Оливър Боудън
Прозрение (17)

17

Корабът спусна котва и пътниците и екипажът се защураха безредно по палубата, докато моряците хвърляха въжетата за акостиране към мъжете на кея и спускаха няколко мостика.

Ецио се беше върнал в каютата да вземе чантите си — целия му багаж. Щом слезеше на сушата, щеше да си набави всичко необходимо. Прислужникът на младия му познайник бе подредил три кожени куфара върху палубата и двамата чакаха носачите да ги пренесат на брега. Ецио и новият му приятел се наканиха да се сбогуват.

Младежът въздъхна.

— Толкова работа ме чака. И въпреки това е хубаво да се върнеш у дома.

— Твърде млад си да мислиш за работа, ragazzo^[1]!

Вниманието му отвлече червенокоса жена, в зелена рокля.

Тя се суетеше около голям вързоп, който изглеждаше тежък. Младият мъж проследи погледа му.

— На твоята възраст интересите ми бяха… бяха основно… — Ецио замлъкна, вперил очи в жената. Наблюдаваше походката й. Тя вдигна глава и му се стори, че погледна към него.

— Salve^[2]! — възкликна.

Жената обаче не го беше забелязала и Ецио се обърна отново към приятеля си, който го гледаше удивено.

— Невероятно — каза младият мъж. — Изненадвам се, че изобщо си успял да постигнеш нещо.

— Същото ми повтаряше мама — усмихна му се Ецио малко тъжно.

Най-после отвориха вратите към мостика и тълпата пътници се люшна напред.

— Беше ми приятно, че се запознахме, бей ефенди — поклони се младият мъж на Ецио. — Надявам се да откриеш нещо, което да задържи интереса ти, докато си тук.

— Вярвам, че ще намеря.

Младежът се отдалечи, но Ецио се забави, наблюдавайки как червенокосата жена се мъчи да вдигне вързопа, отклонявайки предложенията за помощ на носачите. Понечи да тръгне към нея, но видя, че младежът го е изпреварил.

— Да ви помогна ли, мадам? — попита я той.

Жената го погледна и му се усмихна. Усмивката й се стори на Ецио по-смъртоносна от стрела. Но не беше предназначена за него.

— Благодаря, момко — каза тя, а младежът отпрати с жест прислужника си и лично вдигна вързопа на рамо.

Последва я по мостика и двамата слязоха на кея.

— Учен и джентълмен! — извика му Ецио. — Пълен си с изненади.

Младежът се извърна и му се усмихна отново.

— Много малко, приятелю. Много малко.

Вдигна ръка.

— Allahaismarladik^[3]! Бог да те благослови!

Ецио проследи с поглед как жената, последвана от младия мъж, изчезва в тълпата. Забеляза мъж, застанал встрани, да го гледа. Як мъж в средата на трийсетте, в бяла туника с червен пояс и тъмни панталони, пъхнати в жълти ботуши. Имаше дълга тъмна коса, брада и четири ками за хвърляне в ножница, прикрепена високо зад лявото му рамо. Носеше и ятаган, а триъгълен стоманен щит покриваше дясната му ръка от китката до лакътя. Ецио се напрегна и се вгледа по-внимателно в мъжа. Стори му се, но не беше сигурен, че различи скрито острие под дясната му длан. Туниката беше с качулка, но качулката бе свалена и непокорната коса на мъжа беше вързана с жълта кърпа.

Ецио се спусна бавно по мостика. Стъпи на кея и мъжът приближи до него. Когато ги деляха две крачки, мъжът спря, усмихна се предпазливо и се поклони дълбоко.

— Добре дошъл, братко! Ако легендата не лъже, ти си човекът, когото винаги съм мечтал да срещна. Прочутият Майстор и Ментор — Ецио Аудиторе да…

Той заекна и достойнството му помръкна.

— И прочее, и прочее — довърши.

— Pregо^[4]? — удиви се Ецио.

— Прости ми, италианският ми преплита езика.

— Аз съм Ецио да Фиренце. Флоренция е родният ми град.

— Което означава, че аз съм Юсуф Тазим да Истанбул! Харесва ми!

— Истанбул? А! Така наричаш този град.

