Оливър Боудън
Прозрение (77)

77

Знаеше какво трябва да направи и го стори почти в полусън. Остави диска внимателно върху писалището и се обърна към тъмната ниша зад него. Знаеше къде се намира лостът. Дръпна го предпазливо и той веднага поддаде. Вратата се плъзна, отвори се и той ахна. „Мислех, че е само една. Онази, която с Макиавели погребахме завинаги в подземието под църквата «Свети Никола». А сега виждам посестримата й!“

Огледа Ябълката. Беше тъмна и студена — безжизнена. Усети обаче как ръката му, сякаш по своя воля, се протяга към нея.

Възпря я с огромно усилие.

— Не! Ще останеш тук!

Отстъпи назад.

— Видях достатъчно през този живот!

Улови лоста.

Но Ябълката лумна и светлината й го заслепи. Той залитна назад, обърна се и в центъра на огряната от ярки лъчи зала видя света. Въртеше се в пространството, на шест метра над пода — огромна топка, обагрена в синьо, кафяво и зелено.

— Не! — извика Ецио и закри очи с длани. — Направих достатъчно! Изживях дните си възможно най-достойно, без да разбирам смисъла, но увлечен напред като молец към далечна луна. Стига толкова!

„Слушай! Ти си проводник на послание, което друг ще разбере!“

Ецио нямаше представа откъде долита гласът и чий е. Свали дланите си от очите и ги постави върху ушите. Обърна се към стената и тялото му се заолюлява, сякаш го блъскат. Беше принуден да се извърне отново с лице към залата. Из въздуха плуваха в ослепителна светлина трилиони цифри, символи, изчисления, формули, думи и букви — някои разпилени, други съставящи за миг някакъв смисъл, но разпръскващи се отново в хаоса. Някъде сред тях се надигна глас на старец — на старец, защото потреперваше от време на време. Но звучеше властно. Ецио не беше чувал по-могъщ глас.

„Чуваш ли ме, нищожество? Чуваш ли ме?“

После нещо като мъжка фигура тръгна към него сякаш от огромно разстояние. Прекоси вихреното море от всички символи, които човечеството беше използвало, за да разгадае смисъла на битието. Крачеше по въздух, по вода, но не и по земя. Ецио разбра, че фигурата никога няма да се освободи и да го достигне. Намираха се от двете страни на непреодолима бездна.

„А! Ето те!“

Цифрите около фигурата се заиздигаха, запулсираха и се разбягаха една от друга, неспособни да се изтръгнат от оковите си като в кошмарен калейдоскоп, фигурата обаче стана по-ясна. Мъж. По-висок и по-широкоплещест от обикновените мъже. Ецио си спомни една от статуите на гръцки богове, която Микеланджело му беше показал, когато папа Юлий иззе колекцията на семейство Борджия. Стар бог. Зевс или Посейдон. Гъста брада. Очи, в които светеше неземна мъдрост. Около него лутащите се цифри и уравнения спряха да се борят и започнаха да се отдалечават все по-бързо и по-бързо, докато най-сетне изчезнаха. Изчезна и светът, остана само този… мъж. Ецио не знаеше как другояче да го нарече.

„Тиния. Казвам се Тиния. Мисля, че си срещал сестрите ми“.

Ецио погледна създанието, което следеше как последните формули се стопяват в етера.

Когато проговори отново, гласът му прозвуча странно човешки, някак несигурно.

„Странно място е този кръстопът на Времето. Не съм свикнал с… изчисленията. Те са стихията на Минерва“.

Той погледна изпитателно Ецио. Но в очите му личеше и друго — дълбока тъга и някаква бащинска гордост.

„Виждам, че още те измъчват много въпроси. Кои сме ние? Какво е станало с нас? Какво искаме от теб?“

Тиния се усмихна.

„Ще научиш отговорите. Само слушай и аз ще ти разкажа“.

Светлината се оттегли постепенно от залата и призрачното синьо кълбо отново се появи точно зад Тиния. Започна бавно да нараства, докато зае почти цялото пространство.

„И преди края, и след това ние се стремяхме да спасим света“.

