Оливър Боудън
Прозрение (10)

10

Зората беше сива и студена. Ецио се отърси от спомените и във възцарилото се мъртвило се съсредоточи в настоящето. Стъпки на стражи отекнаха по плочника. Наближаваха килията му. Часът беше ударил.

Реши да се престори на изнемощял, което не беше особено трудна роля. Отдавна не беше ожаднявал и огладнявал толкова, но каната с вода и храната все още стояха недокоснати върху масата. Легна по лице върху пода и нахлупи ниско качулката.

Чу вратата на килията да се отваря рязко и мъжете влязоха. Уловиха го за раменете, попривдигнаха го и го повлякоха по сивия каменен коридор. Втренчен в пода, докато го теглеха, Ецио забеляза великия символ на асасините, знака им от незапомнени времена, гравиран от по-тъмен камък.

Коридорът отвеждаше към по-широко помещение, нещо като зала, открита в единия край. Резлив свеж въздух облъхна лицето на Ецио и той забеляза, че тесни колони обрамчват широки отвори, откриващи гледка към безпощадните планини. Все още се намираха високо в кулата.

Стражите го вдигнаха на крака и той отблъсна ръцете им. Те се поотдръпнаха, насочили алебардите си към него. С лице към асасина и с гръб към бездната стоеше капитанът, когото беше видял предишния ден. Държеше примка.

— Издръжлив мъж си, Ецио — каза му той. — Да биеш толкова път само за да зърнеш крепостта на Алтаир! Изисква се истинска храброст!

Той помаха на хората си да отстъпят още по-назад и да оставят Ецио сам. После продължи:

— Но вече си стара хрътка. По-добре да те избавим от мъките, отколкото да те обречем на жалък край.

Ецио се обърна, за да погледне мъжа в очите. Отбеляза със задоволство, че лекото му движение накара войниците с алебардите да трепнат и да насочат отново оръжията си към него.

— Последни думи, преди да те убия? — попита Ецио.

Капитанът беше по-кален от мъжете си. Не се разколеба.

Засмя се.

— Чудя се за колко време ястребите ще оголят костите ти, когато тялото ти увисне през парапета.

— В небето се рее орел. Ястребите няма да посмеят да припарят.

— Много ще ти помогне, няма що. Ела насам. Или се страхуваш от смъртта? Не искаш да те влачим насила в последните ти мигове, нали?

Ецио пристъпи бавно напред. Всичките му сетива бяха изострени.

— Добре — рече капитанът и Ецио веднага усети, че противникът му се поотпуска.

Наистина ли реши, че се е предал? Толкова самонадеян ли беше? Толкова глупав? Още по-добре тогава. Но може би в края на краищата този противен мъж, вонящ на пот и печено месо, беше прав. Смъртта все някога щеше да го издебне.

Отвъд широкия отвор между колоните тясната дървена платформа се издигаше над бездната — навярно десет стъпки дълга и четири широка, скована от шест грапави дъски. Изглеждаше древна и нестабилна. Капитанът се поклони в саркастичен приветствен жест. Ецио пристъпи още по-напред. Очакваше своя шанс, но същевременно се питаше дали ще настъпи. Дъските заскърцаха зловещо под краката му, обгърна го студен въздух. Погледна небето и планините. После видя на петдесет или сто крачки под себе си орела, разперил поръбените си с бяло криле, и тази гледка някак си му вдъхна надежда.

После се случи още нещо.

Ецио беше забелязал друга подобна платформа, издадена от кулата на същото ниво и на четири-пет метра вдясно от него. Сега сам върху нея, младият мъж с качулката, когото беше зърнал на бойното поле, крачеше безстрашно напред. Затаил дъх, Ецио се втренчи в него. Стори му се, че мъжът се обръща към него, понечва да му покаже нещо…

И после, отново, видението се стопи. Останаха само вятърът и снежните парцали. Дори орелът беше изчезнал.

Капитанът приближи, стиснал примката. Ецио забеляза колко хлабаво виси дългото въже зад нея.

— Не виждам никакъв орел — каза капитанът. — Според мен на ястребите ще им стигнат три дни.

— Ще те уведомя — отвърна равнодушно Ецио.

Група войници се бяха появили зад капитана, но лично той застана плътно зад Ецио, свали му качулката, прокара примката през главата и я пристегна около врата му.

— Сега! — нареди капитанът.

— Сега!

В същия момент, когато усети ръцете на капитана да го стисват за раменете, готови да го блъснат в забвението, Ецио вдигна лакът и го заби яростно, назад. Капитанът изкрещя и залитна към съратниците си. Асасинът се наведе и вдигна хлабавото въже, виещо се върху дъските. Втурна се между тримата мъже, завъртя се и уви клупа около врата на олюляващия се капитан. После скочи от платформата към празнотата.

