Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Revelations, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Оливър Боудън. Прозрение
Английска. Първо издание
Редактор: Евгения Мирева
ИК „Ера“, София, 2012
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀
ISBN: 978–954–389–211–2
История
- —Добавяне
Трета част
О, Вечен блясък, който блика с плам
от себе си! Разбиран, се разбира,
обича се и си се радва сам[1].
79
Ецио мълча през по-голямата част от пътуването към Константинопол. София, която помнеше суровото предупреждение на Селим, го попита дали изобщо е разумно да се връщат там, но той отвърна:
— Имам още работа.
Тя се тревожеше за него — изглеждаше затворен в себе си, сякаш боледуваше. Но когато златните куполи и белите минарета се появиха отново на северния хоризонт, духът му се приповдигна и тя видя някогашния блясък да се завръща в очите му.
Първо се отбиха в книжарницата. Тя беше почти неузнаваема. Азизе я беше осъвременила и всички книги бяха подредени спретнато по полиците в безупречен порядък. Азизе погледна София едва ли не извинително, когато й подаде ключовете, но тя веднага бе забелязала, че магазинът е пълен с клиенти.
— Доган иска да те види, менторе — каза Азизе, след като поздрави Ецио. — И не се безпокой. Принц Сюлейман знае, че си се върнал, и ти е осигурил охрана. Баща му обаче настоява да не оставаш дълго.
Ецио и София се спогледаха. Вече бяха заедно отдавна, поне от шест месеца, откакто тя пожела да го придружи на експедицията до Масяф — молба, която за нейна изненада той прие без никакви възражения. Всъщност сякаш му стана приятно.
Доган увери Ецио, че турските асасини разполагат със силна база в града с мълчаливото съгласие на Сюлейман и под неофициалната му закрила. Вече бяха подели операция за прочистването на града и империята от последните османски и византийски ренегати, останали без водач след смъртта на Ахмед и Мануил. Еничарите под желязната ръка на Селим вече не се бунтуваха. Нямаше и причина, защото предпочитаният от тях принц беше станал владетел.
Колкото до тамплиерите, те бяха потънали вдън земя, след като базите им в Италия и на Изток бяха сразени. Ецио обаче съзнаваше, че този вулкан дреме, но не е угаснал. Тревожните му мисли се обръщаха към Далечния изток и той се питаше какво ли означава познанието, поверено му от Тиния и призрачния глобус, за неоткритите континенти — ако съществуваха — отвъд Западното море.
Доган компенсираше липсата на пламенния устрем на Юсуф с умения и непоклатима всеотдайност на Кредото. „Някой ден може да стане ментор“, мислеше си Ецио. Собствените му чувства обаче сякаш се носеха без посока по течението. Вече не знаеше в какво вярва, ако изобщо вярва в нещо, и тези размишления, плюс още една тема, го бяха обсебили по време на дългото пътуване към дома.
Дом! Къде беше домът му? Рим? Флоренция? Работата му? Всъщност нямаше истински дом и той разбираше дълбоко в душата си, че преживяното в тайното подземие на Алтаир в Масяф е отбелязало края на един етап от живота му. Бе направил, каквото му беше по силите, и бе постигнал мир и стабилност — засега — в Италия и на изток. Нима не биваше да посвети малко време и на себе си? Дните му намаляваха, усещаше го, но все още му оставаха достатъчно да събере плодовете от посятото. Ако посмееше да поеме риска.
Ецио прекара петдесет и третия си рожден ден — лятното равноденствие на 1512 година — със София. Наближаваше краят на дните, през които Селим му бе позволил да отседне в града. Настроението му беше мрачно. И двамата се чувстваха потиснати, сякаш тежко бреме тегнеше върху плещите им. В негова чест София беше подготвила истински флорентински банкет — salsicce di cinghiale и fettunata, след тях — carciofini sott’olio, последвани от spaghetti, alb scogtio и bistecca alla fiorentina и хубаво сухо pecorino. За десерт беше приготвила castagnaccio, допълнени от brutti ma buoni[3]. Беше решила обаче, че виното ще е венецианско.
Почерпката беше твърде изобилна и тя бе сготвила прекалено много, но виждаше, че храната, дори храната от родното място, струвала й цяло състояние, е последното, което го вълнува.
— Какво ще правиш? — попита го София.
Той въздъхна.
— Ще се върна в Рим. Работата ми тук приключи.
Помълча малко и попита:
— А ти?
— Ще остана тук, предполагам. Ще продължа по утъпкания път. Макар Азизе да е по-добра търговка от мен.
— Защо не опиташ нещо ново?
— Не знам дали ще посмея… сама. Само това умея. Въпреки че… — не довърши тя.
— Въпреки че?
Тя го погледна.
— През последните месеци — почти година — научих, че и отвъд книгите има живот.
— Целият живот е отвъд книгите.
— Говориш като истински мъдрец!
— Животът влиза в книгите, а не обратното.
София го огледа. Питаше се колко още ще се колебае. Дали изобщо ще се реши. Дали ще посмее. Дали изобщо иска — макар да се опитваше да пропъжда тази мисъл — и дали тя ще се осмели да го поощри. Когато отпътува до Адрианополис без него, за пръв път си даде сметка какво й се случва и беше убедена, че същото изпитва и той. Бяха любовници, разбира се. Но онова, за което наистина мечтаеше, още не се беше случило.
Дълго седяха мълчаливо до масата. Много напрегната тишина.
— Азизе, за разлика от теб, не се е възстановила от изпитанието на кулата — каза Ецио и бавно доля в чашите им с вино. — Помоли ме да те попитам дали може да остане да работи тук.
— А теб какво те засяга?
— Това място може да се превърне в отличен разузнавателен център на селджукските асасини.
Той се поправи бързо:
— Като допълнителна функция, разбира се, а и Азизе ще получи по-спокойна роля в Ордена. Тоест, ако…
— А какво ще стане с мен?
Ецио преглътна мъчително.
— Аз… питах се дали…
Коленичи пред нея.
Сърцето й заби лудешки.