Една след друга малки точици се появиха върху огромното въртящо се кълбо.

„Те отбелязват местата, където построихме подземия, в които да работим. Всяко е посветено на различно средство за спасение“.

Ецио видя как една от точиците засия ярко. Намираше се близо до източното крайбрежие на голям континент, който дори не си бе представял, че съществува. Знаеше само, че приятелят му Америго Веспучи е открил бряг там преди десетилетие, и беше виждал картата на Валдземюлер, изобразяваща този новооткрит свят. Но тази карта се простираше далеч на юг. Дали имаше още? По-необятна земя? Струваше му се невероятно.

„Построихме ги под земята, за да избегнем войната, бушуваща на повърхността, а и като предпазна мярка, в случай че се провалим“.

Ецио забеляза, че светли лъчи започват да опасват все по-бавно въртящия се глобус и свързват всички точици с онази върху странния нов континент. Накрая плетеница от светли ивици обви целия свят.

„Познанието от всички подземия беше прехвърлено на едно място…“

Гледната точка на Ецио се промени и той сякаш се заспуска през пространството към огромния образ на света. Накрая му се стори, че ще се разбие върху земята, която се надигна да го посрещне. Но някой сякаш го пое в последния момент и той полетя на сантиметри над земята. Сетне се понесе отново надолу, все по-надолу през тунел като мина. Озова се в огромна подземна сграда, наподобяваща храм или дворцова зала.

„Наш дълг — мой и на сестрите ми Минерва и Уни, бе да подредим всичко събрано. Избрахме онези решения, които изглеждаха най-обещаващи, и се заехме усърдно да проверим достойнствата им“.

И наистина — сега Ецио се намираше, или му се струваше, че се намира, в обширната зала в загадъчното подземие в загадъчната земя и там, до Тиния, стояха Минерва и Уни, които асасинът наистина беше срещал преди…

„Пробвахме шест средства, всяко по-многообещаващо от предишното. Но ншцо не подейства. И после… дойде краят на света“.

Последните думи прозвучаха толкова непресторено и равнодушно, че Ецио се стъписа. Видя Минерва — с натежало сърце, и Уни — ядосана, да наблюдават как Тиния задвижва сложен механизъм, който затвори огромните врати на подземието и ги залости вътре. После…

После огромна вълна с неописуема сила удари небосклона и освети небето като десет хиляди северни сияния. Ецио сякаш се намираше сред стотици хора в процъфтяващ град и всички се взираха в свръхестествения спектакъл над главите си. Ала за по-малко от минута лекият бриз, който рошеше косите им, се превърна от зефир в буря и накрая в ураган. Хората се спогледаха — първо учудено, след това уплашено — и се разбягаха.

Небето, все още обагрено от вълни зелен огън, сега загромоли и го разкъсаха мълнии. Бурята вилнееше и кънтеше, макар да не се виждаше нито един облак, и мълниите поразяваха дърветата, сградите, хората. Из въздуха летяха отломки, унищожаващи всичко, изпречило се на пътя им.

После могъщ трус разлюля земята. Хората на открито изпопадаха и преди да успеят да се изправят на крака, ги повалиха скали и камъни, понесени като хартиени топки от вятъра. Земята се разтърси отново, този път още по-силно, и писъците и виковете на ранените се удавиха в гръмотевиците и в оглушителното свистене на урагана. Оцелелите на открито се втурнаха да потърсят убежище. Някои се препъваха и диреха опора в стените на малкото издържали на напора сгради.

Сред разрухата обаче големите храмове се възправяха непоклатими, недосегнати от катастрофата около тях, символ на архитектурния гений на строителите си. Нов трус обаче разлюля земята, после още един. Широка магистрала се разцепи на две по дължина и хората се разбягаха от широката бездна, зейнала по средата. Небето пламтеше, мълнии като арки пробягваха от единия хоризонт до другия и небосклонът сякаш щеше всеки миг да избухне.