Капитанът се опита да се запази равновесие, но твърде късно. Тежестта на Ецио го събори върху дъските. Те потрепериха, когато главата му се блъсна в тях. Въжето се изопна и едва не пречупи врата на капитана. Посинял, той вдигна длани към врата си и зарита, борейки се за живота си.

Бълвайки всички ругатни, дошли им наум, стражите извадиха мечовете си и хукнаха напред. Заудряха с остриетата им въжето, за да освободят командира си. Прережеха ли въжето, проклетият Ецио Аудиторе щеше да се разбие върху скалите на сто и петдесет метра под него. Нямаше значение как ще умре, стига наистина да е мъртъв.

В края на въжето, въртейки се във въздуха, Ецио бе пъхнал и двете си ръце под примката, за да не му пререже гърлото. Погледна надолу. Висеше близо до стената. Сигурно имаше нещо, за което да се залови, преди да падне. Но ако нямаше, по-добре да срещне смъртта така, отколкото да изтлява бавно.

Горе, върху зловещо разлюляната платформа, стражите най-после успяха да прережат въжето, разкървавило врата на капитана им. И Ецио започна да пада, да пада…

В момента, щом усети въжето да се разхлабва, той люшна тялото си близо до крепостната стена. Масяф беше построен от асасини за асасини. Нямаше да го предаде. Беше забелязал част от счупено скеле да стърчи от стената на петнайсет метра под него. Насочи тялото си натам, докато летеше надолу. Успя да сграбчи скелето и потрепери от болка, защото ръката му едва не се откъсна от раменната става. Скелето го издържа и той не го изпусна. Стиснал зъби, се надигна, за да го улови с две ръце.

Но това не беше всичко. Стражите, надвесени над платформата, бяха забелязали какво става и започнаха да го замерят, с каквото им попадне подръка, за да го съборят. Отломки, камъни и парчета дърво полетяха към него. Ецио се озърна отчаяно. Вляво каменна издатина се виеше по стената на около шест метра от него. Ако се залюлееше и набереше достатъчно инерция да прескочи разстоянието, съществуваше слаба възможност да успее да се изтърколи надолу по ескарпа^[1]. Под краката му се издигаше скално било. Полусрутен каменен мост преваляше бездната и отвеждаше към тясна пътека на отсрещния склон.

Привел глава под градушката от отломки отгоре, Ецио се залюля напред-назад. Дланите му се подхлъзнаха върху гладките като лед дъски на скелето, но не го изпусна. Скоро набра инерция. Настъпи моментът, когато не биваше да чака повече, трябваше да рискува. Събра всичките си сили и се отблъсна, политайки във въздуха. Разперил ръцете си като криле, насочи тялото си към ескарпа.

Приземи се тежко и главата му се замая. Не успя да запази равновесие и се запремята надолу, отскачайки по грапавините, но в крайна сметка постепенно съумя да овладее разбитото си тяло и се затъркаля към моста. Знаеше, че това е жизненоважно, защото не се ли приземеше на точното място, щеше да се прекатури през скалата към Бог знае каква бездна. Движеше се прекалено бързо, но не можеше да контролира скоростта си. Но успя да запази самообладание и най-после спря — на три метра от началото на моста.

Ненадейно го осени мисъл — колко стар беше този мост? Беше тесен, побираше само един човек и далеч, далеч надолу Ецио чуваше бученето на разярени води, биещи в скали, невидими в дъното на черната пропаст. Тежестта на тялото му разклати моста. Откога ли никой не беше стъпвал върху него? Хоросанът и камъните вече се ронеха, излинели от старост. Когато се изправи на крака, с ужас забеляза как на метър и нещо зад него зейва пукнатина. Тя се разшири и камъните от двете й страни започнаха да падат и да се сгромолясват като лавина в тъмната бездна.

Времето сякаш се забави. Нямаше връщане назад. Ецио тутакси осъзна какво ще стане. Обърна се и хукна, впрягайки всеки мускул от изнемогващото си тяло в това последно усилие. Тичаше към отсрещната страна на моста, а той се пукаше и разпадаше зад него. Още двайсет метра… десет… усещаше как камъните рухват в мига, щом нозете му се отлепят от тях. Най-сетне, с гърди, буквално раздиращи се от усилието да поемат дъх, той се притисна към сивите скали на планинския скат и опря буза в тях. С крака, стъпили стабилно върху тясната пътека, неспособен да разсъждава или да помръдне, той се вслуша в екота на камъните, рухващи в буйния поток. Слушаше как громоленето ту се засилва, ту глъхне, а накрая замря и се чуваше само вятърът.