Оливър Боудън
Прозрение (2)

2

Орелът все още се виеше в небето. Воднистосиньо небе, избледняло от слънцето, макар и слязло по-ниско над хоризонта. Хищната птица — тъмен силует — кръжеше ли, кръжеше, но вече целеустремено. Сянката му се рееше назъбена върху голите скали долу.

Ецио го наблюдаваше през тесния прозорец — просто процеп в дебелия камък — и очите му сновяха неспокойно в синхрон с движенията на птицата. Мислите му също кръжаха неспокойно. Затова ли пътува толкова дълго и толкова надалеч?

Сви юмруци и мускулите му усетиха отсъствието на скритите ками, които открай време му служеха вярно.

Нямаше представа къде бяха оставили оръжията му, след като попадна в капана им и го доведоха тук. Устните му се извиха в мрачна усмивка. Колко се изненадаха войниците, отколешните му врагове, че старият лъв все още е способен да се бие храбро.

Той познаваше крепостта. От схеми и диаграми. Беше ги изучавал толкова дълго, че се бяха запечатали в съзнанието му като на длан.

Но ето го сега, в килия в една от най-високите кули на великата крепост Масяф, цитаделата, приютявала някога Братството на асасините, а после обезлюдена и попаднала в лапите на тамплиерите. Стоеше тук сам, без оръжия, гладен и жаден, с мръсни изпокъсани дрехи и очакваше всеки миг да чуе стъпките на екзекуторите си. Нямаше да се предаде лесно. Знаеше защо тамплиерите са тук и трябваше да ги спре.

Още не го бяха убили.

Впи очи в орела. Виждаше всяко перо, формата на крилете, ветрилообразната опашка, осеяна с черни, кафяви и бели петна като собствената му брада. Снежнобелите върхове на крилете.

Върна се в спомените. Проследи пътя, довел го дотук.

Други кули, други бойници. Като онези във Виана, откъдето хвърли Чезаре Борджия към гибелната му участ. Случи се в лето Господне 1507-о. Преди колко години? Четири? Струваха му се толкова далечни, сякаш оттогава бяха изминали векове. И междувременно други злодеи, други безскрупулни кандидат владетели на света бяха идвали и си бяха отивали в търсене на Загадката, на Могъществото, а той — сегашният затворник — се беше изправял срещу тях.

Битката съставляваше целия му живот.

Орелът описа кръг и се обърна стремглаво. Ецио разбра, че е забелязал плячка и се насочва към нея. Какъв ли живот имаше там долу? Селцето, което поддържаше крепостта, се гушеше ниско и нещастно в сянката й. Обитателите му сигурно отглеждаха добитък и обработваха късчета земя. Коза, може би, сред сивата каменна шир на околните хълмове — или млада и неопитна, или възрастна и твърде изморена или ранена. Орелът летеше срещу слънцето и ярката светлина за миг погълна силуета му. После, стеснявайки кръга, той увисна неподвижно насред просторната синя арена. Преди да се спусне, порейки въздуха като мълния, и да изчезне от поглед.

Ецио се извърна от прозореца и огледа килията. Легло от тъмно дърво. Само дъски, без постеля. Стол и маса, никакъв кръст на стената и нищо друго, освен лъжица и проста калаена купа, която съдържаше все още неначенатата каша, която му бяха донесли. Имаше и дървена кана с вода, също невкусена. Макар и гладен, и жаден, Ецио се страхуваше от отвари, които да го омаломощят точно когато настъпи моментът. Съвсем възможно беше тамплиерите да са му поднесли отровна вода и храна.

Закрачи из тясната килия, но грубите каменни стени не му вдъхнаха нито успокоение, нито надежда. Тук нямаше нищо, което да му помогне да избяга. Въздъхна. Други асасини от Братството знаеха за мисията му и искаха да го придружат въпреки настояването му да пътува сам. Може би мълчанието му щеше да ги накара да се впуснат в предизвикателството. Но тогава вероятно щеше да е прекалено късно.

Въпросът беше какво знаеха тамплиерите. Каква част от тайната бяха успели да разбулят?

