Оливър Боудън
Прозрение (12)

12

Тих като пума и стаен в сенките, Ецио стигна целта без други сблъсъци. И слава богу, защото последното, от което се нуждаеше, беше още една шумна битка. Откриеха ли го пак, нямаше да си губят времето, рискувайки да му предоставят възможности за бягство — щяха да го убият на място, да го смачкат като плъх. Нямаше много стражи — единствените, които забеляза, бяха онези на бойниците. Сигурно всички бяха навън и го търсеха в бледата мъждукаща светлина на милионите звезди. Схватката при стражевия пост навярно ги бе подтикнала да удвоят усилия, защото вече знаеха, че наистина е жив.

Пред входа към подземното хранилище имаше груба дървена маса, до която седяха двама по-възрастни войници. Пред тях стояха калаена кана с червено вино и два стакана. И двамата бяха обронили глави върху масата. Хъркаха. Ецио ги приближи изключително предпазливо, забелязал обръча с ключове, провесен от хълбока на единия.

Не беше забравил джебчийските умения, придобити на младини във Флоренция благодарение на мадам Паола от Братството на асасините. Много внимателно, за да не подрънкват ключовете — и най-малкият звук щеше да разбуди мъжете и да подпише смъртната му присъда — Ецио вдигна обръча, а с другата си ръка непохватно освободи кожената каишка, завързана за колана на войника. В един момент каишката се заплете и за да я освободи, Ецио дръпна прекалено силно. Мъжът се размърда. Ецио застина като статуя и се втренчи в него. И двете му ръце бяха заети и нямаше как да посегне към оръжията на войниците. Но онзи само изсумтя и продължи да спи. Сигурно сънуваше, защото сбърчи чело.

Най-сетне обръчът с ключовете беше у Ецио и той се прокрадна в осветения от факли коридор зад стражите. От двете му страни се редяха тежки, обковани с желязо дървени врати.

Трябваше да действа бързо, но се затрудни, докато провери кой ключ за коя врата е и същевременно да внимава ключовете да не издават шум, превъртайки се в ключалките. На петата врата щастието му се усмихна. Тя се отвори и разкри оръжейница. Оръжия от всякакъв вид и размер бяха подредени по дървените рафтове по цялото протежение на стените.

Беше взел факлата от нишата до вратата и с помощта на светлината й откри чантите си. Прегледа набързо съдържанието и установи, че нищо не е извадено и дори, доколкото успя да види, не е докосвано. Пое облекчено дъх, защото това бяха последните вещи, които искаше да попаднат в тамгошерски ръце. За тамплиерите работеха пъргави умове и щеше да е гибелно, ако успееха да разгадаят устройството на скритите остриета.

Той ги огледа. Пътуваше само с най-необходимите приспособления и след като ги провери отново, разбра, че наистина всичко си е на мястото. Извади ятагана, за да се увери, че острието му е непокътнато. После го прибра в канията и я провеси през колана си. Закопча щита на лявата си ръка, а здравото скрито острие — на дясната китка. Счупеното и ремъците му прибра в чантите — не възнамеряваше да ги оставя на тамплиерите дори в сегашното им състояние, а и винаги съществуваше възможност да успее да ги поправи. Щеше да мисли за това, когато му дойде времето. Пъхна пистолета с пружинен механизъм и амунициите му в чантата и провери дали парашутът не е повреден. Той беше нов — изобретение на Леонардо, което още не беше използвал в битка, но тренировъчните скокове доказваха потенциала му. Сгъна спретнато подобната на палатка конструкция и я прибра. Метна чантите през рамо, закопча ги здраво и тръгна по обратния път край спящите стражи. Щом излезе, започна да се катери.

Избра си уединено място за наблюдение високо в кулата. От поста му се откриваше гледка към задния двор на Масяф, под който, ако беше проучил правилно плана на крепостта, тамплиерите навярно бяха съсредоточили усилията си да открият библиотеката на великия асасински ментор Алтаир, ръководил Братството оттук преди три века. Легендарната библиотека на асасините беше източник на цялото им познание и могъщество, ако можеше да се вярва на писмото на баща му. Ецио вече нямаше и капка съмнение, че именно тя обяснява присъствието на тамплиерите в крепостта.

Върху ръба на външната стена на куличката, където се намираше, имаше голяма каменна статуя на орел с разперени криле. Птицата изглеждаше като жива, сякаш всеки момент ще полети и ще се спусне към нищо неподозиращата жертва. Той побутна статуята. Макар и тежка, тя се разклати леко при натиска.

Отлично.

Ецио зае позиция до орела и се подготви да отпочине до сутринта, защото знаеше, че нищо няма да се случи, докато не пукне зората. Ако не се възползваше от тази възможност да отдъхне, нямаше да е способен да действа ефективно, когато часът удари. Тамплиерите го взимаха за дяволско изчадие, но той прекрасно знаеше, че е просто човек като всеки друг.

