Оливър Боудън
Прозрение (75)

75

Ецио тръгна бавно по коридора, който се спускаше все по-надолу и се разширяваше. Оказа се, че факлата не му е необходима — по стените се редяха факли, които се запалваха по някакъв загадъчен начин, когато минаваше край тях. Изпита странното усещане, че се завръща у дома. Сякаш наближаваше някаква развръзка.

Накрая коридорът преля в просторна кръгла зала, четирийсет и пет метра широка и също толкова висока, като сводест неф на чудат параклис. В залата имаше сандъци, които навремето очевидно бяха съдържали ценни предмети, но сега бяха празни. Многобройните галерии околовръст бяха изпълнени с рафтове — всеки сантиметър от стените беше покрит с тях.

Ецио забеляза удивено, че всички са празни.

Нямаше време обаче да обмисля положението, защото погледа му неудържимо привлече огромно дъбово писалище върху висок подиум в дъното на залата, точно срещу входа. Писалището беше ярко осветено и светлината, струяща някъде отгоре, падаше право върху високата фигура, седнала пред него.

Сега Ецио бе обзет от благоговение, защото сърцето му веднага разпозна човека. Той закрачи почтително към него и щом стигна достатъчно близо, за да може да докосне прибулената в мантия с качулка фигура, той падна на колене.

Мъжът беше мъртъв — беше мъртъв отдавна. Ала мантията и бялата роба изглеждаха непокътнати от годините и дори застинала неподвижно, фигурата излъчваше… нещо. Някаква сила, неземно могъщество. Отдал почит на покойника, Ецио се изправи. Не посмя да вдигне качулката, за да види лицето, но погледна дългите кости на ръцете, облегнати върху писалището, които привлякоха очите му като магнит. На писалището имаше перо, засъхнала мастилница и древен, празен пергамент. Под дясната ръка на фигурата лежеше кръгъл камък — подобен на ключовете за вратата, но по-изящно изработен от най-финия алабастър, който Ецио беше виждал.

— Няма книги — отрони той в тишината. — Няма артефакти. Само ти, fratello mio^[1].

Той положи внимателно длан върху рамото на мъжа. Нямаха кръвно родство, но Братството ги свързваше по-силно от семейство.

— Requiescat in Pace, о, Алтаир.

Той сведе поглед. Стори му се, че долавя някакво движение. Но нищо не помръдваше. Само камъкът върху бюрото не беше под ръката, която Ецио явно си бе въобразил, че го покрива. Игра на светлината. Нищо повече.

Разбра инстинктивно какво трябва да направи. Запали с кремък свещта върху бюрото и огледа съсредоточено камъка. Протегна ръка и го взе.

Щом се озова в дланта му, камъкът засия.

Ецио го вдигна към лицето си, познати облаци се завъртяха вихрено и го погълнаха…