Приключението му, прекъснато рязко, преди да даде плодове, започна скоро след завръщането му в Рим, където се сбогува с другарите си — Леонардо да Винчи и Николо Макиавели — на четирийсет и осмия си рожден ден, деня на лятното равноденствие преди четири години. Николо замина за Флоренция, а Леонардо — за Милано. По думите на Леонардо Франсоа, наследникът на френския трон, му беше отправил неустоимо предложение да го вземе под крилото си и да го настани в Амбоаз на река Лоара. Поне това разкриваха писмата му до Ецио.

Споменът за приятеля му извика усмивка върху устните на Ецио. Леонардо, чийто ум винаги гъмжеше от идеи, макар невинаги да се залавяше тутакси с осъществяването им. Ецио си припомни с тъга за скритото острие, счупено в битката. Леонардо — колко му липсваше сега! — беше единственият човек, способен да го поправи. Е, поне му беше изпратил проектите за ново приспособление, което наричаше парашут. Ецио нареди да му го изработят в Рим и го взе със себе си. Съмняваше се тамплиерите да успеят да разгадаят за какво служи. Щеше да се възползва от него при първия удобен случай.

Ако такъв изникне.

Отпъди мрачните мисли.

Но нямаше с какво да се залови, нямаше как да избяга, докато не дойдат до го отведат до бесилото. Трябваше да обмисли как да действа тогава. Знаеше, че трябва да импровизира — както десетки пъти досега. Междувременно реши да даде отмора на тялото си. Преди да тръгне се бе погрижил да укрепне физически, а и самото пътуване го беше закалило. Но се зарадва — дори при тези обстоятелства — на възможността да отдъхне след битката.

 

 

Всичко започна с едно писмо.

Под благосклонното покровителство на папа Юлий II, помогнал му да срази семейство Борджия, Ецио беше възстановил и преустроил Братството в Рим, където установи щабквартирата си.

Тамплиерите се бяха спотаили и Ецио повери ръководството на способната си сестра Клаудия. Асасините обаче продължаваха да бдят зорко. Знаеха, че тамплиерите ще се прегрупират тайно, другаде, ненаситни да открият средствата, чрез които най-после да подчинят света и да го управляват в съответствие със зловещите си догми.

Засега бяха победени, но чудовището не беше мъртво.

Успокоение и задоволство му вдъхваше фактът — и тази мрачна тайна бе споделил само с Макиавели и Леонардо — че Райската ябълка, попаднала под опеката му и причинила много беди и гибел в битката за притежанието й, е погребана. Тя беше скрита дълбоко в подземията на църквата „Свети Никола“ в Карцере, в тайна запечатана зала, чието местонахождение бяха отбелязали със свещените символи на Братството, а тях само бъдещ асасин може да различи и да разгадае. Могъщото късче от рая беше в безопасност, далеч от алчните очи на тамплиерите. Завинаги, както се надяваше Ецио.

След пораженията, които семейство Борджия му нанесе, Братството трябваше да се възобнови, порядъкът — да се възстанови. И Ецио се посвети безропотно на тази задача, макар да обичаше повече чистия въздух и действието, отколкото прелистването на документи в прашни архиви. Тази работа прилягаше по-добре на покойния секретар на баща му — Джулио, или на книжния плъх Макиавели. Николо обаче беше поел ръководството на флорентинската стража, а Джулио отдавна беше мъртъв.

И все пак, разсъждаваше Ецио, ако не беше се нагърбил с тази отегчителна задача, вероятно никога нямаше да открие писмото. А ако го беше намерил друг, навярно нямаше да прозре значимостта му.

Писмото, на което се натъкна в кожена чанта, излиняла от годините, беше от неговия баща — Джовани — до брат му Марио, мъжа, обучил Ецио на изкуството на войната и въвел го в Братството преди три дълги десетилетия. Ецио потрепери при спомена. Марио бе намерил смъртта си в жестоките и страхливи ръце на Чезаре Борджия в разгара на битката за Монтериджоне.

