Оливър Боудън
Прозрение (76)

76

— Каза, че са плячкосали Багдад?

— Да, татко. Монголите на хан Хулагу минаха през града като пожар. Никого не пощадиха. Той изправил колело от каруца върху оста му и наредил всички граждани да минат край него. Убил всички, чиито глави стърчали над колелото.

— Оставил живи само младите и смирените?

— Да.

— Хулагу не е глупак.

— Унищожи града. Изгори всички библиотеки. Разруши университета. Изби всички учени. Градът никога не е преживявал такава чистка.

— Ще се моля и никога повече да не преживее.

— Чул те Господ, татко!

— Поздравявам те, Дарим. Добре, че взе решение да отплаваш за Александрия. Погрижи ли се за книгите ми?

— Да, татко. Онези, които не изпратихме с братята Поло, вече пътуват за Латакия в каруци, готови да бъдат натоварени на кораби.

Алтаир седеше прегърбен до прага на обширната си библиотека и архив. Помещенията със сводести тавани сега бяха празни. Той стискаше малка дървена кутия. Дарим благоразумно не попита баща си какво съдържа.

— Добре. Много добре — каза Алтаир.

— Но има нещо — нещо съществено, което не разбирам — каза Дарим. Защо събира толкова голяма библиотека и архив десетилетия наред, щом не си възнамерявал да задържиш книгите?

Алтаир махна с ръка да го прекъсне.

— Дарим, знаеш, че живях по-дълго от отреденото ми време. Скоро ще потегля на пътешествие, което не изисква никакъв багаж. Но ти отговори сам на въпроса си. Хулагу ще стори тук същото, каквото причини на Багдад. Отблъснахме ги веднъж, но те ще се върнат и тогава Масяф трябва да е празен.

Дарим забеляза, че баща му притиска още по-силно малката дървена кутия към гърдите си, сякаш да я запази. Той се вгледа в него, толкова крехък на вид — като пергамент, ала отвътре — неподатлив като кожена подвързия.

— Разбирам — каза Дарим. — Значи това вече не е библиотека, а гробница.

Баща му кимна сериозно.

— И трябва да остане скрита. Далеч от любопитни ръце. Поне докато не предаде тайната, която съдържа.

— Каква тайна?

Алтаир се усмихна и стана.

— Няма значение. Върви, синко. Върви при семейството си и живей добре.

Дарим го прегърна.

— Всичко добро у мен започна с теб — каза той.

Разделиха се. Алтаир прекрачи прага. Щом се озова вътре, той изопна рамене и се протегна с мъка към големия лост точно над рамката на вратата. Напрегна сили и най-после лостът се задвижи. Изписа дъга и щракна на място. Тежка врата от зелен камък се заиздига бавно от пода да скрие входа.

Баща и син се гледаха безмълвно, докато вратата се издигаше. Дарим се стараеше да запази самообладание, но когато вратата залости баща му жив в гроба, не успя да сдържи сълзите си, втренчен в гладко издяланата повърхност. Само лек нюанс в цвета и странните вдлъбнатини я отличаваха от околните стени.

Обзет от скръб, той се обърна и си тръгна.

„Кои са били тук преди нас?“, помисли си Алтаир, докато вървеше бавно по дългия коридор, отвеждащ към обширната сводеста зала под земята. Когато минаваше край тях, факлите по стените се запалваха от сгъстен въздух, изпускан от скрити зад камъка тръби. Тежестта му задвижваше лостове под пода, които активираха кремъчни огнива, възпламеняващи сгъстения въздух, факлите горяха няколко минути, след като ги подмине, и после отново изгасваха.

„Какво ги е довело тук? Какво ги е прогонило от родината им? Ами артефактите им, които наричаме Райски частици? Послания в бутилка. Инструменти, оставени да ни помагат и да ни насочват. Или пък се съревноваваме за нещо, което са захвърлили, придаваме божествен смисъл и значение на изоставени играчки?“

Той продължаваше по коридора стиснал кутията, а ръцете и краката му изнемогваха от изтощение.

Най-сетне влезе в просторната мрачна зала и я прекоси спокойно. Стигна писалището с облекчението на удавник, уловил дъска сред вълните.

Седна, остави кутията внимателно върху масата. Ръцете му се отлепиха с неохота от нея. Придърпа хартия, перо и мастилница, натопи перото, но не започна да пише. Спомни си нещо, което вече бе написал в дневника си.

„Ябълката е повече от каталог на онова, което ни предшества. В калейдоскопичния й ослепителен свят зърнах сцени от предстоящото. Такова нещо не би трябвало да е възможно. И навярно не е. Сигурно е просто предположение. Размишлявам над последствията от тези видения — дали са образи от бъдещето или само вероятности? Способни ли сме да променим изхода? Ще се осмелим ли да опитаме? И дали така просто ще помогнем на видяното да се случи? Разкъсан съм — както винаги — между действието и бездействието. Недоумявам кое — ако изобщо е възможно — ще промени събитията.

Дали изобщо ми е отредено да променя нещо? Все пак продължавам да попълвам дневника. Дали това е опит да преобразя видяното или да гарантирам, че ще се сбъдне?

