Оливър Боудън
Прозрение (13)

13

Мъжът беше кажи-речи връстник на Ецио, но понапълнял и не в най-добра форма. В момента трепереше като грамадно листо.

— Не ме убивайте, господине — примоли се той. — Изкарвам си прехраната с тежък труд. Аз съм нищожество, което трябва да се грижи за семейството си.

— Имаш ли име?

— Адад, господине.

— Какво работиш за тези хора?

Ецио се наведе да избърше остриетата си в туниката на мъртвия капрал. После ги прибра в ножниците им. Адад се поуспокои. Все още стискаше чука и длетото и Ецио ги наблюдаваше зорко, но зидарят явно не помнеше, че са в ръцете му.

— Предимно копая. Много трудна работа, господине. Цяла година търсих тази зала.

Адад се взря в лицето на Ецио, но ако очакваше съчувствие — не го откри. След секунда мълчание продължи:

— От три месеца се опитвам да проникна през тази врата.

Ецио се извърна и огледа вратата.

— Не си напреднал много — заключи.

— Не съм направил дори прорез. Този камък е твърд като стомана.

Ецио прокара длан по гладкия като стъкло камък. По лицето му се изписа още по-сериозно изражение.

— Съмнявам се изобщо да успееш. Вратата пази съкровище, по-ценно от всичкото злато на земята.

Понеже смъртната заплаха беше отминала, очите на мъжа неволно светнаха.

— А! Имате предвид скъпоценни камъни?

Ецио го изгледа подигравателно. После се обърна отново към вратата и я огледа отблизо.

— Тук има ключалки. Пет. Къде са ключовете?

— Не ми казват много. Но знам, че тамплиерите са открили един под двореца на османския султан. Колкото до другите, предполагам, че малката им книжка ще разкрие тайната.

Ецио се втренчи остро в него.

— Дворецът на султан Баязид? И каква е тази книга?

Зидарят сви рамене.

— Някакъв дневник, мисля. Грозният капитан с белязаното лице го носи винаги у себе си.

Ецио присви очи. Размисли бързо. После очевидно се успокои, извади малка памучна кесия изпод туниката си и я подхвърли на Адад. Тя звънна, когато зидарят я улови.

— Върви си у дома — каза Ецио. — И си намери друга работа. С почтени хора.

По лицето на Адад първо се изписа доволство, после — колебание.

— Не знаеш колко ми се иска. С радост ще си тръгна оттук. Но тези хора ще ме убият, ако се опитам.

Ецио се извърна към шахтата зад него. Тънък лъч светлина се процеждаше през тунела.

Погледна зидаря.

— Събери си сечивата — каза му. — Вече няма от какво да се страхуваш.