Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Revelations, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Оливър Боудън. Прозрение
Английска. Първо издание
Редактор: Евгения Мирева
ИК „Ера“, София, 2012
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀
ISBN: 978–954–389–211–2
История
- —Добавяне
11
Постепенно Ецио задиша по-спокойно и равномерно, а болката в мускулите му, забравена при изпитанието, започна да се завръща. Но го чакаше много работа, преди да предостави на тялото си необходимия му отдих. Трябваше първо да го нахрани. От почти двайсет и четири часа не беше слагал нито залък, нито глътка вода в устата си.
Превърза ожулените си длани, доколкото съумя, със скъсан на две шал, който издърпа изпод туниката си. Сви длан да улови струйката вода, процеждаща се по скалата, в която беше опрял лице. Отчасти утолил жаждата си, той се отдръпна от повърхността, върху която се беше облегнал, и се прегледа. Нямаше счупени кости; леко навяхване вляво, където беше ранен, но нищо друго, нищо сериозно.
Озърна се на всички страни. Явно никой не се беше втурнал да го преследва, но несъмнено бяха видели как се спуска по ескарпа и побягва по рухващия мост. Възможно беше да не са забелязали, че е стигнал отсрещния край, възможно беше да са предположили, че не е успял. Но не биваше да подценява опасността да изпратят следотърсачи дори само за да открият тялото му. Тамплиерите несъмнено щяха да поискат да се уверят, че менторът на заклетия им враг наистина е мъртъв.
Огледа билата над себе си. Реши, че е по-добре да се изкатери, отколкото да използва пътеката. Не знаеше накъде води, а и беше твърде тясна и нямаше как да маневрира, ако се наложи да се бие. Скатовете изглеждаха преодолими. Най-малкото щеше да се добере до някоя снежна пряспа и наистина да утоли жаждата си. Окуражи се мислено, пое си дъх и се залови със задачата.
Констатира със задоволство, че е облечен в тъмни дрехи и не е нужно да полага усилия да се слее със скалната повърхност, по която пълзеше. Отначало намираше лесно опори за ръцете и за краката си, макар понякога да се протягаше с всички сили и мускулите му се противяха, а веднъж скален отломък остана в дланта му и едва не го принуди да се свлече трийсет метра надолу — дотам, откъдето беше тръгнал. Най-лошото — и най-доброто — беше постоянната струя вода, която се стичаше върху му. Лошо, защото влажните скали бяха хлъзгави, и добро, защото водопадът означаваше, че горе има река или поне поточе.
След половин час катерене стигна на върха на нещо, което се оказа не скално било, а урва. Земята, върху която най-сетне се озова, беше равна и покрита с туфи груба кафеникава трева.
Озова се на гола алпийска поляна, граничеща от двете страни с още стени от високи и сиви скали. На запад обаче имаше излаз, доколкото Ецио успя да види. Планинска просека, която не водеше доникъде. Навярно навремето беше стигала до някъде. Древно земетресение сигурно бе надигнало скалите, по които току-що се бе покатерил, и беше прокопало дерето, където падна мостът.
Ецио тръгна към единия край на долчинката да се огледа. Където имаше просека, където имаше вода, беше възможно да има и хора. Зачака почти неподвижен. Отмина половин час, преди да се осмели да продължи напред, раздвижвайки мускулите си, за да ги сгрее. Бяха започнали да се вдървяват от дългия престой на едно място. Беше мокър, вкочанен от студ. Не биваше да се задържа дълго на открито. Успя да избяга от тамплиерите, но усилията му щяха да отидат на вятъра, ако станеше жертва на природата.
Приближи до потока, ориентирайки се по ромоленето на водата. Наведе се и пи жадно, макар да внимаваше да не прекали. Последва коритото. По бреговете му започнаха да се появяват ниски дръвчета и скоро стигна рехава горичка край малко езерце. Спря. Щеше да е чудо, ако наоколо имаше живот, толкова далеч от селцето, сгушено под крепостта Масяф. Едва ли щеше да успее да улови животно, за да се нахрани. Но щом имаше езерце, съществуваше незначителен шанс да има риба.
