Оливър Боудън
Прозрение (18)

18

Юсуф се притаи зад редица каци с подправки. Ецио се сниши зад него.

— Говорим за вълка, а той в кошарата! — каза Юсуф със стиснати устни и надигна глава точно когато мъжът с пистолета го зареждаше отново в другия край на площада.

— Явно нашите византийски приятели не са одобрили интереса ни.

— Аз ще се погрижа за мъжа с мускета — отвърна Юсуф и прецени на око разстоянието до мишената. Пресегна се и извади една от камите за хвърляне от ножницата зад рамото си. Метна я с чисто движение и тя прелетя през площада, завъртайки се три пъти, преди да улучи целта. Заби се дълбоко в гърлото на мъжа точно когато вдигаше пистолета си за нов изстрел. Междувременно приятелите му вече тичаха към тях с извадени саби.

— Няма път за бягство — каза Ецио и издърпа ятагана си от ножницата канията.

— Бойно кръщение за теб — отвърна Юсуф. — А едва слезе от кораба. Много добре!

— Не се безпокой — каза Ецио развеселено.

Разбираше достатъчно турски и знаеше, че съратникът му всъщност се извинява.

Юсуф също извади сабята си и те изскочиха от укритието да посрещнат връхлитащите нападатели. Бяха по-леко облечени от тримата си противници — тоест по-уязвими, но и по-подвижни. Още щом кръстоса оръжие с първия византиец, Ецио осъзна, че се изправя срещу съвършено обучен боец.

Юсуф не преставаше да бърбори, докато се биеха. Но той беше свикнал с врага и бе петнайсет години по-млад от Ецио.

— Целият град се е вдигнал да те посрещне — първо съмишлениците като мен, а после — плъховете!

Ецио се съсредоточи върху боя с мечове. Отначало бе принуден да отстъпи, но бързо се настрои за битка с леката си гъвкава сабя и откри, че извитото й острие подобрява невероятно размаха. Веднъж-дваж Юсуф, който не изпускаше ментора си от поглед, му подхвърли полезни съвети, но накрая го изгледа възхитено и възкликна:

— Inanilmaz!^[1] Майстор в действие!

Отклони обаче вниманието си за секунда повече от допустимото и един от византийците успя да среже левия му ръкав и да прониже ръката. Юсуф залитна неволно и противникът му се хвърли напред, за да се възползва от предимството. Ецио отблъсна яростно настрани собствения си съперник и се втурна да помогне на приятеля си. Застана между Юсуф и византиеца и отби с щита върху лявата си ръка удара, който иначе щеше да е фатален. Византиецът изгуби равновесие, Юсуф успя да се съвземе и на свой ред да отблъсне друг наемник, нападнал Ецио в гръб. Прониза го смъртоносно точно когато Ецио довърши другаря му. Последният оцелял византиец — огромен мъж с челюст като скала — се озърна колебливо за пръв път.

— Благодаря — каза Юсуф задъхано.

— Bir sey degii, няма защо.

— Нямат ли край талантите ти?

— Е, поне научих как е „благодаря“ и „добре дошъл“ на борда на кораба.

— Внимавай!

Огромният византиец се втурна към тях с див рев, размахал сабя в едната ръка и боздуган — в другата.

— Велики Аллах, мислех, че ще избяга! — извика Юсуф и отскочи встрани, препъвайки византиеца.

Понесен от инерцията на собствената си тежест, онзи се стовари върху една от каците с подправки, падна и замря в ароматна купчина жълта пудра.

Ецио се озърна, избърса ятагана и го прибра в ножницата. Юсуф последва примера му.

— Любопитна техника имаш, менторе. Много финтове и малко сблъсъци. Така поне изглежда. Но удариш ли…

— Мисля като мангуста — моят враг е кобра.

— Изразително описание.

— Благодаря.

Юсуф се озърна отново.

— Да вървим. Мисля, че се позабавлявахме достатъчно за днес.

Едва изрече тези думи, когато друг отряд византийски наемници, привлечени от шума на битката, се изсипа на площада.

Ецио веднага извади ятагана си, готов да го посрещне.

