Оливър Боудън
Прозрение (19)

19

Всъщност Ецио искаше да остане сам. Трябваше да събере мислите си. Влезе в таверна в генуезкия квартал, където предлагаха вино, и се освежи с бутилка „Пигато“ и порция макарони в бульон. Останалата част от следобеда използва да се запознае с квартал Галата. Отбягваше неприятностите и се сливаше с тълпата винаги когато забележеше османски патрули или групи византийски наемници. Изглеждаше като стотиците изнурени от път пилигрими, бродещи из пъстроцветните, многолюдни, хаотични и оживени улици на града.

Щом реши, че е постигнал целта си, се върна в щабквартирата точно когато в тъмните магазинчета запалваха първите лампи и застилаха масите в гостилниците. Юсуф и неколцина от хората му го очакваха.

Турчинът веднага го посрещна с доволен вид.

— Слава на Небесата, менторе! Радвам се да те видя отново. Невредим! Страхувахме си, че си се изгубил в покварата на големия град.

— Не бъди мелодраматичен — усмихна се Ецио. — Колкото до покварата, стига ми моята собствена, grazie^[1].

— Надявам се да одобриш подобренията, които внесохме в твое отсъствие.

Юсуф го поведе към вътрешна стая, където го очакваха чисти дрехи. До тях, спретнато подредени върху дъбова маса, лежаха оръжията му, наточени, смазани и полирани, грейнали като нови. Към комплекта беше прибавен арбалет.

— Прибрахме счупеното острие на сигурно място — обясни Юсуф. — Но забелязахме, че нямаш кука, и ти набавихме.

— Кука?

— Да. Виж.

Юсуф нави ръкава си. Ецио видя оръжието, което отначало бе помислил за скрито острие. Но когато Юсуф го задейства, то изскочи напред и се оказа по-сложен вариант. Телескопичното острие на непознатото оръжие завършваше със закривена кука от добре закалена стомана.

— Прекрасно — възкликна Ецио.

— За пръв път ли виждаш такова? Аз го използвам от дете.

— Покажи ми как.

Юсуф взе нова кука от един от асасините и я подхвърли на Ецио. Той премести скритото острие от дясната на лявата си китка, под щита, и закопча куката на негово място. Усети непознатата тежест и няколко пъти извади и прибра оръжието. Прииска му се Леонардо да е тук, за да го види.

— Трябва да ми го демонстрираш.

— Веднага, ако си готов.

— И още как.

— Тогава ме следвай и наблюдавай какво правя.

Излязоха навън и тръгнаха по улицата в сумрака. Запътиха се към безлюдно място между няколко високи тухлени сгради. Юсуф избра едната, чиито внушителни стени бяха украсени с издадени напред хоризонтални редици от червени тухли, редуващи се пред десетина стъпки. Той се засили тичешком към постройката и скочи върху няколкото варела за вода до нея. Протегна се нагоре, извади куката и се залови с нея за първата редица стърчащи тухли. Издърпа се нагоре с помощта й и използва набраната инерция, за да достигне следващата редица декоративни тухли. И така — докато стигна до покрива. Цялата операция трая секунди.

Ецио пое дълбоко дъх и го последва. Премина лесно първите два етапа и дори се почувства окрилен, но куката му едва не се плъзна от третата редица декоративни тухли. Залюля се опасно над улицата, но поправи грешката си, без да губи скорост, и скоро се озова върху покрива до Юсуф.

— Не се замисляй — каза му лейтенантът. — Използвай инстинктите си и оставяй куката сама да си върши работата. След още няколко опита ще усъвършенстваш катеренето. Схватлив ученик си, менторе.

— Налага се.

Юсуф се усмихна. Извади отново острието си и му го показа.

— Стандартната османска кука се състои от две части — кука и острие. Можеш да използваш поотделно едното или другото. Изящен дизайн, нали?

— Жалко, че досега не разполагах с такова оръжие.

— Навярно не ти е било необходимо. Ела!

Той се втурна по покривите. Ецио го следваше по петите, припомняйки си далечните дни, когато тичаше след брат си Федерико по флорентинските покриви. Юсуф го отведе на места, където да потренира още, далеч от любопитни погледи. Щом Ецио изкачи още три стени с нарастваща увереност, Юсуф се обърна към него и каза със светнали очи:

— Остава доста, докато се мръкне. Готов ли си за по-голямо предизвикателство?

— Va bene^[2] — ухили се Ецио. — Да вървим.

Юсуф хукна отново по безлюдните улици, докато стигнаха подножието на кулата Галата.

— В мирно време не поставят стражи, преди да запалят факлите по парапетите. Няма да ни безпокоят. Да поемаме.

Ецио обходи с поглед високата кула и преглътна.

— Няма да те затрудни. Следвай ме, тръгни нагоре и се отпусни. Просто се издигай. И отново — остави куката да върши тежката работа. Между камъните има достатъчно вдлъбнатини и ръбове, ще се чудиш кои да предпочетеш.

С нехаен окуражителен смях Юсуф се заизкачва нагоре. Толкова сръчно използваше куката, че на пръв поглед сякаш ходеше — дори тичаше — нагоре по стената на кулата. След малко Ецио, задъхан, но тържествуващ, застана до него върху покрива и се озърна. Както му беше казал младежът на кораба, гледката към града бе изумителна. А и не му се наложи да чака разрешение от някой бюрократ, за да й се наслади. Той разпозна всички забележителност, които младият мъж му беше показал от палубата, и използва възможността да се запознае още по-подробно с градския пейзаж. Друга част от съзнанието му просто се опиваше от красотата, обляна в червено-златистата светлина на залязващото слънце. Цветът на залеза му припомни косите на пленителната жена, която му беше спътничка и го гледаше с невиждащ поглед.

— Добре дошъл в Истанбул, менторе — каза Юсуф, взрян в лицето му. — Кръстопътят на света.

— Разбирам защо го наричат така.

— Много поколения владетели са управлявали този град, но не са успели да го подчинят. Каквито и окови да поставят на врата му, каквато и немара и грабежи да го сполетят, той винаги се възправя отново.

— Изглежда хубаво място за роден дом.

— Да.

След още няколко минути Юсуф пристъпи към ръба на кулата и погледна надолу. Обърна се отново към Ецио.

— С един скок до долу? — попита той и без да дочака отговор, се хвърли от парапета.

Ецио проследи с поглед как полита като ястреб и се приземява невредим в почти невидима копа сено на четирийсет и два метра под него. Въздъхна и се полюбува още малко на разстлалия се под нозете му град. Великият град. Първият град. Наследникът на Древен Рим. Константинопол беше на хиляда години и бе приютявал стотици хиляди граждани в не толкова далечното минало, когато Рим и Флоренция са били просто селца в сравнение с него. Бяха го плячкосвали и опустошавали и легендарната му красота от миналото си бе отишла завинаги, но градът открай време вдъхваше благоговение и у онези, които се стремяха да го разрушат. И както бе казал Юсуф, никой не беше успял да го подчини.

Ецио се озърна за последно, обхождайки хоризонта със зорък поглед. Потисна дълбоката тъга, изпълнила сърцето му.

После на свой ред изпълни салтомортале.