Ала преди да заспи, внезапно съмнение го обзе, докато оглеждаше двора долу. Не различаваше никакви следи от разкопки. Дали грешеше?

Припомняйки си уроците, които бе научил, мобилизирайки силите, които обучението му беше развило, той напрегна зрение. С орлов поглед изучи всяка педя земя под нозете си. Съсредоточи се и най-сетне забеляза приглушено сияние под мозаечния плочник на някога изящна, а сега потънала в бурени беседка точно под него. Усмихна се доволно и се отпусна. Мозайката изобразяваше богинята Минерва.

Слънцето тъкмо беше окъпало в розово бойниците на изток, когато Ецио, освежен от краткия сън и с изострени сетива, се сниши зад каменния орел с чувството, че моментът е настанал. Разбираше, че трябва да действа бързо — всеки миг, прекаран върху кулата, увеличаваше риска да го забележат. Тамплиерите едва ли се бяха отказали от преследването, а сега ги окриляше и омразата — бягството му точно когато се канеха да го хвърлят в пастта на смъртта, несъмнено разгаряше желанието им за мъст.

Ецио прецени разстоянията и ъглите и най-после доволен от видяното, опря крак в каменния орел и силно го ритна. Той се разклати върху постамента и се прекатури през парапета.

Завъртя се и полетя към мозаечния под долу. Ецио го проследи с поглед, колкото да провери посоката на полета, и след това се хвърли във въздуха, изпълнявайки съвършено салтомортале. Отдавна не беше скачал така и си припомни някогашното въодушевление. Двамата падаха — първо орелът, а след него — Ецио, по същата траектория, седем-осем метра по-назад. Спускаха се към твърдата земя.

Ецио нямаше време да се моли да не е сгрешил. Ако бе сбъркал, времето за молитви — и за каквото и да било — щеше скоро да свърши.

Орелът се приземи пръв в центъра на мозайката.

За секунда изглеждаше, че се е разбил на парчета, но всъщност се беше строшила мозайката, разкривайки широко отверстие, отвеждащо надолу, през което и орелът, и Ецио паднаха. Намираха се в шахта, спускаща се стръмно под земята. Ецио се пързаляше с краката напред и маневрираше с лакти. Чуваше как орелът громоли пред него, докато с могъщ плисък цопна в обширно подземно езеро. Ецио го последва.

Когато изплува на повърхността, забеляза, че езерото се намира в средата на просторно преддверие. Преддверие, защото архитектурното му средоточие беше врата. Врата от тъмнозелен камък, изгладена до блясък от времето.

Ецио не беше сам. Петима тамплиери върху гранитния бряг на езерото близо до вратата се бяха обърнали към шумните натрапници. Чакаха го, крещяха и размахваха саби. До тях стоеше мъж в работно облекло. Беше препасал прашна платнена престилка и от колана му висеше кожена торба за инструменти. Зидар, ако можеше да се съди по вида му. Зяпнал от удивление, мъжът беше забравил длетото и огромния чук в ръцете си.

Ецио излезе от водата и тамплиерите се втурнаха към него. Върху му се посипа порой от удари, но той успя да ги отблъсне и да се изправи на крака. После приклекна и се обърна към тях.

Отново усети страха им и възползвайки се от моментното им колебание, нападна пръв. Извади ятагана от ножницата и го стисна здраво с дясната си ръка, а скритото острие проблесна под лявата му длан. С две бързи движения наляво и надясно той свали най-близките си противници. Другите го обкръжиха. Застанаха извън обсега му и го атакуваха ненадейно като разярени змии, надявайки се да го объркат. Усилията им обаче не бяха добре синхронизирани. Ецио успя да блъсне с рамо единия и да го запрати в езерото. Той потъна почти веднага, а черните води заглушиха отчаяните му викове за помощ. Асасинът се завъртя, сниши се и събори втория си противник по гръб върху гранита. Шлемът му отлетя и черепът му се разби с пукот върху твърдия като диамант камък.

Последният оцелял — тамплиерски капрал — пролая някаква безнадеждна заповед на работника, но той не откликна, твърде зашеметен да помръдне. После, забелязал, че Ецио се насочва към него, капралът заотстъпва назад с треперещи устни, докато стената не блокира отстъплението му. Ецио приближи с намерение просто да събори в несвяст тамплиера. Но капралът, явно издебнал подходящия момент, замахна коварно с камата си към слабините му. Ецио отскочи и улови мъжа за рамото, точно до врата.

— Щях да те пощадя, приятелю, но ти не ми позволи.

С един бърз удар на острия като бръснач ятаган Ецио отсече главата на мъжа.

— Requiescat in pace — каза тихо той. — Почивай в мир.

После се обърна към зидаря.