— Много популярно наименование сред местните. Хайде, господине! Нека взема чантите ти.

— Не, благодаря.

— Както желаеш. Добре дошъл, менторе! Радвам се, че най-после пристигна. Ще ти покажа града.

— Как разбра, че ще дойда?

— Сестра ти писа от Рим да предупреди Братството тук. Наш шпионин в Масяф ни изпрати вест за подвизите ти. От седмици наблюдаваме пристанището с надеждата да те посрещнем.

Юсуф видя, че Ецио е подозрителен. Наблюдаваше го изпитателно.

— Сестра ти, Клаудия, ни писа. Ето, знам името й. И мога да ти покажа писмото. У мен е. Предположих, че не вярваш на голи думи.

— Виждам, че носиш скрито острие.

— Кой друг, ако не член на Братството би могъл да го притежава?

Ецио се поуспокои. По лицето на Юсуф внезапно се изписа сериозно изражение.

— Ела.

Той обгърна Ецио през рамо и го поведе през гъмжилото. От двете страни на многолюдните улици, през които го водеше, имаше сергии с всякаква стока под калейдоскоп от пъстроцветни навеси. Тук сякаш се тълпяха хора от всички народности и раси. Християни, евреи и мюсюлмани разменяха стоки, търговците подвикваха на турски, гръцки, франкски и арабски. Колкото до италианския, Ецио разпозна венециански, генуезки и флорентински диалект, преди да изминат една пресечка.

До слуха му долитаха и други езици, които разпознаваше откъслечно или само се догаждаше за произхода им — арменски, български, сръбски и персийски. Високи мъже със светла кожа и дълги червени коси и бради говореха гърлен език, който чуваше за пръв път.

— Добре дошъл в Галата — просия Юсуф. — От векове тя приютява сираци от Европа и Азия. Тази част на града се слави с най-разнородни обитатели — основателна причина да установим щабквартирата си тук.

— Покажи ми я.

Юсуф закима енергично.

— Разбира се, менторе. Веднага! Братството ни очаква с нетърпение да види мъжа, изтрил семейство Борджия от лицето на земята.

Той се засмя.

— Целият град ли знае, че съм тук?

— Изпратих куриер веднага щом те зърнах. И във всеки случай схватката ти с тамплиерите в Светите земи не остана незабелязана. Разбрахме и без помощта на шпиони.

Лицето на Ецио придоби замислено изражение.

— Когато потеглих, насилието не влизаше в плановете ми. Търсех единствено мъдрост.

Той погледна новия си лейтенант.

— Съдържанието на библиотеката на Алтаир.

Юсуф се засмя отново, макар и по-колебливо.

— Не знаеше ли, че е запечатана от два и половина века?

Ецио също се подсмихна.

— Не. Но се досещах. Признавам обаче, че не очаквах да открия тамплиери там.

Юсуф отново си върна сериозното изражение. Вървяха по по-безлюдни улици и забавиха крачка.

— Положението е тревожно. Преди пет години тамплиерското влияние тук беше нищожно. Малобройна групичка с амбиции да върне трона на Византия.

Стигнаха малък площад и Юсуф дръпна Ецио настрани и му показа четирима мъже, скупчени в тъмен ъгъл. Носеха мътносиви ризници над червеникави туники от груба вълна и къси прилепнали кожени елеци.

— Тези са от тях — сниши глас Юсуф. — Не поглеждай натам.

Той се озърна.

— Ден след ден стават все повече. И знаят каквото знаем всички — че султан Баязид си отива. Наблюдават и изчакват да настъпи часът им. Смятам, че ще предприемат нещо драматично.

— Няма ли наследник на османския трон? — попита учудено Ецио.

— Проблемът е, че има двама. Двамина гневни синове — често срещано явление в царските родове. Когато султанът се изкашля, принцовете изваждат саби.

Ецио обмисли чутото, спомнил си какво му разказа младият мъж на кораба.

— Явно тамплиерите и османците ви намират достатъчно работа — каза той.

— Ецио ефенди, не ми остава време да наостря сабята си, честна дума!

В този момент прозвуча изстрел и куршумът се заби в стената на сантиметри вляво от главата на Юсуф.