Оливър Боудън
Прозрение (72)

72

Когато прахолякът се слегна напълно, Ецио най-сетне успя да огледа местността. Стреснатите селяни стояха встрани и се споглеждаха нерешително. Заплашителният му поглед засега ги удържаше, но той знаеше, че трябва да действа бързо. Не след дълго османските отряди, останали зад тях, щяха да се прегрупират и да ги последват.

Той се озърна наоколо. Ахмед лежеше по гръб на метри от разбитата колесница. Стенеше, очевидно от нетърпима болка. Кожената чанта с ключовете беше паднала наблизо. После, за огромно облекчение на Ецио, иззад туфа шубраци се появи София. Беше насинена и уплашена, но иначе невредима. Те се спогледаха окуражително. В същия момент Ахмед се претърколи с мъка по корем и се надигна.

Ецио взе чантата и я отвори. Ключовете бяха непокътнати. Той се втренчи в падналия принц.

— Е, Ецио? Какъв е финалът на историята? — каза Ахмед, поемайки си страдалчески дъх.

София застана зад Ецио и сложи длан върху рамото му.

— И аз се питам същото — отвърна той на Ахмед.

Принцът се засмя, не успя да възпре смеха, въпреки че очевидно му причиняваше болка. Изправи се едва-едва на колене.

— Е, ако откриеш отговора…

Изневиделица се появиха шестима византийски войници. Бяха въоръжени до зъби и заобиколиха закрилнически принца.

— … непременно ни уведоми!

Ецио се намръщи, извади меча си и даде знак на София да отстъпи назад.

— Ти си глупак, Ецио. Нима наистина смяташе, че ще пътувам без подкрепление?

Ахмед понечи да се засмее отново, но го сепна дъжд от стрели, излетели сякаш от нищото, които поразиха мигом всички византийци. Една стрела го улучи в бедрото и той политна назад, виейки от болка.

Ецио се изненада не по-малко. Не знаеше в околността да има асасини, а нямаше начин Дилара да е дошла да го спаси.

Извърна се рязко и забеляза недалече дузина еничарски кавалеристи да поставят нови стрели в лъковете си. Оглавяваше ги властен мъж на около четирийсет и пет, облечен в черно и червено, с кожена шапка и буйни мустаци. Той вдигна ръка.

— Не стреляйте! — нареди.

Еничарите свалиха лъковете.

Предводителят и двама капитани слязоха от конете и тръгнаха към Ахмед, който се гърчеше на земята. Не обърнаха внимание на Ецио, който ги наблюдаваше предпазливо, несигурен какво ще предприемат. Спогледа се със София, която отново застана до него.

С нечовешко усилие Ахмед се изправи, стиснал отчупен клон за опора. Стана на крака, но се олюля при вида на новодошлия.

Забелязал приликата между двамата, Ецио събра две и две. Ахмед понечи да проговори, обръщайки се към еничарите с глас, който се стараеше да прозвучи твърдо и властно:

— Войници! Селим не ви е господар! Вие служите на султана! Изпълнявате само неговите заповеди. Къде е той? Къде е вашият султан?

Беше отстъпил към ограда, виеща се по ръба на скала с изглед към морето. Видял, че зад него зее пропаст, той се облегна на оградата. Другият мъж го последва и се приведе над него.

— Султанът стои пред теб, братко — каза мъжът. Той положи длани върху раменете на Ахмед и заговори тихо: — Нашият баща направи своя избор. Преди да абдикира. Взе правилното решение.

— Какво ще правиш, Селим? — заекна Ахмед, забелязал изражението на брат си.

— Мисля, че е най-добре да елиминирам всякаква възможност за по-нататъшни раздори.

Ръцете на Селим се вдигнаха към гърлото на Ахмед, притискайки го към оградата.

— Селим! Спри! Моля те! — извика Ахмед. После започна да се задушава.

Султан Селим Осман не се трогна от писъците на брат си. Всъщност те сякаш дори го насърчиха. Ецио видя, че той притиска Ахмед по-силно от необходимото. Ахмед драскаше лицето на брат си в напразен опит да го отблъсне. Оградата, която се огъваше застрашително под тежестта му, най-сетне поддаде и рухна. Селим го пусна в мига, когато той нададе ужасен вой, преметна се през билото и полетя към черните скали на двеста стъпки под тях.

Селим постоя малко, взрян над ръба с равнодушно лице. После се обърна и тръгна спокойно към Ецио.

— Ти сигурно си асасинът, Ецио Аудиторе.

Ецио кимна.

— Аз съм Седим, бащата на Сюлейман. Той те цени високо.

— Забележително момче е, Ваше Сиятелство, с блестящ ум.

Сърдечността на Селим обаче явно се беше изчерпала. Дружелюбието му се бе изпарило и очите му се присвиха, а лицето му притъмня. Ецио усети безпощадността, благодарение на която този мъж се бе сдобил с огромно могъщество.

— Искам да си наясно — каза Селим, приведен към лицето му, — че ако синът ми не беше се застъпил за теб, щях да те убия на място. Тук не се нуждаем от чуждестранно влияние. Напусни тази земя и не се връщай.

Неспособен да се овладее, Ецио почувства как се разярява при тази обида. Сключи юмруци — нещо, което не остана незабелязано от Селим — но в същия момент София положи успокоително длан върху ръката му и му спаси живота.

— Ецио — прошепна тя, — недей… Това не е твоя битка.

Селим го погледна още веднъж в очите — предизвикателно.

После се обърна и закрачи към капитаните и войниците си.

След миг те възседнаха конете и препуснаха към Константинопол. Ецио и София останаха с мъртвите и с групата зяпнали местни жители.

— Да, това не е моя битка — съгласи се Ецио. — Но къде свършва едната и къде започва другата?