Коленичи и надникна в дълбините на тъмната юда. Застанал като дебнеща чапла, той се насили да е търпелив. И тогава, най-накрая, повърхността се надипли — едва забележимо и мимолетно, но достатъчно да му покаже, че там има нещо живо. Продължи да наблюдава. Малки мушици кръжаха над водната повърхност. Някои долетяха, привлечени от топлината на тялото му. Не смееше да ги прогони. Наложи се да изтърпи жужащото им внимание и миниатюрните им ожесточени жила.
Тогава видя едро, закръглено зеленикаво тяло да се движи лениво на педя под повърхността. Надмина очакванията му — приличаше на шаран или на нещо много подобно. После друго, по-тъмно тяло се присъедини към първото, след това трето с меднозлатисти люспи.
Ецио зачака да направят това, което предвиждаше — да покажат глави над водата. Това щеше да е неговият шанс. Съсредоточил цялото си внимание, той напрегна тяло и длани.
Тъмната риба изплува. Дебелата уста се подаде сред рояк мехурчета.
Ецио скочи.
И падна въодушевено по гръб. Огромната риба се извиваше трескаво в ръцете му, неспособна да се изплъзне. Той я остави на земята до себе си и я уби с камък.
Нямаше начин да я сготви. Трябваше да я изяде сурова. Но после погледна пак камъка, с който я беше ударил, и си спомни отломката, която беше отчупил, докато се катереше. Кремък! Ако му се усмихнеше щастието, щеше да успее да запали огън — да си изсуши дрехите и да сготви. Суровата риба не го притесняваше; беше чел, че някъде, в незнайна земя далеч на изток, хората всъщност я смятали за деликатес. Но мокрите дрехи бяха друго нещо. Колкото до огъня, щеше да поеме риска. Съдейки по видяното, вероятно беше първото човешко създание, стъпило в тази долчинка от хиляда години насам, и високите била наоколо го скриваха от поглед на мили околовръст.
Събра съчки от горичката и след краткотрайно суетене съумя да предизвика миниатюрно червено пламъче в шепа трева. Премести го внимателно под подготвената шатра от клонки, които изгориха пръстите му, защото огънят лумна веднага. Гореше добре, а струйката дим беше тънка и светла и вятърът я разнасяше бързо.
За пръв път, откакто бе зърнал Масяф, Ецио се усмихна.
Въпреки студа той се съблече, за да спести време, и метна дрехите си да се сушат върху импровизиран простор от храсти, докато рибата му цвърчеше и се печеше, набодена на дървен шиш. След по-малко от час огънят бе угасен, а жарта — разпръсната безследно. С приятно затоплен корем, Ецио се облече и макар да не миришеха на свежо пране, дрехите му бяха топли и достатъчно сухи. Щяха да доизсъхнат върху тялото му. Колкото до умората, тя трябваше да почака. Той устоя на желанието да заспи край огъня и езерото — битка, не по-лесна от другите, които беше водил по пътя, но сега силите му се бяха възвърнали.
Чувстваше се готов да се върне в крепостта. Трябваше му екипировката, а и мисията му нямаше да се увенчае с успех, ако не успееше да разбули тайните на Масяф.
По обратния път, малко преди да достигне възвишението, по което се беше изкатерил, забеляза, че в южната част на долчинката друга пътека криволичи нагоре покрай билото. Кой я беше прокарал? Хора от зората на историята? Ецио не разполагаше с време да обмисля въпроса, но беше благодарен, че я има. Тя се изкачваше стръмно на изток в посока към Масяф. Тръгна по нея.
