Оливър Боудън
Прозрение (16)

16

Бризът довя по-свеж въздух и Ецио вдигна очи от дневника на Николо Поло, разтворен в скута му. Седеше под тента на задната палуба на голямата багла^[1] с широк корпус, която пореше чистите сини води на морето с опънати триъгълни платна и кливер, за да се възползва от благоприятния вятър.

Дългото плаване от Латакия на сирийския бряг първо го отведе отново в Кипър. Следващото пристанище беше Родос, където вниманието му привлече нов пътник, качил се на борда — красива жена на около трийсет в зелена рокля, подчертаваща съвършено меднозлатистата й коса. После продължиха на север през Додеканезите и през Дарданелите най-сетне навлязоха в Мраморно море.

Сега наближаваше краят на пътешествието. Моряците нададоха викове, а пътниците застанаха край планшира, вперили поглед към великия Константинопол, изплувал сияен на хоризонта, на миля пред корабния нос. Ецио се опитваше да разпознае градските забележителности, ориентирайки се по картата, която бе купил на сирийското пристанище. До него стоеше млад мъж в скъпи дрехи, вероятно още ненавършил двайсет — османец, но очевидно добре запознат с града — с когото си бяха кимали за поздрав веднъж-дваж. Младежът се бе съсредоточил върху морски астролаб, измерваше разстоянията й си водеше бележки в подвързан със слонова кост тефтер, завързан с копринено въже към колана му.

— Какво е това? — посочи Ецио.

Искаше да научи възможно най-много за града, преди да слезе на сушата. Вестта за бягството му от тамплиерите в Масяф навярно нямаше да закъснее и трябваше да действа бързо.

— Това е кварталът на Баязид. Преди пет години султанът построи голямата джамия, която виждаш. Зад нея са покривите на Големия базар.

— Ясно — каза Ецио и присви очи срещу слънцето. Прииска му се Леонардо да беше изработил инструмента, за който непрекъснато говореше — нещо като разтегателна тръба с лещи, приближаващи далечните обекти.

— Наглеждай кесията си, когато отидеш на пазара — посъветва го младият мъж. — Там се събират всякакви хора.

— Като на всеки пазар.

— Evet^[2] — усмихна се младежът. — Ей там, където се издигат кулите, е Имперският квартал. Сивият купол е старата църква „Света София“. Сега, разбира се, е джамия. Виждаш ли ниската жълта сграда зад нея? По-скоро комплекс от постройки с два ниски купола и заострена кула? Това е Токапъ сарай. Една от първите сгради, които сме издигнали след завладяването на града. Все още я дострояваме.

— Там ли е султан Баязид?

Лицето на младежа леко помръкна.

— Би трябвало, но не, не е. Поне засега.

— Трябва да го посетя.

— Гледай да си осигуриш покана!

Бризът стихна и платната се надиплиха. Моряците прибраха кливера. Капитанът обърна леко носа на кораба и друга част на града изплува пред погледите им.

— Виждаш ли онази джамия? — продължи младежът, сякаш доволен, че отклонява разговора от Топкапъ сарай. — Това е Фатих джамия — първата сграда, която султан Мехмед построил в чест на победата си над византийците. Не че били много, когато пристигнал. Империята им отдавна била рухнала. Но той искал джамията му да надмине „Света София“. Както виждаш, не е успял.

— Поне е опитал — отвърна дипломатично Ецио, докато очите му обхождаха внушителната сграда.

— Мехмед се ядосал — продължи младежът. — Разказват, че наредил да отрежат ръката на архитекта. Това, естествено, е само легенда. Синан е бил твърде талантлив архитект и Мехмед едва ли е посмял да го осакати.

— Спомена, че султанът не е в двореца си — напомни му деликатно Ецио.

— Баязид? Не е.

По лицето на младежа отново се изписа тревога.

— Султанът е велик мъж, но пламенната му младост е отстъпила място на съзерцателност и благочестие. Ала, уви, не се разбира с единия от синовете си — Селим, и войната между двамата тлее от години.

Корабът плаваше край южните стени на града и скоро сви на север към Босфора. Насочиха се към големия залив пред пристанището и минаха над огромната верига, провесена по цялото му протежение. Сега беше спусната, но можеха да я вдигнат, за да затворят пристанището в случай на надвиснала опасност или война.