Ала другата страна на площада се изпълни с още войници в различни униформи — сини туники и тъмни конусовидни филцови шапки.

— Почакай! — извика му Юсуф.

Новодошлите нападнаха наемниците, бързо ги принудиха да се оттеглят и се втурнаха да ги преследват отвъд площада.

— Това бяха османски войници — обясни Юсуф, забелязал въпросителния поглед на Ецио. — Не са еничари — те са елитен полк; ще ги разпознаеш, когато ги видиш. Но всички османски войници мразят византийските главорези и това улеснява асасините.

— Доколко?

Юсуф разпери ръце.

— Малко. И те ще те убият, ако не им хареса как ги гледаш. Също като византийците. Разликата е, че османците ще изпитват угризения след това.

— Колко трогателно.

Юсуф се ухили.

— Не е толкова зле. За пръв път от много десетилетия асасините са влиятелна сила тук. Невинаги е било така. По време на византийските императори са ни преследвали и убивали на място.

— Разкажи ми по-подробно — каза Ецио, когато отново се запътиха към щабквартирата на братството.

Юсуф почеса брадичка.

— Е, старият император Константин — единайсетият с това име — царува само три години, благодарение на нашия султан Мехмед. Но като цяло Константин не беше чак толкова лош. Беше последният римски император, наследник на хилядолетен царски род.

— Спести ми историческите уроци — прекъсна го Ецио. — Искам да знам срещу какво сме изправени сега.

— Проблемът е, че когато Мехмед го завладял, от града и от древната Византийска империя не било останало почти нищо. Казват, че Константин бил толкова обеднял, че заменил скъпоценните камъни по мантията си със стъклени фалшификати.

— Сърцето ми се къса.

— Бил смел човек. Предложили да го пощадят, ако предаде доброволно града, но той отказал и участвал в битката. Ала двама от племенниците му не наследили духа му. Единият е мъртъв от няколко години, но другият… — Юсуф замлъкна замислено.

— Той е срещу нас?

— О, несъмнено. И срещу османците. Е, поне срещу владетелите.

— Къде е сега?

Юсуф сви рамене.

— Кой знае? Някъде в изгнание? Но е жив и заговорничи.

След кратко мълчание добави:

— Казват, че навремето бил много близък на Родриго Борджия.

Ецио застина.

— Испанеца?

— Същият. Онзи, когото ти в крайна сметка очисти.

— Уби го синът му.

— Е, те не бяха точно Светото семейство, нали?

— Продължавай.

— Родриго беше близък и със селджук на име Сем. Много потайно действаха и дори ние, асасините, разбрахме много по-късно.

Ецио кимна. Беше чувал историите.

— Ако си спомням правилно, Сем се е отличавал с авантюристичен дух.

— Беше един от братята на настоящия султан, но бе хвърлил око на трона и Баязид го прогони. В крайна сметка го поставиха под домашен арест в Италия и там се сприятели с Родриго.

— Спомням си — каза Ецио и довърши историята. — Родриго решил да използва амбициите на Сем, за да завладее Константинопол. Но Братството успя да убие Сем в Капуа преди петнайсетина години. И това сложи край на кроежите.

— Не че някой ни благодари.

— Не изпълняваме мисията си, за да ни обсипват с признателност.

Юсуф сведе глава.

— Ще запомня този урок, менторе. Но трябва да признаеш, че много сръчно го хванахме в мрежата.

Ецио не отговори и след малко Юсуф продължи:

— Двамата племенници, които споменах преди малко, са синове на друг брат на Баязид — Тома. И тях ги изпратиха в изгнаничество с баща им.

— Защо?

— Няма да повярваш! Тома също таеше амбиции за османския трон. Познато ли ти звучи?

— Да не би фамилията на това семейство да е Борджия?

Юсуф се засмя.

— Не, Палеолог е. Но си прав — много си приличат. След смъртта на Сем племенниците се укриха в Европа. Единият остана тук и се опита да събере армия, за да превземе Константинопол. Не успя, разбира се, и умря, както казах, преди седем-осем години — разорен и без да остави наследник. Другият обаче — е, той се върна, отказа се публично от всякакви имперски амбиции. Помилваха го и всъщност известно време служи във флотата. После се отдаде на удоволствия и жени.

