Оливър Боудън
Прозрение (6)

6

Венецианските власти — или някой зад тях — очевидно възпрепятстваха отпътуването му. Разбра го, когато се срещна лично с тях. Флорентинците и венецианците бяха съперници, наистина, и се презираха, но бяха сънародници и споделяха един и същи език.

Това не му помогна изобщо да разтопи ледовете с местния губернатор. Доменико Гарофоли приличаше на молив — дълъг, тънък и сив. Черната му мантия, изискано скроена и от най-скъпа дамаска коприна, висеше по тялото му като дрипа върху плашило. Тежките златни пръстени с инкрустирани рубини и перли се въртяха като гривни около костеливите му пръсти. Устните му бяха толкова тесни, че едва се различаваха и затвореше ли ги, устата му сякаш изчезваше.

Държа се, разбира се, безупречно любезно — подвигът на Ецио беше стоплил османско-венецианските отношения в района — но очевидно не желаеше да направи каквото и да било. На изток — отвъд градовете, вкопчили се в крайбрежието на Средиземно море като пръсти на човек, надвиснал над бездна — дебнеха опасности. Османското присъствие в Сирия беше могъщо, а амбициите на османците за експанзия на север предизвикваха страх. Мисии, неблагословени от официалната дипломация, заплашваха да предизвикат международно стълкновение с най-гибелни последствия. Така поне се оправда Гарофоли.

Нямаше начин Ецио да намери съмишленици сред сънародниците си тук.

Той слушаше ли, слушаше, седнал учтиво с ръце върху коленете, докато губернаторът мърмореше монотонно със сухия си глас. И реши да вземе нещата в свои ръце.

Още същата вечер излезе на разузнавателна обиколка в пристанището. Имаше десетки кораби, закотвени в доковете — доу от Арабия и Северна Африка редом с венециански рокафори^[1], галери и каравели. Холандска шхуна му вдъхна надежда; по палубата й работеха хора и товареха денкове с коприна под зорките погледи на въоръжени стражи. Ала щом разпозна стоката, Ецио разбра, че корабът ще плава към родните му земи, а той трябваше да отпътува на изток.

Продължи напред, придържайки се в сенките — тъмен силует, все още гъвкав и неуловим като котка. Ала издирването не даде резултат.

Няколко дни и нощи отминаха в търсене. Той винаги вземаше снаряжението си, в случай че извади късмет и му се удаде възможност да замине веднага. Но неизменно претърпяваше неуспех. Известността му създаваше известни неудобства и се налагаше да взема мерки да не го разпознаят. Дори когато съумяваше, откриваше, че нито един корабен капитан не потегля в желаната от него посока или — незнайно защо — не иска да го вземе на кораба, независимо колко щедър подкуп предлага. Размисли дали да не се върне при Бекир, но в крайна сметка се отказа. Бекир вече знаеше прекалено много за намеренията му.

Петата нощ го завари отново на пристанището. Сега имаше по-малко кораби и освен нощните стражи, които се мяркаха рядко, понесли фенери на дълги пръти и вдигнали саби и палки, наоколо нямаше жива душа. Ецио тръгна към най-отдалечените кейове, където бяха завързани по-малки плавателни съдове. Разстоянието до континента не беше толкова голямо. Ако можеше да… се сдобие с лодка, вероятно щеше да успее да прекоси седемдесет и петте левги сам.

Тръгна предпазливо по дървен кей с черни дъски, лъснали от водата, покрай който се клатушкаха пет малки едномачтови лодки — риболовни, съдейки по миризмата, но здрави. Две от тях изглеждаха готови да отплават.

После косъмчетата на тила му настръхнаха.

Твърде късно. Преди да успее да се обърне, тежестта на мъжа, хвърлил се върху него, го събори по лице на земята. Едър мъж — разбра поне това. Огромен. Прикова го с тяло, все едно го затискаше необятен мускулест юрган. Ецио освободи дясната си ръка, за да извади скритото острие, но железни пръсти стиснаха мигом китката му. С ъгълчето на окото си забеляза върху ръката на мъжа железен обръч, от който висяха краищата на счупена верига.