— Не са я използвали, откакто завладяхме града — обясни младежът. — Все пак не е успяла да спре Мехмед.

— Но е полезна предохранителна мярка — вметна Ецио.

— Наричаме залива Халич — каза младият мъж. — Златния рог. От северната му страна е кулата Галата. Генуезките ти сънародници са я издигнали преди около сто и петдесет години. Напомням ти, че са я наричали Кристеа Турис, християнската кула. Логично, нали? От Генуа ли си?

— Флорентинец съм.

— О, ясно.

— Хубав град.

— Affedersiniz^[3]. Не съм запознат достатъчно с вашата част от света. Макар мнозина от сънародниците ви да живеят още тук. Италианци са се заселвали тук от векове. Прочутият ви Марко Поло и баща му Николо, търгувал тук преди двеста години заедно с брат си.

Младият мъж се усмихна на Ецио. После насочи вниманието си отново към кулата Галата.

— Сигурно има начин да те качим горе. Ще придумаме охраната. Оттам се разкрива най-красивата гледка към града.

— Би било… прекрасно.

Младежът го погледна.

— Чувал си сигурно за друг известен твой сънародник, все още между живите. Леонардо да Винчи?

— Името ми говори нещо.

— Преди по-малко от десетилетие нашият султан помоли Да Винчи бей да построи мост над Златния рог.

Ецио се усмихна, припомнил си как веднъж Леонардо спомена мимоходом проекта. Представяше си какво въодушевление бе предизвикал у приятеля му.

— Какво стана? — попита. — Не виждам мост.

Младежът разпери ръце.

— Казаха ми, че проектът бил красив, но за жалост не го одобрили. В крайна сметка султанът решил, че е прекалено амбициозен.

— Non mi sorprende^[4] — отрони Ецио сякаш на себе си. После посочи друга кула. — Фар ли е това?

Младежът проследи погледа му към малък остров зад тях.

— Да. Много стар. Единайсет века и повече. Наричат го Киз Кулесъ — как е турският ти?

— Слаб.

— Тогава ще преведа. На вашия език ще е нещо като Девичата кула. Кръстен е на султанска дъщеря, която умряла там от змийско ухапване.

— Защо е живяла във фара?

Младежът се усмихна.

— За да не я ухапе змия… Виж! Там е Акведуктът на Вадене. Различаваш ли двете редици арки? Римляните безспорно са умеели да строят. Обичах да се катеря по него като дете.

— Високо е.

— Изглежда ти се прииска да опиташ!

Ецио се усмихна.

— Човек никога не знае… — отвърна той.

Младият мъж понечи да каже нещо, но размисли и замълча. Изгледа благо Ецио. И асасинът прочете мислите му — старец, опитващ се да надмогне годините.

— Откъде идваш? — попита Ецио.

Младежът махна небрежно с ръка.

О… от Светите земи — отговори. — Тоест от нашите свещени земи. Мека и Медина. Всеки порядъчен мюсюлманин трябва да ги посети веднъж в живота си.

— Отрано си изпълнил повелята.

— Кажи-речи.

Наблюдаваха мълчаливо града, докато корабът заобикаляше Златния рог на път за дока.

— В Европа няма толкова величествен град — каза Ецио.

— О, но тази част е в Европа — отвърна младежът. — Ей там — посочи на изток през Босфора — е Азия.

— Има граници, които дори османците не могат да преместят — заключи Ецио.

— Малко — отвърна бързо младежът и на Ецио му се стори, че гласът му прозвуча отбранително. После смени темата: — Казваш, че си италианец. От Флоренция. Но дрехите те опровергават. И прости ми, изглежда дълго не си ги сменял. Отдавна ли пътуваш?

— Si, da molto tempo^[5]. Напуснах Рим преди дванайсет месеца. Търсех… вдъхновение. И търсенето ме доведе тук.

Младежът погледна към книгата в ръцете му, но не каза нищо. Самият Ецио не искаше да разкрива целите си. Облегна се върху парапета и се взря в градската стена и другите кораби от всички краища на света, закотвени в доковете, които тяхната багла бавно подминаваше.