— Но сега е изчезнал?

— Потънал е вдън земя.

— И не знаем името му?

— Подвизава се под много имена, но не можем да го открием.

— Но замисля нещо?

— Да. И е приятел с тамплиерите.

— Трябва да си отваряме очите на четири.

— Ако се появи, ще разберем.

— На колко е години?

— Казват, че се е родил в годината, когато Мехмед завзел града, значи е само няколко години по-възрастен от теб.

— Тоест има живец у него.

Юсуф го погледна.

— Съдейки по теб, много.

Той се озърна. Бяха навлезли дълбоко в сърцето на града.

— Почти стигнахме — обяви. — Натам.

Свиха към тясна уличка, мрачна, хладна и сенчеста въпреки слънчевите лъчи, които се опитваха безуспешно да проникнат между сградите от двете й страни. Юсуф спря пред малка, невзрачна зелена врата и вдигна месинговото чукало. Забарабани според уречен код, но толкова тихо, че Ецио се почуди дали някой вътре ще го чуе. След няколко секунди обаче момиче с широки рамене и тесни хълбоци отвори вратата. Носеше туника, а върху катарамата на колана й беше гравирана асасинската емблема.

Ецио се озова с просторен двор. Зелени лози се виеха по жълтите стени. В центъра се бе събрала група млади мъже и жени. Те впериха благоговейни погледи в Ецио, когато Юсуф се обърна, посочи го театрално и каза:

— Менторе, поздрави новите си роднини.

Ецио пристъпи напред.

— Salute a voi, Assassini. За мен е чест да открия верни приятели толкова далеч от дома.

За свой ужас осъзна, че се е трогнал до сълзи. Навярно напрежението през последните няколко часа си казваше думата, а и все още беше изтощен от дългото пътуване.

Юсуф се обърна към събратята си от константинополската задруга на асасинското братство.

— Виждате ли, приятели. Нашият ментор не се страхува да плаче пред учениците си.

Ецио избърса бузи с ръкавицата си и се усмихна:

— Не се бойте. Няма да ми стане навик.

— Менторът е в града едва от няколко часа и вече имаме новини — продължи Юсуф със сериозно лице. — Нападнаха ни, докато вървяхме насам. Явно наемниците отново са се раздвижили. Затова… — той посочи трима мъже и две жени — Доган, Касим, Хайредин и Евраники и Ирини ще обиколят района.

Петимата се изправиха мълком и се поклониха на Ецио, преди да тръгнат.

— Другите да се залавят отново за работа — нареди Юсуф и останалите асасини се разпръснаха.

Когато останаха сами, Юсуф се обърна към Ецио със загрижен поглед.

— Менторе, оръжията и ризницата ти очевидно се нуждаят от обновление, а дрехите ти — прости ми — са в окаяно състояние. Ще ти помогнем. Но не разполагаме с достатъчно пари.

Ецио се усмихна.

— Не се бой. Не ми трябват пари. И предпочитам да се грижа сам за себе си. Време е да разгледам града сам, да го почувствам отблизо.

— Няма ли първо да отдъхнеш? Да се освежиш?

— Времето за почивка настъпва, когато задачата е изпълнена.

Ецио замълча, развърза пътните си чанти и извади счупеното острие.

— Има ли тук ковач или майстор на оръжия, достатъчно сръчен и почтен, за да му възложа да го поправи?

Юсуф огледа щетите и бавно, със съжаление поклати глава.

— Това очевидно е оригинално острие, изработено според указанията на Алтаир в Кодекса, открит от баща ти. Навярно е невъзможно да се поправи. Но макар да не можем да изпълним желанието ти, ще ти осигурим достатъчно снаряжение. Остави оръжията си при мен — тези, които няма да вземеш сега — и аз ще ги почистя и наточа. Когато се върнеш, ще намериш и нови дрехи.

— Благодаря.

Ецио се запъти към вратата. Щом наближи, младата русокоса пазачка сведе свенливо поглед.

— Азизе ще те придружи да ти покаже града, ако искаш, менторе — предложи Юсуф.

Ецио се обърна.

— Не. Ще отида сам.