Оливър Боудън
Прозрение (23)

23

Тръгнаха по пазарните улички и през сияйния лабиринт на самия базар. Ослепителният, хаотичен, златен и червен Голям базар със стотиците му алеи с малки магазинчета, продаващи всичко — от благовонни до подправки, овчи кожи и скъпи персийски килими от Исфахан и Кабул, мебели от кедрово дърво, саби и ризници, месингови и сребърни кани за кафе с тънки и издължени гърла, чаши във формата на лалета за чай и по-големи и по-фини — за шербет. Пазарът беше рог на изобилието, където човек можеше да си купи всичко мечтано сред многоезична врява.

Щом излязоха от Североизточния му край, поеха по улички, по-близо до укритието. Тук тамплиерското присъствие се усещаше силно. Сградите бяха окичени с техните знамена, а търговците често ставаха жертва на византийските главорези.

— Както виждаш — каза Юсуф на Ецио, — тамплиерите не се свенят да се перчат с плячкосаното. Непрекъснато се налага да ги усмиряваме, защото умират да се перчат с победите си.

— Но защо султанът не предприема нищо? Това е неговият град!

— Султан Баязид е далече. Губернаторът не разполага с достатъчно ресурси да държи положението под контрол. Ако не бяхме ние… — Юсуф замълча и подхвана друга тема. — Султанът воюва със сина си Селим на стотици левги северозападно от града. Не се е връщал от години, поне от голямото земетресение през 1509-а, и дори преди това почти непрекъснато отсъстваше. Той е сляп за броженията.

— Земетресението?

Ецио си спомни, че в Рим бяха чули новини за бедствието. Над сто джамии бяха сринати със земята, както и още хиляда други сгради, а десет хиляди граждани бяха изгубили живота си.

— Трябваше да го видиш. Нарекохме го Деня на малкия съд. Огромните вълни, които се надигнаха в Мраморно море, едва не срутиха южната стена. Но очите на султана останаха затворени дори пред това предупреждение.

— Но твоите бдят, нали?

— Като две пълнолуния. Повярвай ми.

Стигнаха голям, открит площад, гъмжащ от тамплиерски наемници, които ги заоглеждаха подозрително, докато прекосяваха площада.

— Прекалено много са да ги нападнем директно — констатира Юсуф. — Най-добре да използваме това.

Бръкна в торбичката, закачена на колана му, и извади бомба.

— Какво носиш? Димка? — попита Ецио. — Хмм… не съм убеден, че ще ни помогне.

Юсуф се засмя.

— Димка? Драги Ецио… Менторе, време е италианците да се преселят в шестнайсети век. Тези бомби не скриват, те отвличат вниманието. Гледай!

Ецио отстъпи назад и Юсуф хвърли бомбата на известно разстояние пред тях. Тя експлодира безобидно, но разпръсна фонтан от дребни, привидно златни монети във въздуха, които заваляха върху наемниците. Те тутакси загърбиха Ецио и Юсуф и се втурнаха да събират монетите, разблъсквайки цивилните граждани, опитали се да се присъединят към тях.

— Какво беше това? — попита удивено Ецио, когато продължиха необезпокоявани напред.

Юсуф се усмихна лукаво.

— Наричаме я Златна бомба. Пълна е с монети, изковани от пирит — приличат на златни, но са много евтини.

Ецио наблюдаваше как войниците се щурат напред-назад, ослепели за всичко, освен за мнимото злато.

— Виждаш ли? — каза Юсуф. — Не могат да устоят. Но да вървим, преди да са събрали всички монети.

— Днес си пълен с изненади.

— Да изработваме експлозиви е новото ни любимо занимание. Заимствахме го от китайците. Заловихме се за него с огромен ентусиазъм.

— Очевидно остарявам. Но навремето един мой приятел ми направи гранати. В Испания, много отдавна, та поназнайвам нещичко. Ще ме научиш на новите техники.

— С радост, но кой е менторът тук? Започвам да се чудя.

— Стига шегички, асасине! — усмихна се Ецио и потупа Юсуф по рамото.

Тясната уличка, по която вървяха, ги отведе на друг площад и тук отново в този обсебен от тамплиерите квартал видяха многобройна група византийски наемници. Бяха чули глъчката от съседния площад и изглеждаха неспокойни. Юсуф извади шепа миниатюрни бомби от кожената си торбичка и ги подаде на Ецио.

— Твой ред е — каза. — Накарай ме да се гордея с теб. Вятърът е зад нас, няма да ни поразят.

Византийците вече вадеха сабите си и връхлитаха върху двамата асасини. Ецио издърпа щифтовете на трите бомби в ръцете си и ги метна към наближаващите наемници. Те паднаха на земята и експлодираха с тихо безобидно пльокване и за миг изглеждаше, сякаш нищо друго няма да последва. Но тамплиерите се поколебаха и се спогледаха, сетне запушиха носове и заизтупваха униформите си, покрити със злокобно воняща течност. После си плюха на петите.

