи той. — През войнишките си години развих интерес към артилерията и експлозивите. Те служат добре на асасините. Осигуряват ни предимство.

Посочи техническите чертежи.

— Изобретил съм много бомби и някои са запазени само за арсенала на Братството. Както виждаш, разделени са на четири основни категории. Скъпи са, разбира се, но Братството го разбира.

— Юсуф ми каза, че асасините не разполагат с много средства.

— Като повечето добри каузи — отвърна Пири. — Но Юсуф е находчив. Да разбирам ли, че знаеш как да използваш тези оръжия?

— Запознах се набързо с тях.

Пири го изгледа втренчено.

— Добре. Както Юсуф очевидно ти е обещал, ще ти покажа как да изработваш сам бомби, ако желаеш.

Той заобиколи масата и вдигна две парчета метал със странен вид. Ецио се приведе любопитно и посегна към третото.

— Ах, ах! Не го пипай! — предупреди го Пири. — Едно погрешно движение и „Бум!“. Сградата ще полети във въздуха.

— Сериозно?

Пири се засмя.

— Как ме погледна само! Ще ти покажа.

През следващите няколко часа Пири Рейс преведе Ецио през основните стъпки при изработването на различните видове бомби и му обясни какви материали се използват.

Ецио научи, че барутът е основна съставка на всяка бомба или граната, но не всички са предвидени да убиват. Той вече беше боравил със смъртоносни гранати, когато преди четири години атакуваха флотата на Борджия във Валенсия. Юсуф му беше показал как да използва диверсионни бомби, предизвикващи оглушителни гръмотевици или разпръскващи дим, отблъскващи миризми и дъжд от монети. Пири му показа други приложения. Някои от бомбите със смъртоносен ефект съдържаха въглищен прах, който подсилваше ударната сила на барута. Имаше и разкъсващи бомби, чиито шрапнели убиваха безразборно и бяха с широк обхват. Бомби, съдържащи пликчета с агнешка кръв, оплискваха противника и го паникьосваха, създавайки илюзия, че е ранен. Друг вид гранати, които не причиняваха смърт, но забавяха преследвачите, осейваха пътя на приближаващия враг с десетки усукани гвоздеи. Най-неприятни вероятно бяха бомбите с татул или отровна беладона.

— Татулът и беладоната са две от така наречените вещерски билки, наред с бучиниша и мандрагората — обясни Пири със сериозно лице. — Не обичам да ги използвам, освен в случай на извънредна опасност. Когато експлодира сред врага, татулът причинява делириум и умопомрачение и води до смърт. Той е най-страшният. Беладоната излъчва отровен газ, който е също толкова смъртоносен.

— Тамплиерите не биха се поколебали да ги използват срещу нас, ако им се удаде възможност.

— Това е един от моралните парадокси, с които човечеството ще се бори, докато най-сетне не се цивилизова истински — отвърна Пири. — Злина ли е да използваш зло, за да се сражаваш със злото? Дали приемайки този аргумент, не търсим оправдание за нещо, което в действителност никой от нас не бива да върши?

— Сега — каза Ецио — не разполагаме с време да разискваме такива въпроси.

— Ще откриеш съставките за бомбите в града. Юсуф ще ти обясни къде. Отваряй си очите и ушите на четири, когато обикаляш улиците.

Ецио стана да се сбогува. Пири му протегна лешниковокафява ръка.

— Ела пак, ако ти потрябва помощ.

Ецио стисна дланта му и се изненада колко е силна.

— Надявам се да се срещнем отново.

— О — рече Пири със загадъчна усмивка, — не се съмнявам, че ще се срещнем пак.