— Когато бях малък, татко ми разказваше истории за падането на Константинопол — рече Ецио най-сетне. — Превзели сте го шест години преди да се родя.

Младежът прибра внимателно астролаба в кожена кутия, препасана през рамото му.

— Наричаме града Константиние.

— Същото ли означава?

— Сега ние го управляваме. Но си прав. Константиние, Византион, Неа Рома, Червената ябълка — в действителност няма разлика. Казват, че Мехмед искал да го преименува на Истамбул — „Там, където ислямът процъфтява“ — но това е поредната легенда. Хората обаче използват дори това наименование. Образованите, разбира се, знаят, че трябва да е Истанбул — „Към града“.

След кратко мълчание младежът добави:

— Какви истории ти разказваше баща ти? За храбри християни. Потъпкани от зли турци?

— Не. Нищо подобно.

Младежът въздъхна.

— Поуката от всяка история отразява темперамента на човека, който я разказва.

Ецио се изправи. Мускулите му се бяха възстановили по време на дългото пътуване, но хълбокът още го наболяваше.

— Съгласен съм.

Младежът се усмихна топло и искрено.

— Радвам се! Константиние е град за всякакви хора и всякакви раси. Дори за византийците, които са останали. И за студенти като мен или за… пътници като теб.

Младо семейство селджуки, разхождащо се по палубата, прекъсна разговора им. Ецио и младежът се вслушаха в думите им. Ецио — защото всяка информация за града можеше да му бъде от полза.

— Баща ми не може да се опълчи на престъпниците — казваше съпругът. — Ще затвори магазина, ако положението се влоши.

— Това ще отмине — отвърна съпругата му. — Когато султанът се върне.

— Ха! — възкликна саркастично мъжът. — Баязид е слаб. Не обръща внимание на византийските парвенюта и виж какъв е резултатът — kargasa, смут!

Съпругата му изшътка да замълчи.

— Не бива да говориш така.

— Защо не? Казвам истината. Баща ми е порядъчен човек, а крадците го разорават.

Ецио ги прекъсна:

— Извинете, дочух думите ви.

Съпругата изгледа мъжа си — видя ли?

Но той се обърна към Ецио:

— Affedersiniz, efendim. Виждам, че сте пътник. Ако отседнете в града, посетете магазина на баща ми. Килимите му са най-добрите в цялата империя и ще ви дадем добра цена. — Той замълча. — Татко е добър човек, но крадците почти унищожиха бизнеса му.

Съпругът понечи да продължи, но жената го издърпа припряно настрани.

Ецио се спогледа със събеседника си, който тъкмо приемаше чаша шербет от личния си прислужник. Вдигна чаша.

— Искаш ли? Много е освежително, а докато хвърлим котва, има доста време.

— Чудесно!

Младежът кимна на прислужника си, който се оттегли.

Група османски войници минаха край тях. Прибираха се у дома след служба на Додеканезите и обсъждаха града, където се завръщаха. Ецио им кимна и се приближи до тях, а младият мъж се обърна на другата страна и започна да си записва нещо в тефтера с подвързия от слонова кост.

— Интересно какво целят тези византийски главорези? — попита единият от войниците. — Веднъж им се удаде възможност. Едва не разрушиха града.

— Когато султан Мехмед влезе в града, тук живееха по-малко от 40 000 души. При това тънеха в мизерия! — вметна друг.

— Aynen oyle — каза трети. — Точно така! А сега градът има 300 000 обитатели и процъфтява отново за пръв път от векове. Ние допринесохме за това.

— Благодарение на нас градът набира могъщество. Ние го възродихме — каза вторият войник.

— Да, но византийците не смятат така — обади се първият. — Само създават неприятности.

— Как да ги разпознавам? — попита Ецио.

— Стой настрани от наемници, които носят груби червеникави униформи — обясни първият войник. — Те са византийци. И не си поплюват.

Войниците се отдалечиха, дочули заповедта на капитана да се готвят за слизане. Младежът, с когото разговаряше Ецио, застана до него. В същия момент се появи прислужникът му и поднесе шербета.

— Е — въздъхна младежът, — макар и красив, Константиние не е най-съвършеното място на света.

— Има ли такова? — отвърна Ецио.