— Браво! — каза Юсуф. — Доста време ще мине, преди жените им да ги приемат отново в леглата си.

— Поредната изненада?

— Бомби със скунксова мас. Много ефективни, ако улучиш момента и гледаш вятърът да не духа към теб.

— Благодаря за предупреждението.

— Какво предупреждение?

— Именно.

— Побързай. Близо сме.

Прекосиха площада и тръгнаха по друга улица, този път по-широка, но от двете й страни се редяха затворени магазини. Юсуф спря пред единия и побутна предпазливо вратата, която се открехна. Зад нея имаше малък гол двор с няколко варела и сандъка край стените. В средата зееше капак, а каменните стълби под него отвеждаха надолу. От левия заден ъгъл на двора се издигаше кула.

— Така си и мислех — каза Юсуф. Обърна се към Ецио и заговори припряно: — Това е едно от подземните ни укрития. Изглежда изоставено, но тамплиерите несъмнено го охраняват добре отвътре. Сред кучите синове има тамплиерски капитан. Може ли да те помоля да го намериш и да го убиеш?

— Ще ти върна убежището.

— Добре. Когато приключиш, качи се върху кулата и запали сигналния огън, който ще откриеш там. И той е бомба — копие на огньовете, с които тамплиерите дават знак за отстъпление.

— А ти?

— Онези на площада бързо ще осъзнаят какво става. Затова ще се върна и ще намеря начин да ги спра, за да не дойдат тук да помогнат на другарите си. Затъкнал съм няколко фосфорни бомби в пояса на туниката си. Те ще свършат работа.

— Значи все пак използваш старомодните димки?

Юсуф кимна.

— Да, но тези са много неприятни.

Той закри с шал носа и устата си.

— И преди да тръгна, ще ти демонстрирам още един фокус, който ще изкара зайците от дупката им. Не искам да се спускаш долу и да се биеш с главорезите в полумрак. Ще ги изтребиш набързо, щом си подадат носовете навън.

Той извади от кожената си торбичка последна прилична на граната бомба и сякаш я претегли на ръка.

— Ще я възпламеня и тръгвам. Трябва да неутрализираме и двете групи тамплиери едновременно, иначе сме изгубени. Само си запуши ушите. Това е лимонка, пълна със сяра, и ще вдигне шум като гръмотевица. Ще ги изкара на повърхността, но не искам да ти спука тъпанчетата.

Ецио го послуша, заемайки стратегическа позиция, от сенчестата страна на двора с добър изглед към дървения капак. Смени скритото острие върху лявата си китка с пистолета, предпочитайки да запази куката за близък бой. Наближил улицата, Юсуф хвърли лимонката към далечния край на двора и изчезна.

Чу се оглушителен трясък и Ецио, макар и закрил уши с длани под качулката, усети тътена в главата си. Разклати я да я проясни и в същия миг десетима тамплиери, предвождани от капитан с червен нос, изскочиха от подземието и се заозъртаха паникьосано. Ецио ги нападна светкавично и свали трима, преди да успеят да реагират. С куката уби още трима за една минута. Трима побягнаха, чули грохота от още две експлозии, последван от лек мирис на дим във въздуха.

— Съвършено улучи момента, Юсуф — промърмори си Ецио.

Капитанът се обърна към него. Жилав мъж с дълбоки очи, с износена черна ризница върху раменете над тъмночервена туника. Държеше тежък дамаскински меч в дясната си ръка и зловеща закривена кама с назъбен връх — в дясната.

— Сечи и кълцай — изрече той с дрезгав глас. — Ще те нанижа на камата и ще ти прережа гърлото с меча. Мъртъв си, асасине.

— Време е тамплиерите да се преселят в шестнайсети век — отвърна Ецио, вдигна лявата си ръка и щракна механизма на пистолета, който изскочи в дланта му.

Стреля с мисълта, че от такова разстояние няма начин да пропусне и разбира се, куршумът потъна в костта точно между очите на капитана.

Той още се свличаше на колене, когато Ецио прекоси двора, скочи върху един от варелите и с помощта на куката се изкатери до върха на кулата.

Сигналната бомба, за която му бе казал Юсуф, не беше открита и изглеждаше непокътната. Забелязал нещо като малък олтар, Ецио постави сигналната ракета вътре и не след дълго пламъкът се изви високо и ярко в небето сред стълб виолетов дим.

Когато се спусна от кулата, Юсуф вече го очакваше.

— Нищо чудно, че си ни ментор — каза му селджукът. — Действаше с точност до секундата.

Лицето му просия тържествуващо.

— Тамплиерите отстъпват по всички фронтове.