В този миг на Ецио му се стори, че отново вижда земята отдалеч, потопена в изпепеляващ слънчев огън, опасана от мрежа от огромни огнени кълба. Накрая — немислимо — светът се отмести от оста си и се преобърна… Елегантният град, изисканите високи сгради и съвършено поддържаните паркове се превърнаха в зейнали рани, когато земята се разпука и разцепи под тях, срутвайки незасегнатите досега постройки. Малцината по разрушените от улици изпищяха — отчаян вик на последна агония. Изместените земни полюси изложиха земята на смъртоносната радиация на слънчевите огньове. Вятърът отнесе последните постройки като кули от карти.

Накрая — внезапно, както началото — настана затишие. Небесните сияния помръкнаха като изгасен пламък на свещ и почти веднага вятърът стихна. Разрухата обаче беше пълна. Почти нищо не беше оцеляло. Пламъци и пушек, тъмнина и гибел властваха навсякъде.

През зловонните изпарения гласът на Тиния долетя до Ецио. Или гласът на някой като него. Вече нищо не беше сигурно.

„Слушай. Трябва да отидеш там. На мястото, където се трудихме… трудихме се и загубихме. Предай думите ми. Запиши ги. Така ще разкриеш пътя. Но те предупреждавам — везните още не са се уравновесили. И не знам как ще свърши всичко — в моето време и в твоето“.

Димните облаци се разнасяха, втечнената лава се охлаждаше. С течение на времето миниатюрни филизи изникнаха от земята и избуяха. Входът към подземието се отвори и хората от Първата цивилизация излязоха и на свой ред започнаха да строят наново. Но бяха малцина и броят им не нарастваше. През вековете те намаляваха и накрая останаха само няколкостотин, после няколко дузини, после нито един…

Всесилните гори завладяха построеното от тях. Новите сгради изчезнаха, погълнати от времето. Ниски гористи възвишения заеха местата им. Тогава се появиха хора, но различни от Първите заселници. Човешки същества. Онези, които Първите заселници бяха създали, за да им служат като роби, сега бяха техни свободни наследници. Някои от Първите заселници имаха деца от човешките същества и потомците им притежаваха способности, отличаващи ги от другите човеци.

Ала истинските наследници бяха именно човеците. Първи в тази непозната земя заживяха мъже и жени със смугла кожа и дълги прави черни коси. Горди люде, които ловуваха странни тъмнокафяви диви бикове. Възседнали жилавите си дребни коне без седла, те използваха лъкове и стрели. Живееха в отделни племена и враждуваха без особени кръвопролития.

После дойдоха още хора. По-бледи, с различни дрехи, които покриваха телата им. Прииждаха с кораби от Европа, прекосявайки западното полукълбо. Те преследваха местните и ги прогонваха от земите им. Установяваха се във ферми, села, градове и накрая издигаха мегаполиси, съперничещи на онези от изгубената цивилизация, погълната в недрата на земята преди хилядолетия.

„Запомни това. Нямаш право да се отказваш от борбата за справедливост. Дори да изглежда, че не може да бъде спечелена, че и последната искрица надежда е изгубена, борбата гарантира оцеляването на справедливостта, оцеляването на света. Човешкият род пази равновесие по ръба на тясно било, това е вярно. Твоята задача е да се погрижиш везните да не се наклонят прекалено много към погрешната страна. И има още едно нещо, което можеш да направиш, за да си сигурен, че равновесието няма да се наруши — можеш да обичаш“.

Ецио се подпря на писалището. До него Алтаир все още седеше в стола си. Нищо не беше преместено от писалището, нито един пергамент не бе помръднал, а свещта гореше със стабилен пламък.

Не знаеше как се е добрал от нишата до писалището, но сега се върна в нея. Ябълката стоеше непокътната върху пиедестала в тайника, студена и безжизнена. Едва различаваше очертанията й в мрачината. Покритата й с прах кутия лежеше върху писалището.

Ецио събра сили и прекоси отново обширната зала. Тръгна към коридора, който щеше да го изведе отново под слънчевите лъчи, при София.

Но пред входа на великата библиотека той се обърна отново. Вече отдалеч, погледна за последен път Алтаир, седнал за вечни времена в призрачната си библиотека.

— Сбогом, менторе — каза Ецио.