Напрегнал всички сили, Ецио се извъртя ненадейно наляво и заби лакът в юргана, надявайки се да улучи някоя от чувствителните му части. Съдбата му се усмихна. Мъжът изръмжа от болка и охлаби хватката си за секунда. Достатъчно. Ецио го блъсна с рамо и успя да се изтърколи настрани. Коленичи светкавично и стисна гърлото на мъжа с лявата си ръка, вдигнал дясната за удар.

Тържеството му трая кратко. Мъжът освободи дясната си ръка, украсена като лявата е окови и брънки от верига, и нанесе болезнен удар по китката на Ецио въпреки защитата на ремъка, придържащ скритото острие. Лявата китка на Ецио се оказа впримчена отново в непреодолима хватка, която бавно, но неумолимо го принуждаваше да отпусне пръстите, стиснали гърлото на мъжа.

Затъркаляха се насам-натам, борейки се за преимущество. Заналагаха се с юмруци, но макар и едър, нападателят беше пъргав и острието на Ецио така и не улучваше целта. Най-после се разделиха и се изправиха задъхани, превити, очи в очи. Мъжът не беше въоръжен, но железните окови можеха да наранят сериозно противника.

После някъде отблизо проблесна светлина от фенер и прозвуча вик.

— Стражата! — каза мъжът. — Долу!

Ецио инстинктивно последва примера му и те се притаиха в най-близката лодка и се притиснаха към дъното й. Мислите кръжаха трескаво в ума на Ецио. На светлината от фенера беше видял лицето на мъжа и го бе разпознал. Струваше му се невероятно.

Но нямаше време да се тревожи за това сега. Чуваха стъпките на стражарите, забързани към кея.

— Видяха ни, Аллах да ги ослепи дано! — каза мъжът. — Да се погрижим за тях. Готов ли си?

Удивен, Ецио кимна безмълвно в мрака.

— Ще те довърша, щом приключим с тях — добави мъжът.

— На твое място не бих се обзаложил.

Нямаше време за повече приказки, защото петимата стражи се втурнаха към тях. За щастие се поколебаха, преди да скочат в тъмната паст на лодката, където стояха Ецио и невероятният му съратник, и се задоволиха да останат на кея, да размахват оръжия и да крещят заплахи.

Едрият мъж ги огледа.

— Лесна плячка — констатира. — Но по-добре да ги довършим сега, преди да привлекат излишно внимание.

В отговор Ецио приклекна, оттласна се и скочи към кея. Улучи ръба и се прехвърли отгоре с едно — както обикновено напоследък — не толкова гъвкаво движение. Докато си поеме дъх, трима от стражарите връхлетяха върху него и го събориха на земята с тежките си палки. Четвъртият приближи, размахал къса, но зловеща сабя. Вдигна я да нанесе смъртоносния удар, но в този миг едрият мъж го стисна за врата, вдигна го във въздуха и го хвърли назад и нагоре. Стражарят се приземи с болезнено тупване и остана проснат, стенещ, с няколко счупени кости.

Когато тримата му други нападатели отклониха погледи от него, Ецио скочи на крака, извади скритото си острие и с две бързи неумолими движения им преряза гърлата. Междувременно едрият мъж се бореше с фенерджията — също гигант — който бе захвърлил пръта с фенера и беше извадил огромна дамаскиня. Размахваше я заплашително над главата на противника си, вкопчен в него като борец на тепих. Ецио забеляза, че всеки момент дебелото острие ще се забие в широкия гръб на мъжа с оковите. Наруга се мислено, че не си е закопчал пистолета, но беше твърде късно за съжаления. Грабна паднала палка, отблъсна последния страж настрани с лакът и я стовари върху главата на фенерджията.

Улучи точно — слава богу! — целта. Палката удари фенерджията между очите и той залитна и падна на колене. Тогава Ецио почувства силна болка в хълбока си. Оцелелият страж бе извадил кама и го беше намушкал. Той се свлече на земята и преди светът да потъне в чернота, видя как мъжът с оковите се втурва към него.