Отдавна бяха отмъстили за него, но откритото от Ецио писмо му предостави възможност за нова мисия. Намери го през 1509 година, точно когато навърши петдесет. Знаеше колко редки са шансовете да предприемеш нова мисия на такава възраст. Освен това писмото му вдъхваше надежда и го изправяше пред предизвикателството да лиши завинаги тамплиерите от възможността да постигнат желаното.

Палацо Аудиторе

Флоренция

Февруари MCDLVIII

Скъпи братко,

Силите срещу нас набират могъщество и мъжът в Рим, поел командването на враговете ни, навярно е най-опасната стихия, срещу която трябва да се изправим. Затова ти предоставям — с уговорката да я пазиш ревниво в тайна — следната информация.

Ако съдбата ме сломи, увери се — с цената на живота си, ако се налага — тя да не попада във вражески ръце.

Както знаеш, в Сирия има замък, наречен Масяф, където навремето се е помещавала щабквартирата на Братството ни. Там преди повече от два века нашият тогавашен ментор, Алтаир ибн Ла’Ахад, най-великият от Ордена, създал библиотека дълбоко под крепостта.

Сега няма да разкрия нищо повече. Необходимостта да опазим тайната изисква да споделя останалото на четири очи и да не го запечатвам на хартия.

Бих се заел лично с издирването, но не разполагам с време. Враговете ни притискат и не ни остава нищо друго, освен да отвърнем на удара.

Твой брат, Джовани Аудиторе

Друг ръкопис придружаваше писмото — любопитен фрагмент, очевидно написан с почерка на баща му, но също толкова очевидно — не от него съставен. Превод на далеч по-стар документ (също приложен в писмото) върху пергамент, напомнящ свитъците от оригиналните страници от Кодекса, открити от Ецио и съратниците му преди повече от трийсет години. Текстът гласеше:

Дни наред се усамотявам с моя артефакт. Или седмици? Месеци? Другите идват от време на време, предлагат ми храна или развлечения и макар със сърцето си да усещам, че трябва да се отделя от тъмното познание, намирам за все по-трудно да изпълнявам нормалните си задължения. Малик ме подкрепяше, но дори той се разколеба. Работата ми обаче трябва да продължи. Трябва да разбера тази Райска ябълка. Функцията й е проста. Елементарна дори — власт, контрол. Но процесът методите и средствата, които използва. Те ме очароват. Те са олицетворение на изкушението. На попадналите в сиянието й се обещава всичко, за което мечтаят. От тях се изисква само едно — пълно и абсолютно подчинение. И кой би могъл да откаже? Помня собствения си момент на слабост, когото се изправих пред Ал’Муалим, своя ментор, и думите му разклатиха увереността ми. Той, който ми беше като роден баща, сега се оказа най-големият ми враг. Щеше да ме унищожи и при най-малкото съмнение. Но аз изпепелих заблудите му, възвърнах самообладанието си и го изпратих на онзи свят. Освободих се от властта му. Сега обаче се питам… вярно ли е? Седя тук и отчаяно се опитвам да разбера това, което възнамерявах да унищожи. Чувствам, че е нещо повече от оръжие, инструмент за въздействие върху човешките съзнания. Така ли е наистина? Възможно е просто да следва същността си и да ми показва това, което най-много желая. Познание… Винаги кръжащо в полезрението. Но неуловимо. Подканя. Обещава Изкушава…

Старият ръкопис спираше тук. Другото беше изгубено и наистина пергаментът беше толкова излинял от времето, че ръбовете му се сгърчваха, когато ги докоснеше.

Ецио не го проумяваше напълно, но част от текста му се струваше толкова познат, че при спомена цялата му кожа настръхна. Дори косата. Сега, седнал в килията в затворническата кула в Масяф, взрян вероятно в последния си залез, го споходи същото усещане.

Представи си древния свитък. Заради него преди всичко бе решил да потегли на изток, към Масяф.

Мракът падна бързо. Небето беше кобалтовосиньо, вече осеяно със звезди.

Без причина мислите на Ецио се насочиха към младия мъж в бяло. Мъжът, когото сякаш зърна, когато битката стихна. Който се появи и изчезна загадъчно като видение, но който изглеждаше действителен и съсредоточен именно в него.