Колко наивно е да вярвам, че всичките ми въпроси имат само един-единствен отговор. Че за всяка загадка има едно-единствено разковниче. Че една-единствена божествена светлина управлява всичко. Казват, че тази светлина поражда истина и любов. Аз твърдя, че тя ни заслепява и ни принуждава да се препъваме в невежество. Копнея за деня, когато хората ще загърбят невидимите чудовища и ще прегърнат рационалния възглед за света. Ала новите религии са толкова удобни и обещават толкова ужасни наказания, ако се отречем от тях! Боя се, че страхът ще ни задържи в оковите на най-великата лъжа…“

Старецът постоя известно време в тишината, питайки се дали изпитва надежда или отчаяние. Вероятно не беше нито едното, нито другото. Навярно бе надраснал и надживял и двете. Тишината в огромната зала и мрачината го закриляха като майчини ръце. Но не успяваше да смълчи миналото.

Отблъсна пергамента и мастилницата и придърпа кутията. Закри я с длани. Да я запази от какво?

После му се стори, че Ал Муалим застава пред него. Някогашният му ментор, който го предаде. Когото накрая изобличи и унищожи. Но мъжът проговори заплашително и властно:

— Дълбоката мъдрост поражда дълбока скръб. Който трупа познание, трупа тъга.

Призракът се приведе напред и зашепна настойчиво в ухото на Алтаир:

— Унищожи я! Унищожи я, както обеща да направиш!

— Аз… не мога.

После чу друг глас. Сърцето му трепна и той се обърна към него. Ал Муалим беше изчезнал. Но къде беше тя? Не я виждаше!

Вървиш по тънка линия, Алтаир! — каза Мария Торп. Гласът й беше младежки, уверен. Както тогава, когато я срещна — преди седем десетилетия.

— Движи ме любознателността, Мария. Колкото и ужасен да е този артефакт, той съдържа чудеса. Искам да го проумея.

— Какво ти казва той? Какво виждаш?

— Странни видения и послания. За онези, дошли преди нас, за възхода и за падението им…

— Ами за нас? Къде сме ние?

— Ние сме брънки от веригата, Мария.

— Но какво ще стане с нас, Алтаир? Със семейството ни? Какво казва Ябълката?

Алтаир отвърна:

— Кои са дошли тук преди нас? Какво ги е довело тук? Колко отдавна?

Говореше повече на себе си, отколкото на Мария, която отново прекъсна мислите му:

— Освободи се от това нещо!

— Дългът не ми позволява, Мария — каза й той тъжно. Тогава тя изкрещя ужасено. И в гърлото й се надигна предсмъртно хриптене.

— Бъди силен, Алтаир… — прошепна.

— Мария! Къде… къде си? — извика той в празнотата на необятната зала. — Къде е тя?

Ала му отговори само ехото.

После прозвуча трети глас, разтревожен, но решен да го успокои.

— Татко… няма я. Не помниш ли? Тя умря — каза Дарим. Отчаян вопъл:

— Къде е съпругата ми?

— Изминаха двайсет и пет години, старче! Тя е мъртва! — извика ядосано синът му.

— Остави ме! Остави ме да работя!

Гласът стихна:

— Татко? Какво е това място? За какво е?

— Библиотека е. И архив. Тук ще съхраня всичко, което съм научил. Всичко, което ми показаха.

— Какво ти показаха, татко? Какво стана в Аламут, преди да дойдат монголите? Какво откри там?

После се възцари тишина, която го обви като топъл въздух, и Алтаир каза:

— Целта им вече ми е известна. Знам тайните им. Разбирам подбудите им. Но посланието не е за мен. То е за друг.

Алтаир погледна кутията върху писалището.

„Няма да докосна повече това проклето нещо. Скоро ще си отида от този свят. Време е. Всички часове на деня сега са обагрени от мислите и страховете, които тази сигурност поражда. Достигнах до всички прозрения, които ми бяха отредени. Няма друг свят. Нито завръщане в този. Просто всичко свършва. Завинаги“.

Той отвори кутията. В нея, в постеля от кафяво кадифе, лежеше Ябълката. Частицата от Рая.

„Разказах как тази Ябълка първо беше скрита в Кипър и после изгубена в морето, изпусната в океана… Тази Ябълка не бива да бъде открита, докато не удари часът…“

Той се взря в нея за миг, после стана и се обърна към тъмна ниша в стената зад него. Натисна лост, който отвори тежка врата, отвеждаща към тесен тайник, където се изправяше пиедестал. Алтаир извади Ябълката от кутията и бързо я остави върху пиедестала. Действаше бързо, преди изкушението да го завладее. Спусна лоста и вратата пред тайника се плъзна и закри отвора. Алтаир знаеше, че лостът няма да се задейства през следващите два и половина века. Време беше светът да продължи напред. Той се беше разделил завинаги с изкушението.

Седна отново пред писалището и извади от чекмеджето диск от бял алабастър. Запали свещ и пое диска с две ръце. Вдигна го пред очите си, затвори ги, съсредоточи се и започна да влива мислите си в алабастъра, оставяйки завещанието си.

Камъкът засия, осветявайки дълго лицето му. После сиянието избледня и накрая помръкна. Настана пълен мрак.

Ецио заобръща диска в светлината на свещта. Нямаше представа как се е досегнал до наученото. Но усещаше дълбока привързаност, дори близост с мъжа, чиито тленни останки стояха до него.

Погледна удивено Алтаир:

— Още един артефакт? Още една Ябълка?