След като се виеше нагоре около сто и петдесет метра, пътеката свършваше пред тясна скална тераса. Останките от стена на нея свидетелстваха за наличието на древна наблюдателна кула, откъдето стражите са оглеждали околността и са предупреждавали събратята си в крепостта за приближаващи войски или кервани. На изток и надолу обширният комплекс на крепостта Масяф с внушителните й стени и овални кули се разстилаше пред погледа му. Ецио напрегна очи и зорък като орел, започна да набелязва подробности, които да му помогнат да се завърне.
Далеч долу различи въжен мост над същата пропаст, погълнала каменния мост, по който беше преминал. До него имаше стражеви пост. Доколкото виждаше от страната, където се намираше, това беше единственият достъп до крепостта, но от отсрещния край на моста пътят към нея изглеждаше сравнително лек. Просеката, отвеждаща към по-близкия край на моста, обаче беше друго нещо — гладка черна скална повърхност, която би затруднила дори най-пъргавия ибекс[1]. И се намираше точно пред погледите на стражите.
Ецио се взря в слънцето, което тъкмо подминаваше зенита си. Прецени, че ще му трябват четири-пет часа да стигне крепостта. Трябваше да влезе вътре, преди да падне мрак.
Спусна се от скалната издатина и заслиза бавно и предпазливо, за да не събори лавина от камъни, които да се търколят по планинския склон и да привлекат вниманието на тамплиерите, охраняващи моста. Задачата му беше сложна, но слънцето залязваше зад гърба му, следователно заслепяваше наблюдателите долу, и Ецио изпита благодарност, че го закриля. Щеше да се спусне долу, преди то да потъне зад хоризонта.
Най-сетне се озова под сигурното укритие на висока гола скала върху равна поляна на петдесетина метра на запад от моста. Беше застудяло и вятърът се усилваше. Мостът — изработен от черни насмолени въжета и тесни дървени дъски — се клатеше и скърцаше. Ецио забеляза как двама стражи излизат от наблюдателницата. Закрачиха напред-назад, но не посмяха да стъпят върху самия мост. Бяха въоръжени с лъкове и мечове.
Сега светлината беше приглушена и сивкава, затрудняваше го да прецени разстоянието. Но здрачът работеше в негова полза и той се сливаше лесно с околния пейзаж. Като сянка, снишен, се промъкна до моста, но тръгнеше ли по него, нямаше да има укритие. Освен това не беше въоръжен.
Спря още веднъж на десетина крачки от него и се взря в стражите. Със задоволство установи, че са вкочанени от студ, отегчени и бдителността им сигурно е притъпена. Иначе всичко останало изглеждаше непроменено, с едно изключение — някой в наблюдателницата беше запалил лампа, значи стражите бяха повече от двама.
Трябваше му някакво оръжие. Докато се спускаше по склона и наближаваше моста, беше изцяло погълнат от стремежа да не се издаде, но сега си спомни, че скалите са от кремък. Под краката му се валяха достатъчно отломки, просветващи в замиращата светлина. Избра един островръх камък, дълъг около педя и пет сантиметра широк. Вдигна го прекалено припряно и камъните наоколо изтрополиха. Застина. Но не последва реакция. Мостът беше дълъг десетина метра. Лесно щеше да прекоси половината разстояние, преди стражите да го забележат. Но трябваше да тръгне веднага. Събра сили и се хвърли напред.
Придвижването по моста се оказа трудно. Той се люлееше и скърцаше зловещо при всеки повей на бурния вятър. Наложи се Ецио да се придържа за страничните въжета, за да запази равновесие. А това му коства време. Всички стражи го бяха видели. Нададоха предупредителни викове, които му спечелиха една-две секунди, но разбрали, че приближава, те изпънаха лъковете и започнаха да стрелят. В същия момент още петима войници, вече заредили лъковете си със стрели, излязоха тичешком от наблюдателницата.
Сумракът им пречеше да се прицелят, но стрелите профучаваха достатъчно близо и Ецио се привеждаше и отскачаше. По средата на моста прогнила дъска се счупи и кракът му пропадна, но той успя да го освободи, преди да потъне съвсем в пролуката — тогава с него щеше да е свършено. Щастието му се усмихна и се отърва само с охлузен врат, когато една стрела прониза качулката му на темето и го облиза по врата. Усети топлината й върху кожата си.
Стражите спряха да стрелят и се заловиха с нещо друго. Ецио напрегна очи.
Лебедки!
Въжетата, навити върху макарите, бяха достатъчно дълги и мъжете вдигаха ръчките, за да ги завъртят и да ги размотаят. После, след като го запратеха в пропастта, щяха да; вдигнат отново моста.
По дяволите, помисли си Ецио и се запрепъва напред. Два пъти за един ден! Оставаха му още пет метра. Той се хвърли във въздуха, когато мостът пропадна под краката му, полетя напред и се приземи върху единия страж, а втория събори пътьом. Заби острия край на кремъка във врата на първия и се опита да го извади бързо, но камъкът се пречупи, навярно заседнал в кост. Ецио се изправи, завъртя се и се хвърли върху втория страж, който още не бе успял да се съвземе. Извади собствената му сабя от колчана и прониза мъжа с нея.
Другите трима захвърлиха лъковете, издърпаха мечовете си и го принудиха да отстъпи с гръб към бездната. Ецио размисли бързо. Наоколо не се мяркаха други войници, никой не беше отишъл да вдигне тревога. Трябваше да довърши тези тримата и да влезе в крепостта, преди да открият какво се е случило. Мъжете обаче бяха огромни и не бяха стояли на пост — изглеждаха свежи и отпочинали.
Ецио претегли сабята с ръка. Огледа лицата на противниците си. Какво съзря в очите им? Страх? Или се лъжеше?
— Ти, асасинско куче! — просъска единият, ала гласът му потрепери леко. — Сигурно си сключил сделка с дявола!
— Ако има дявол, той е ваш съюзник — изръмжа Ецио и се хвърли напред, за да се възползва от страха им, че някак си притежава свръхестествени сили.
Те го обкръжиха със звучни ругатни, толкова шумни, че трябваше да побърза да ги смълчи. Размахваха панически и напосоки мечовете си. Битката приключи бързо. Ецио прибра телата в наблюдателницата, но нямаше време да вдигне отново моста — и без това неизпълнимо начинание за сам човек. Размисли дали да не заеме дрехите на някой от стражите, но се отказа — щеше да изгуби безценно време, а и сгъстяващият се мрак беше на негова страна.
Тръгна по пътеката към крепостта, благодарен на черните сенки, спускащи се от двете му страни. Стигна невредим основата на стената откъм най-тъмната й страна. Слънцето вече беше залязло; само червено сияние се виждаше над далечните планински била на запад. Беше студено, духаше силно. Обветрената от векове крепостна стена предлагаше достатъчно опори за ръцете и краката на опитен катерач. Представяйки си живо плана на крепостта, който бе проучил в Рим, Ецио събра последните си сили и се заизкачва. Прецени, че след трийсетина метра ще е във външния отсек. После знаеше къде се намират свързващите порти, отвеждащи до вътрешната крепост, бойниците и главната кула.
Изкачването го затрудни повече, отколкото очакваше. Ръцете и краката го боляха и му се прииска да разполага с някакво приспособление, с което да се протяга по-лесно и да се закрепя по-стабилно върху опорите. Но с усилие на волята продължи нагоре и когато последните искрици светлина угаснаха зад черните планински зъбери, отстъпвайки пред първите бледи звезди, Ецио се прехвърли върху каменна пътека, виеща се на няколко стъпки под бойниците на външната стена. На петдесет метра от двете му страни се издигаха наблюдателни кули, но стражите в тях се взираха навън и надолу. Откъм стражевия пост до моста долиташе глуха шумотевица.
Ецио вдигна очи към главната кула. Сигурно бяха прибрали вещите му — кожените чанти с безценните му оръжия — на сигурно място в подземните хранилища.
Скочи на земята и закрачи, придържайки се към сенките. Насочи се наляво, където знаеше, че се намира портата към главната кула.